приятелството.
Тя се хвана за последните му думи.
— Онзи русокос красавец, с когото беше преди няколко минути ли? Кой е той?
Пъг се усмихна разбиращо.
— Твой най-предан поданик, ако се съди по всичко. Той е Лаури, трубадур от Тир-Сог и негодник с безкрайна хитрост и чар. Има обичливо сърце и храбър дух, и е искрен приятел. Някой път ще ти разкажа как спаси живота ми, рискувайки своя.
— Доста интересна личност.
Пъг забеляза, че макар да е пораснала и да е станала по-сдържана след изпитаните страдания, нравът й до голяма степен си е останал непроменен.
— Някога, на шега, разбира се, му обещах да ти го представя. Сега съм сигурен, че много ще се зарадва, ако се запознае с ваше височество.
— Тогава трябва да го уредим. — Тя стана. — Боя се, че трябва да отида да се приготвя за коронацията. Вече всеки момент камбаните ще ударят и жреците ще пристигнат. По-късно ще си поговорим, Пъг.
Пъг също се изправи.
— С удоволствие, Карлайн.
И й предложи ръката си. В същия миг един глас зад тях каза:
— Скуайър Пъг, мога ли да поговоря с вас?
Те се обърнаха и видяха Мартин Дълголъкия. Ловецът се поклони на принцесата.
— Майстор-ловецо! Ето ви и вас — каза Карлайн. — Не съм ви виждала от вчера.
— Имах нужда да остана сам. В Крудий, когато ме споходеше подобно настроение, се оттеглях в лесовете. Тук… — Мартин посочи спускащата се по терасите градина — това се оказа най-доброто, което можах да намеря.
Тя го изгледа озадачено, но каза само:
— Е, надявам се, че ще дойдете на коронацията. Сега, ако ме извините, трябва да се оттегля. — Прие учтивите им поклони и си отиде.
Мартин изгледа Пъг и промълви:
— Радвам се, че те виждам, Пъг.
— И аз теб, Мартин. От всичките ми стари приятели тук ти си последният, когото срещам. Като оставим настрана онези, които тепърва очаквам да видя в Крудий, с теб радостта ми от завръщането е пълна. — Забеляза, че Мартин е угрижен. — Някаква неприятност ли има?
Мартин извърна поглед над градината, към града и морето зад него.
— Луам ми каза, Пъг. Каза ми, че и ти го знаеш.
Пъг веднага разбра.
— Бях там, когато баща ти почина, Мартин — промълви той спокойно.
Мартин закрачи мълчаливо и когато стигна до ниската каменна стена, обкръжаваща градината, я стисна здраво.
— Моят баща — промълви той с горчивина. — Колко години чаках да ми каже: „Мартин, аз съм твоят баща…“ Никога не ме е интересувало наследство и подобни неща. Бях предоволен да си остана майстор- ловецът на Крудий. Само да ми го беше казал.
Пъг внимателно обмисли думите си.
— Мартин, много хора извършват неща, за които по-късно съжаляват. И едва на малцина се удава да поправят грешките си. Ако някоя цуранска стрела го беше поразила на място, ако стотици други неща се бяха случили, сигурно нямаше да може да направи и малкото, което направи.
— Знам, но въпреки това утехата е малка.
— Предаде ли ти Луам последните му думи? Той каза: „Мартин е ваш брат. Аз го онеправдах, Луам. Той е добър човек и аз много го обичам.“
— Не, не ме обичаше — тихо каза ловецът.
— Лорд Боррик беше човек със сложен характер, Мартин, и аз бях само едно момче, когато го познавах, но каквото и да може да се каже за него, низостта му беше чужда. Не претендирам, че разбирам защо е решил да постъпи така, но това, че те обичаше, е сигурно.
— Беше такова безумие… Знаех, че той е баща ми, а той така и не разбра, че мама ми го беше казала. Щеше ли да бъде по-различна съдбата ни, ако бях отишъл при него и му го бях казал?
— Само боговете знаят. — Пъг докосна Мартин по рамото. — Това, което сега има значение, е какво ще направиш ти. Това, че Луам ти го е казал, означава, че той ще заяви публично за рожденото ти право. Ако вече го е казал на други, дворът ще закипи. Ти си най-големият и имаш правото пръв да изявиш претенции. Знаеш ли какво ще направиш?
Мартин го изгледа.
— Толкова спокойно ми говориш за това. Нима правото ми да претендирам за трона изобщо не те безпокои?
Пъг поклати глава.
— Няма как да го знаеш, но аз бях смятан за един от най-могъщите мъже в Цурануани. Думата ми в някои отношения беше по-властна от тази на крал. Мисля, че знам какво може да направи властта и какви хора се стремят към нея. Съмнявам се, че притежаваш достатъчно лична амбиция за това, освен ако много не си се променил, откакто напуснах Крудий. Ако ти вземеш короната, то това ще стане само заради някакви разумни причини, в които ще си убеден. Би могло да се окаже единственият начин да се избегне гражданската война, защото ако ти избереш кралската мантия, Луам пръв ще ти се закълне във вярност. Каквато и да е причината, ти ще се постараеш да постъпиш мъдро. И ако избереш пурпура, ще направиш всичко, за да бъдеш добър владетел.
Мартин беше впечатлен.
— Много си се променил, скуайър Пъг, повече, отколкото съм очаквал. Благодаря ти за тази ласкава оценка, но смятам, че си единственият човек в Кралството, който е в състояние да го повярва.
— Каквато и да е истината, ти си син на своя баща и няма да донесеш безчестие на неговия дом.
Думите на Мартин отново се пропиха с горчивина.
— Някои ще сметнат самото ми рождение за безчестие. — Той се загледа към града долу, след което се обърна и се взря в Пъг. — Само ако изборът беше прост… но според Луам не е. Ако аз взема короната, мнозина ще се противопоставят. Ако я откажа в полза на Луам, някои могат да го използват като повод да откажат подкрепата си на Луам… Боговете са ми свидетели, Пъг. Ако проблемът беше между Арута и мен, нито за миг нямаше да се поколебая да отстъпя в негова полза. Но Луам? Не съм го виждал от седем години и тези години са го променили. Изглежда ми обзет от какви ли не съмнения. Способен командир на бойното поле, бзспорно, но крал? Изправен съм пред ужасната перспектива, че мога да се окажа по-добър крал от него.
— Както казах вече, ако поискаш трона, то ще е поради някакви сериозни основания, поради чувство за дълг — тихо каза Пъг.
Десницата на Мартин с сви в юмрук.
— Къде свършва дългът и започва личната амбиция? Къде свършва справедливостта и започва мъстта? Има някаква част от мен, някаква яростна част, която казва: „Изтръгни всичко, което можеш от този момент, Мартин“. Защо не крал Мартин? А друга част от мен се чуди дали баща ми щеше да направи това, ако знаеше, че един ден ще трябва да стана крал. О, Пъг, какъв е дългът ми?
— Това е нещо, което всеки от нас трябва да прецени съвсем сам. Не мога да ти предложа никакъв съвет.
Мартин се облегна на каменното перило и стисна главата си с ръце.
— Не се обиждай, но ме остави за малко…
Пъг се обърна и си тръгна. Остави зад себе си един угрижен мъж, замислен за съдбата си. И за съдбата на цяло едно кралство.
Намери Катала с Лаури и Касуми да си говорят с херцог Брукал и граф Вандрос. Докато приближаваше към тях, чу херцога да казва:
