чифт ботуши, пристъпващи все по-наблизо. В тъмния кръг на входа изникна фигура. Пъг се надигна на пръсти да погледне над главите на войниците, а херцогът подвикна:
— Кой иде при нас в нощта?
Ниска фигура, не повече от пет стъпки висока, отметна качулката на наметалото си и разкри метален шлем, надянат над гъста кафява коса. Две искрящи зелени очи отразиха светлината на пламъците. Тежки ръждивочервени вежди се събираха под ъгъл над големия извит нос. Фигурата огледа групата, след което даде знак на онези зад себе си. Още силуети изникнаха от мрака и Пъг пристъпи напред да види по-добре, последван от Томас. Видяха, че последните от новопристигналите водят мулета.
Херцогът и войниците видимо се успокоиха, а Томас възкликна:
— Но това са джуджета!
Неколцина от гвардейците се разсмяха, както и най-близкото джудже, което изгледа насмешливо Томас и каза:
— А ти какво очакваше, момче? Някоя красива дриада да дойде и да ти попее ли?
Водачът на джуджетата пристъпи на светлината на пламъците, спря пред херцога и каза:
— По гербовете ви виждам, че сте хора от Крудий. — Удари се по гърдите и заяви официално: — Аз съм височайшият Долган, вождът на село Калдара и боен главатар на народа на джуджетата на Сивите кули. — Извади лула изпод дългата брада, падаща над колана му, напълни я и огледа всички в пещерата. После, вече не толкова официално, добави: — Е, какво в името на боговете е довело вашата толкова окаяна чета от високия народ в това студено и затънтено място?
Глава 9
Мак Мордайн Кадал
Джуджетата стояха на стража.
Пъг и останалите от Крудий седяха около топлия огън и лакомо поглъщаха храната, предложена им от събратята на Долган. До огнището къкреше котле с яхния. Горещите, изпечени в жарта питки с хрупкава дебела кора, под която се виждаше тъмната, обилно подсладена с мед среда, бързо бяха излапани. Пушената риба, измъкната от дисагите на товарните животни на джуджетата, беше добре дошла промяна след еднообразното конско през последните няколко дни.
Пъг вдигна очи от мястото си до Томас, който лакомо довършваше третата си порция хляб и яхния, и загледа джуджетата, разшетали се енергично из пещерата. Повечето бяха излезли навън, тъй като бяха по-навикнали на студа от човеците. Две се грижеха за ранения войник, който, оказа се, щеше да оживее, докато други двама дребосъци поднасяха топла храна на хората на херцога, а трети пълнеше купи с ейл от голям мях.
Дребосъците бяха четиридесет. До вожда им седяха двамата му сина — Вейлин, по-големият, и Удел. И двамата удивително приличаха на баща си, въпреки че Удел изглеждаше по-тъмен, тъй като косата му бе по-скоро черна, отколкото рижа. И двамата изглеждаха кротки в сравнение с баща си, който жестикулираше енергично с лула в едната си ръка и купа с ейл в другата, докато говореше с херцога.
Оказа се, че джуджетата са излезли на нещо като патрул по краищата на леса, въпреки че Пъг остана с впечатлението, че един патрул толкова далече от селата им е нещо необичайно. Бяха се натъкнали на следите на таласъмите, нападнали хората малко преди да ги настигнат — иначе нямало да забележат групата на херцога, тъй като нощната буря беше скрила човешките следи.
— Помня ви, лорд Боррик — каза Долган и отпи от ейла си, — макар че бяхте почти бебе, когато за последен път гостувах в Крудий. Пирувах с баща ви. Добра трапеза предложи.
— Ако ни гостувате отново в Крудий, Долган, надявам се, че и моята трапеза ще ви задоволи не по- малко.
Поговориха за целта на херцога и повечето време Долган слушаше мълчаливо, потънал в размисъл. Изведнъж той погледна загасналата си лула, въздъхна примирено и я остави настрана, но видя, че Кълган извади своята и започна да изпуска прилични валма дим.
— Дали ще се намери у вас малко табак за още една лулица, чародеецо? — Изрече го с дълбоко и басово боботене, каквото докарваха джуджетата, щом заговореха на кралската реч.
Кълган извади кесията си с табак и я подаде на джуджето.
— За щастие — каза Кълган, — лулата и кесията са двете неща, които кътам със себе си, каквото и да ме сполети. Мога да преживея загубата на другите си вещи — въпреки че ми е мъчно за двете изгубени книги, — но да понеса каквото и да е премеждие без утехата на лулата е немислимо.
— Тъй де — съгласи се джуджето, докато разпалваше своята. — Виж, тука сте много прав. Освен есенния ейл и близостта на любимата ми жена, или някоя хубава битка, разбира се — нищо не може да замени лулата, ако държиш да изпиташ истинско удоволствие. — Той дръпна продължително и издуха голям облак дим, за да подчертае мисълта си. Набръчканото му лице посърна унило и вождът промълви: — А сега по същество за вестите, които ни носите. Това, което разправяте, е странно, но обяснява някои от загадките, с които си блъскаме главите от известно време.
— Какви загадки? — попита Боррик.
Долган посочи с лулата към входа на пещерата.
— Както вече ви казахме, напоследък се налага да обикаляме наоколо. Това е новост, защото в последните години в земите по границите на нашите мини и ферми не е имало неприятности. — Той се усмихна. — Понякога по някоя шайка особено дръзки разбойници или моредел, Тъмното братство, както вие ги наричате, или някое особено тъпо племе таласъми ни обезпокоява за малко. Но повечето време тук си е мирно и кротко.
— Но напоследък взе да става напечено — продължи джуджето. — Преди около месец или малко повече започнахме да забелязваме следи на моредел и таласъми от селищата им северно от нас. Изпратихме няколко момци да разузнаят. Те завариха цели села изоставени, както на таласъми, така и на моредел. Някои бяха ограбени, но други си стояха запуснати, без никакви следи от бедствие. Не е нужно да обяснявам, че разбягването на тези нещастни същества отродните им краища ни създаде големи грижи. Нашите села са по по-високите морави и плата, така че не смеят да ни нападат, но по пътя си налитат на стадата ни в по-ниските клисури. Затуй сега изпращаме патрули по склоновете на планината. Сега, след като падна и зимата, сме загрижени за най-ниските морави и трябва да сме много бдителни. Най-вероятно, вашите вестоносци не са стигнали до селата ни поради големия брой моредел и таласъми, бягащи през планините надолу в лесовете. Сега поне имаме някаква представа какво причинява това преселение.
Херцогът кимна:
— Цураните.
Долган се замисли за миг, а Арута каза:
— Тогава са дошли тук със сила.
Боррик изгледа сина си въпросително, а Долган се изкиска и каза:
— Умен момък си имате, лорд Боррик. — Кимна замислено и добави: — Тъй, принце. Тука са дошли те, и със сила. Колкото и гнусни твари да са, моредел ги бива в бойния занаят. — Той отново замълча, после потупа чашката на лулата си и каза: — Ние, народът на джуджетата, не се славим като най-добрите воини на Запада току-тъй, но четта ни не стига, да се опрем на все повече безпокоящите ни съседи. За да се спре толкова голяма напираща напаст, ще ни трябва голяма сила от мъже, добре въоръжени и осигурени с провизии.
Кълган вметна:
— Бих дал всичко, за да разбера как са стигнали до тези планини.
— А аз по-скоро бих искал да разбера колко са на брой — каза херцогът.
Долган напълни отново лулата си и след като я запали, се загледа умислено в пламъците на отъня. Вейлин и Удел си закимаха и Вейлин каза:
— Лорд Боррик, трябва да са около пет хиляди.
Преди сепнатият херцог да успее да отвърне, Долган се измъкна от унеса си, избоботи люта ругатня и каза:
— Поне десет хиляди. — Извърна се, изгледа херцога, чието изражение явно показваше, че не разбира думите му, и добави: — Търсили сме какво ли не обяснение за това преселване, освен нашествие. Чума, вътрешни войни между ордите, напаст по посевите им и глад. Но за нашественическа армия от чуждоземци
