скорост, снощната храна и сутрешната закуска бяха възстановили кипящата енергия на момчетата и не им се налагаше да полагат голямо усилие, за да не изостанат.
Стигнаха до обраслия с храсталаци вход на рудника. Войниците разчистиха пътя и откриха широк нисък тунел. Долган се обърна към малобройната група.
— Може да ви се наложи да се поснишите по малко тук-там, но джуджетата рудничари са превеждали оттук много мулета. Би трябвало да е достатъчно широко.
Пъг се усмихна. Джуджетата се бяха оказали по-високи, отколкото си ги беше представял от приказките, със среден ръст около четири до пет стъпки. Освен че бяха късокраки и с широки рамене, почти не се отличаваха от хората. Щеше да е тесничко за херцога и Гардан, но самият Пъг беше само с няколко пръста по-висок от джуджето, така че нямаше да му е трудно.
Херцогът нареди да запалят факли и когато групата бе готова, Долган ги поведе навътре в мината. Щом навлязоха в мрачния тунел, джуджето каза:
— Стойте нащрек, защото само боговете знаят какво обитава в тези тунели. Не би трябвало да си имаме неприятности, но трябва да сме предпазливи.
Пъг тръгна напред и след като мракът го обгърна, погледна през рамо. Видя силуета на Гардан, очертан на смътната светлина откъм входа. За миг си помисли за Карлайн и Роланд, после се зачуди как ли изглежда тя сега, оказала се така изведнъж толкова далече от него, и колко безразличен е той самият към домогванията на съперника си. Поклати глава и погледът му отново се насочи към тъмния тунел отпред.
Тунелите бяха влажни. От време на време подминаваха някое разклонение наляво или надясно. Пъг надничаше във всяко от тях, но мракът ги поглъщаше бързо. Факлите хвърляха треперливи сенки по стените, които сякаш се уширяваха и стесняваха, таванът също или се спускаше, или се издигаше. На няколко места се наложи да придърпат главите на мулетата надолу, но в по-голямата част на прехода пространството беше достатъчно.
Пъг чу мърморенето на крачещия пред него Томас:
— Не бих тръгнал сам на разходка тук; загубих всякакво чувство за посока. — Пъг не му отвърна нищо, тъй като мините и на него му действаха доста потискащо.
След известно време се озоваха в просторна кухина, от която излизаха няколко тунела. Колоната спря и Долган се разпореди да поставят стражи. Закрепиха факли в скалите и напоиха мулетата. Пъг и Томас поеха първата смяна на пост и на Пъг поне стотина пъти му се стори, че вижда някакви движещи се силуети извън светлината на огъня. Скоро бойците ги смениха и момчетата приседнаха при останалите да хапнат. Получиха късове сушено месо и сухари. Томас попита Долган:
— Що за място е това?
Джуджето дръпна от лулата си.
— Зев на славата е това, момко. Когато моят народ е копал тъдява, сме оформили много такива места. Когато на едно място се слеят големи жили желязо, злато и сребро, а и други метали, много тунели се събират на едно място. И щом металите се извлекат, се оформят тези кухини. Тук наоколо се намират и естествени, не по-малки от тази, но видът им е различен. В тях има големи каменни колони, израстващи от пода, и други, които висят от тавана. Ще видите една такава по пътя.
Томас погледна нагоре.
— Колко е високо?
Долган вдигна глава.
— Не мога да ти кажа точно. Може би стотина стъпки, а може да е два или три пъти повече. Тези планини все още са богати на метали, но когато дядото на дядо ми е започнал за пръв път да копае тук, металът е бил в невъобразимо количество. Стотици тунели пресичат тези планини, с много равнища над и под това място. През онзи тунел ей там — той посочи едно отверстие на равнището на пода на „зева на славата“ — прекосява друг тунел, който се свързва с още един, и след това с друг. Тръгнеш ли по него, ще стигнеш до Мак Бронин Алрот, друга изоставена мина. Отвъд нея може да се продължи до Мак Овин Дър, където неколцина от моите юнаци ще те спипат и ще те разпитват надълго и широко как си успял да проникнеш в златната им мина. — Той се засмя. — Макар да се съмнявам, че ще можеш да намериш пътя, освен ако не си роден джудже.
И изпуфка с лулата си. Междувременно сменените постови дойдоха да се нахранят. Долган каза:
— Е, май е време да тръгваме.
Томас се изненада.
— Няма ли да пренощуваме тук?
— Слънцето все още е високо в небето, момко. Имаме още половин ден преди сън.
— Но аз помислих, че…
— Знам. Тук долу не е трудно да загубиш усет за времето, освен ако не му знаеш цаката.
Събраха багажа и поеха отново. След дълго вървене навлязоха във виещи се наляво и надясно проходи, които като че ли се спускаха надолу. Долган обясни, че входът откъм източната страна на планинската верига е с неколкостотин стъпки по-ниско, отколкото от западната, и че през по-голямата част от пътя ще се придвижват надолу.
По-късно преминаха през втори „зев на славата“, по-малка кухина от предишната, но също толкова впечатляваща с броя на излизащите от нея тунели. Долган избра един от тях, без да се колебае, и ги поведе.
Скоро започнаха да чуват шум на вода някъде отпред. Долгав им каза през рамо:
— Ще видите гледка, каквато никой жив човек досега не е виждал, а и повечето джуджета също.
Докато вървяха, шумът на стичащата се вода се усили. Навлязоха в нова пещера, този път естествена и няколко пъти по-голяма от първата. Тунелът, през който бяха преминали, завърши с каменна тераса, широка двадесет стъпки и преминаваща по дясната страна на пещерата. Всички занадничаха през ръба на терасата, но не можаха да видят нищо освен простиращия се долу безпределен мрак.
Издатината заобиколи една кривина в стената и след като я подминаха, ги посрещна гледка, която ги накара да ахнат от възхита. От другата страна на пещерата над огромни каменни издутини се стичаше могъщ водопад. От цели триста стъпки височина над тяхното ниво, той се изливаше в кухината, биейки каменната фасада на отсрещната стена, и чезнеше в мрака долу. Водопадът изпълваше пространството на пещерата с ек, от който бе невъзможно да се чуе плясъкът му на дъното, и човек не можеше да прецени цялата му височина. През водната каскада танцуваха ярки, разноцветни светлини, изпълнени с вътрешно сияние. Петънца червено, златно, зелено, синьо и жълто играеха весело сред бялата пяна, стичаща се по стената, ярко проблясваха там, където водата удряше стената, и рисуваха приказна картина сред околната чернота.
Долган извика, за да надмогне рева на водопада:
— Преди векове реката Вин-Ула се стичала от Сивите кули до Горчиво море. Но силен земетръс отворил процеп под руслото и сега тя пада в огромно подземно езеро долу. И като тече през скалите, извлича минералите, които й придават тези сияйни цветове.
Постояха известно време безмълвни, възхитени от гледката на водопада Мак Мордайн Кадал.
После херцогът даде знак да продължат и поеха отново. Продължиха все напред и напред, все по- надълбоко в мините, през безбройни тунели и проходи. След известно време Гардан попита момчетата как са. Отвърнаха му, че са добре, макар и уморени.
Стигнаха нова пещера и Долган обяви, че е време за нощувка. Запалиха още факли и херцогът каза:
— Надявам се главните да ни стигнат за целия път. Бързо горят.
— Дай ми един-двама души и ще съберем малко стари греди за огън — каза Долган. — Наоколо има разхвърляни много, стига да знаеш как да ги намериш, без таванът да се срути над главата ти.
Гардан и още двама мъже последваха джуджето през един от страничните тунели, докато останалите разтовариха мулетата и ги вързаха. Напоиха ги с вода от меховете и им дадоха по малко от зърното, което носеха за времето, докато ще са без паша. Боррик приседна до Кълган.
— През последните няколко часа имах лоши предчувствия. Дали си въобразявам, или нещо в това място вещае зло?
Кълган кимна.
