— Странен човек е този „пътник“.
Кълган кимна.
— По-странен, отколкото можете да си представите, принце. Когато си тръгна, усетих, че се вдига някакво вълшебство, сякаш носи магията около себе си — такава, че прави всички наоколо доверчиви.
— Искаше ми се да му задам толкова много въпроси, но като че ли не можех да се насиля — каза Пъг.
— Тъй де, и аз усетих същото — обади се Мийчъм.
— На мен пък знаете ли какво ми хрумна? — вметна Гардан. — Имам чувството, че току-що разговаряхме със самия чародей.
— И аз си го помислих — заяви Пъг.
Кълган се подпря на кривака и каза:
— Може би. Ако е така, то той е имал някакви свои причини да прикрива самоличността си. — Продължиха да си говорят за това, докато се изкачваха по пътеката.
Когато стигнаха до заливчето, където бяха оставили лодката, Пъг усети, че нещо се трие до гърдите му. Бръкна под туниката си и напипа малък сгънат къс пергамент. Извади го, изумен от находката. Доколкото си спомняше, не беше го намирал, нито прибирал под туниката. Сигурно Пътника му го беше пъхнал под ризата, докато му бе помагал да се изправи.
Забелязал изражението на Пъг, Кълган попита:
— Какво държиш?
Пъг му подаде пергамента и всички се струпаха около мага. Кълган го разгъна. Започна да го чете и на лицето му се изписа удивление. Отново го прочете, този път на глас:
— „Добре дошли са за мен онези, които идат не със зъл умисъл в сърцата си. В идущите дни ще разберете, че срещата ни не бе случайна. Докато се срещнем отново, пазете отшелническата тояга като знак на приятелство и добра воля. Не ме търсете до отреденото време, защото и това е предречено. Макрос.“
Кълган подаде пергамента на Пъг, който възкликна:
— Но тогава отшелникът е Макрос!
Мийчъм поглади брадата си.
— Това за мен е съвсем непонятно.
Кълган вдигна очи към замъка, където светлините все така проблясваха от единствения прозорец.
— Както и за мен, приятелю. Но каквото и да означава то, струва ми се, че чародеят ни желае доброто, и според мен това е хубав знак.
Върнаха се на кораба и се прибраха по каютите. След нощния отдих разбраха, че корабът е готов за тръгване с обедния прилив. Вдигнаха платна и бяха зарадвани от необичайно ласкави за сезона попътни ветрове, които ги понесоха право към Крондор.
Глава 12
Съвети
Пъг беше неспокоен. Седеше и гледаше навън през един прозорец в палата на принца в Крондор. От три дни непрестанно валеше сняг. Херцогът и Арута се срещаха ежедневно с принца. В първия ден Пъг беше разказал версията си за намирането на кораба на цураните, след което го освободиха. Още си спомняше за тази притеснителна беседа.
Беше се изненадал, когато разбра, че принцът на Крондор е млад, едва тридесет и няколко годишен, макар и лишен от жизненост и с болнав вид. По време на този тягостен разпит бележките на принца на няколко пъти се прекъсваха от жесток пристъп на кашлица. Бледото му лице и избилите на челото му капчици студена пот показваха, че наистина е зле.
Но той бе махнал пренебрежително с ръка, когато Пъг му бе предложил да отложат беседата и да се яви в момент по-удобен за негово сиятелство. Ерланд Крондорски се оказа разсъдлив човек и изслуша търпеливо разказа на Пъг, стараейки се да смекчи притеснението на момчето от това, че стои пред самия пряк наследник на трона на Крондор. Очите му гледаха Пъг насърчително и с разбиране, сякаш за него бе съвсем обичайно да беседва с непохватни момчета. След като го изслуша, принцът отдели още малко време да поприказва с Пъг за дреболии, например за характера на обучението му и за щастливото му издигане в благороднически сан, сякаш тези неща бяха особено важни за него.
Пъг реши, че принц Ерланд му харесва. Вторият по власт човек в Кралството и най-могъщата личност на Запада се беше държал топло и дружелюбно и се бе постарал да предразположи далеч не толкова важния си гост.
Пъг заоглежда стаята — все още не бе привикнал на дворцовия разкош. Дори тази малка стаичка беше пищно обзаведена, с истинско ложе с балдахин вместо простата дъсчена постеля. Пъг за пръв път спеше в такова нещо и му бе трудно да привикне и да се отпусне на мекия, пълен с гъши пух дюшек. В ъгъла на стаята имаше килер с повече дрехи, отколкото можеше да износи за цял живот, всички от скъпа тъкан и фино скроени, и всички сякаш точно по неговите мерки. Кълган му беше казал, че са подарък от принца.
Тишината в стаята му напомни колко рядко се вижда напоследък с Кълган и останалите. Гардан и войниците му бяха заминали тази сутрин с куп депеши до принц Луам, а Мийчъм го бяха настанили при дворцовата гвардия. В повечето случаи Кълган също се включваше в заседанията с принца, така че Пъг почти винаги бе сам. Съжаляваше, че не разполага с книгите си, защото с тях поне това свободно време щеше да се използва за нещо полезно. Откакто беше пристигнал в Крондор, почти нямаше какво да прави.
Отново си помисли колко ли щяха да му харесат на Томас тукашните новости — място, съградено сякаш по-скоро от стъкло и вълшебство, отколкото от камък — и хората тук. Мислеше за изгубения си приятел с надеждата, че Долган все някак е успял да го намери, но без много да вярва в това. Болката от загубата се бе притъпила като полузараснала рана, но все още пареше. Дори след целия този изминал месец Пъг от време на време се улавяше, че неволно се обръща, за да види Томас край себе си.
След като му омръзна да седи бездейно, Пъг отвори вратата и надникна в коридора, преминаващ по дължината на източното крило на палата. После излезе и се забърза, оглеждайки се за някое познато лице, с чиято помощ да се отърве от досадата.
Край него мина някакъв гвардеец, запътил се в противоположна посока, и му отдаде чест. Пъг все още не можеше да свикне с мисълта, че гвардейците са длъжни да му отдават чест при всяко преминаване покрай него, но като на член на херцогската свита и скуайър му се полагаха всички почести.
Стигна до един по-малък коридор и реши да поразгледа. Беше все едно накъде ще тръгне. Принцът лично му беше казал, че може да обикаля колкото и където си поиска из двореца, но Пъг досега бе проявявал стеснителност, за да не би да си превиши правата. Но сега отегчението го подтикна да предприеме приключение, поне доколкото изобщо бе възможно някакво приключение сред смълчаните коридори.
Скоро се натъкна на малка ниша с прозорец, предлагащ изглед към дворцовите градини, и седна на скамейката до прозореца. Отвъд стените на двореца се виждаше пристанището на Крондор, простиращо се надолу като загърнато в бяло селце. Корабите в залива приличаха на миниатюрни играчки — бяха закотвени и очакваха по-благоприятно време, за да вдигнат платна.
Тънък гласец зад гърба му го извади от унеса.
— Вие ли сте принц Арута?
Зад него стоеше момиче, около седемгодишно, с големи зелени очи и тъмнорижа коса, прибрана под сребърна мрежичка. Роклята му беше семпла, но изящна, от червена тъкан с бяла дантела по ръкавите. Личицето на момичето беше миловидно, но стегнато и съсредоточено, и някак смешно със своята сериозност.
Пъг се поколеба за миг, след което отвърна:
— Не, аз съм Пъг. Дойдох с принца.
Момичето не направи усилие да прикрие разочарованието си.
Сви рамене, пристъпи и седна до Пъг. После го изгледа със същото сериозно изражение и каза:
— Надявах се, че вие ще сте принцът, защото исках да го зърна преди да тръгнете за… къде беше?
