— За Саладор — отвърна равнодушно Пъг. Беше се надявал, че пътуването ще свърши с гостуването им при принца. Напоследък си мислеше за Карлайн.
— Да. Татко казва, че трябва веднага да тръгнете за Саладор, а после да вземете кораб за Риланон, за да се видите с краля.
— Кой е баща ти?
— Принцът, глупчо. Ти нищо ли не знаеш?
— Така излиза. — Пъг изгледа момичето и чак сега видя в нея по-малко копие на Карлайн. — Ти трябва да си принцеса Анита.
— Разбира се. И при това съм истинска принцеса. Не дъщерята на някакъв си херцог, а дъщерята на принца. Татко ми щеше да стане крал, ако бе пожелал, но той не пожела. Ако го беше направил, един ден щях да стана и кралица. Но сега няма да стана. А ти какво правиш?
Въпросът, който дойде така изведнъж, без предисловие, хвана Пъг натясно. Детинското бърборене му звучеше много отегчително и той не я слушаше внимателно, унесен повече в гледката през прозореца.
Той се поколеба, след което отвърна:
— Аз чиракувам на магьосника на херцога.
Принцесата се ококори и възкликна:
— Истински магьосник?
— Съвсем истински.
Личицето й светна от възторг.
— А може ли да превръща хората в жаби? Мама казва, че магьосниците превръщали хората в крастави жаби, ако са лоши.
— Не знам. Ще го попитам, щом го видя… ако изобщо го видя повече — добави той под носа си.
— О, наистина ли? Толкова бих искала да разбера. — Изглеждаше съвсем очарована от възможността да разбере дали приказката е вярна. — А би ли могъл да ми кажеш къде мога да видя принц Арута?
— Не знам. Самият аз не съм го виждал от два дни. Защо искаш да го видиш?
— Мама казва, че един ден ще се омъжа за него. Искам да видя дали е приятен човек.
Перспективата това малко момиченце един ден да се омъжи за по-младия син на херцога обърка за малко Пъг. Не беше необичайна практика благородниците да вричат децата си в брак години преди те да навършат пълнолетие. След десет години тя щеше да стане жена, а принцът все още щеше да е млад мъж, граф на някаква малка цитадела из Кралството. Въпреки това на Пъг тази перспектива му се стори изумителна.
— Ти смяташ ли, че би ти харесало да живееш с граф? — попита Пъг и веднага осъзна, че въпросът е глупав. Принцесата само потвърди собствената му преценка с поглед, който подобаваше на отец Тъли, и каза:
— Глупчо! Как мога да знам, след като не знам дори за кого ще ме омъжат мама и татко?
Детето скочи от мястото си.
— Е, аз трябва да се връщам. Не бива да съм тук сега. Ако разберат, че съм напуснала покоите си, ще ме накажат. Надявам се да пътувате добре до Саладор и Риланон.
— Благодаря.
На личицето й изведнъж се изписа загриженост и тя прошепна:
— Няма да кажеш на никого, че съм била тук, нали?
Пъг й се усмихна заговорнически.
— Не. Тайната ти е запазена. — Момичето се поуспокои, усмихна се и надникна в двете посоки по коридора. Когато понечи да си тръгне, Пъг каза:
— Добър човек е.
Принцесата се спря.
— Кой?
— Принцът. Приятен човек е. Отдава се понякога на размисъл и тъга, но като цяло е приятен човек.
Принцесата се намръщи за миг, сякаш се мъчеше да смели информацията. После се усмихна щастливо и отвърна:
— Това е хубаво. Не бих искала да се омъжа за човек, който не е приятен. — Изкикоти се, зави на ъгъла и се скри.
Пъг поседя още малко, загледан в сипещия се сняг и замислен над това, че малки деца се тревожат за толкова съдбовни неща, и за едно дете с големи и сериозни очи.
Същата нощ групата на херцога бе почетена от принца. Цялото благородническо войнство, пребиваващо в двора, както и повечето богаташи от простото съсловие на Крондор присъстваха на галавечерята — над четиристотин пируващи. Пъг се озова на една маса с непознати, които, респектирани от облеклото му и от самия факт, че изобщо е тук, най-учтиво го пренебрегваха. Херцогът и принц Арута седяха на челната маса с принц Ерланд и съпругата му, принцеса Алисия, а също и херцог Дуланик, канцлер на владенията на принца и рицар-маршал на Крондор. Поради лошото здраве на Ерланд, военните дела на Крондор бяха поверени на Дуланик и на мъжа, погълнат в задушевна беседа с него — лорд Вари, лорд- адмирал на крондорската флота на Ерланд. Пъг бе на най-отдалечената от кралската фамилия маса.
Из голямата зала сновяха слуги, понесли големи плата с храна и гарафи с вино. Около масите обикаляха певци с най-новите си балади. Жонгльори и акробати изпълняваха забавните си номера, на които гостите на пира почти не обръщаха внимание, но артистите въпреки това се стараеха усърдно заради церемониалмайстора, от когото зависеше дали ще ги поканят отново.
По стените висяха гигантски знамена и пищни гоблени. Знамената бяха от всички по-главни знатни домове на Кралството — от кафявото със златни ивици на Крудий в най-далечния запад, до бялото и зеленото на Ран, далече на изток. Зад кралската маса висеше знамето с герба на Кралството — изправен на задните си лапи лъв, държащ меч, с корона над главата му, на пурпурно поле: древен знак на кралете Кондуин. До него висеше знамето на Крондор — орел, летящ над планински връх, сребърен върху поле от кралски пурпур. Единствено принцът, както и кралят в Риланон, имаха право да носят кралския цвят. Боррик и Арута бяха с мантии над туниките, указващи, че са принцове, родствено свързани с кралската фамилия. Пъг за пръв път виждаше двамата да носят официалните отличия на своя ранг.
Отвсякъде ехтяха звуци на веселие, но макар и в другата страна на залата, Пъг долавяше, че разговорът на масата на принца не е особено весел. Боррик и Ерланд бяха свели глави един към друг и угрижено си говореха нещо.
Някой го докосна по рамото и Пъг се сепна. Обърна се и видя едно кукленско личице, надничащо през дебелите завеси на по-малко от две стъпки от него. Принцеса Анита вдигна пръстче пред устните си и го подкани да я последва. Пъг забеляза, че останалите по масата се заглеждат по най-важните присъстващи особи и едва ли ще забележат липсата му. Стана, пристъпи през завесата и се озова в малък алков, предназначен за прислугата. Зад него имаше друга завеса, водеща към кухнята, както той предположи, иззад която надничаше малката бегълка от леглото. Пъг се приближи до очакващата го Анита и се увери, че наистина са в дълъг коридор, свързващ кухненските помещения с голямата зала. Край стената преминаваше дълга маса, отрупана със съдове за сервиране и бокали.
— Какво правиш тук? — каза Пъг.
— Шшт! — отвърна му тя шепнешком. — Никой не знае, че съм тук.
Пъг се усмихна.
— Не мисля, че трябва да се притесняваш, че ще те чуят. Достатъчно шумно е.
— Дойдох да видя принца. Кой от всички е той?
Пъг й даде знак да го последва до малката ниша, след което открехна леко завесата, посочи и каза:
— Вторият от баща ти нататък, онзи с черно-сребристата туника и червената мантия.
Момичето се надигна на пръсти и каза:
— Не виждам.
Пъг я вдигна. Тя му се усмихна:
— Много съм ти задължена.
— Няма нищо, моля ви — отвърна й Пъг с насмешлива сериозност и двамата се изкикотиха.
После, сепната от някакъв глас зад завесата, принцесата възкликна:
