унес. — Сега човек не може да има много приятели, нали така? А след като аз съм кралят, мнозина се опитват да ме убедят, че са ми приятели, но не са. — Помълча за миг и отново се оживи. — Какво мислиш за града ми?
— Никога не съм виждал нещо подобно, ваше величество — отвърна Пъг.
Родрик зарея поглед към пейзажа отвъд терасата.
— Да, нали? — Махна с ръка и един от слугите им наля вино в кристални бокали. Пъг отпи от своя; все още не беше си създал вкус към виното, но това му се стори много хубаво — леко, с вкус на плодове и едва доловим аромат на подправки. Родрик продължи: — Много усилия вложих, за да превърна Риланон в чудесно място за живеене. Как бих искал да видя деня, когато всички градове на Кралството ще станат толкова хубави като този. Накъдето ти погледнат очите, да срещат красота. За да се постигне това, би отнело повече от сто живота, така че мога само да наложа образеца, да създам пример, на който следовниците ми да подражават. Но там, където намеря тухла, оставям мрамор. И тези, които го видят, ще го възприемат такъв, какъвто съм го замислил — моето наследство.
Кралят като че ли се поотплесна и Пъг не беше сигурен, че разбира всичко, което му приказва — за строежи, градини и премахване на грозни гледки. След което височайшата особа изведнъж смени темата.
— Я ми разкажи как уби тролите.
Пъг му заразказва, а монархът сякаш попиваше всяка негова дума. Когато момчето свърши разказа си, кралят каза:
— Великолепна история. Звучи много по-добре от версиите, стигнали в двора, защото макар да не е и наполовина толкова героична, е два пъти по-впечатляваща със своята истинност. Смело сърце имаш, скуайър Пъг.
— Благодаря ви, ваше величество — отвърна Пъг.
— В своя разказ ти спомена за принцеса Карлайн — каза Родрик.
— Да, ваше величество.
— Не съм я виждал, откакто беше бебе в ръцете на майка си. Що за жена е станала?
Смяната на темата изненада Пъг, но той отвърна:
— Станала е красива жена, ваше величество, също като майка си. Интелигентна и с бърз ум, макар и малко своенравна.
Кралят кимна.
— Майка й беше красива жена. Ако дъщерята е наполовина толкова хубава, то тогава наистина е хубавица. Може ли да разсъждава?
Пъг се обърка.
— Моля, ваше величество?
— Има ли усет към разсъждението, удава ли й се логиката? Може ли да спори?
Пъг закима енергично.
— Да, ваше величество. В това принцесата много я бива.
Кралят потърка длани.
— Добре. Трябва да накарам Боррик да я изпрати да ми погостува. Повечето от нашите източни дами са блудкави, повърхностни. Надявах се, че Боррик е дал на момичето добро образование. Бих искал да срещна някоя млада жена, която разбира от логика и философия, да може да води спор и да декламира.
Пъг изведнъж осъзна, че това, което кралят разбира под „спорене“, не е каквото си бе помислил той. Реши, че е по-добре да премълчи за това малко недоразумение.
Кралят продължи:
— Моите министри все ми натякват, че трябва да си избера жена и да си осигуря наследник. Но съм твърде зает, а и честно казано, не намирам нещо по-интересно сред дворцовите дами — о, те са чудесни за някоя разходка под лунна светлина и… за други неща. Но за майка на моите наследници? Не бих казал. Да, ще трябва по-сериозно да се заловя с търсенето на бъдещата кралица. Навярно единствената дъщеря в рода Кондуин ще се окаже подходяща за начало.
Пъг понечи да спомене, че има и друга дъщеря с фамилно име Кондуин, но потисна подтика си, спомняйки си за напрежението между краля и бащата на Анита. Освен това момичето беше едва на седем години.
Кралят отново смени темата.
— От четири дни братовчед ми Боррик ме занимава с приказки за онези чуждоземни, как бяха… цурани. Ти какво мислиш по този въпрос?
Пъг се стъписа. Изобщо не беше допускал, че кралят може да го попита за мнението му за каквото и да било, най-малкото по толкова важен за сигурността на Кралството въпрос. Замисли се продължително, мъчейки се да оформи отговора си по най-подходящия начин, след което каза:
— Ако мога да съдя по всичко, което съм видял и чул, ваше величество, смятам, че тези цурани не само се канят да нахлуят, но и че вече са тук.
Кралят повдигна вежди.
— О? Бих искал да чуя съображенията ти.
Пъг грижливо заподбира думите си.
— След като разполагаме с толкова свидетелства за появата им, ваше величество, предвид това, че тези хора се стараят да действат много прикрито, не би ли било логично, че може да са налице още много случаи на появата и изчезването им, за които не знаем?
Кралят кимна.
— Правилно съждение. Продължавай.
— В такъв случай няма ли да е вярно също така, че след като паднаха снеговете е по-малко вероятно да намерим белези за тяхната поява, тъй като се придържат към отдалечени райони?
Родрик кимна и Пъг продължи:
— Ако наистина са толкова войнствени, колкото херцогът и останалите смятат, че са, то допускам, че са картирали Запада, за да намерят подходящо място, където да прехвърлят войските си, така че да могат да разгърнат офанзивата си тази пролет.
Кралят удари с длан по масата.
— Добро упражнение по логика, Пъг! — Даде знак на слугите да поднесат храната и каза: — А сега да хапнем.
Масата скоро се отрупа с невероятно разнообразие от блюда и Пъг си взе по малко от повечето неща, за да не изглежда, че проявява оскърбително безразличие към кралската щедрост. Докато се хранеха, Родрик му зададе няколко въпроса и Пъг се постара да му отговори, доколкото можеше.
Докато Пъг привършваше с храната си, кралят опря лакът на масата и заглади бръснатата си брадичка. Остана така дълго, втренчен в една точка, и Пъг започна да се чувства гузно, че не знае какво диктува дворцовият етикет, когато седиш на една маса с крал, потънал в дълбок размисъл. Реши да си седи кротко.
След малко Родрик излезе от унеса си, обърна се към Пъг и каза разтревожено:
— Защо тези хора са дошли да ми вадят душата точно сега? Толкова много неща има да се свършат. Не мога да позволя една война да осуети плановете ми. — Той стана и закрачи по терасата, а Пъг остана прав, тъй като се беше надигнал заедно с краля. Родрик се обърна към него. — Трябва да повикам херцог Ги. Той ще ме посъветва. Умът му сече за такива неща.
Кралят продължи да крачи, загледан към града. Пъг все така стоеше прав. Чу, че монархът си мърмори нещо за великите начинания, които не бивало да се прекъсват, после усети, че го дърпат за ръкава. Обърна се и видя един от дворцовите слуги, застанал тихо до него. С усмивка и мълчалив жест към вратата прислужникът му показа, че срещата е приключила. Пъг го последва до вратата, учуден от способността на персонала да отгатва настроението на кралската особа.
Отведоха го до стаите му и Пъг помоли слугата да съобщи на лорд Боррик, че би желал да се види с него, когато е свободен. Влезе в стаята си и седна да помисли. Малко по-късно почукване на вратата прекъсна мислите му. Той извика на почукалия да влезе и същият прислужник, който бе занесъл прошението му на херцога, отвори и го уведоми, че Боррик иска да се види с него веднага.
Пъг излезе със слугата и го освободи, като го увери, че може сам да намери покоите на херцога. Закрачи
