от държавите в Мидкемия, но тези златокожи мъже, както си ги наричаше Пъг, му напомняха на някои кешийски търговци, които беше виждал в Крудий преди години, от далечния търговски град Шинг Лай.
Офицерът огледа облеклото на Пъг, след това коленичи и разгледа ботушите му. Изправи се и изрева къса заповед на войника, който го беше довел. Той отдаде чест, хвана момчето под мишница и го поведе през лагера на цураните.
В центъра на лагера по високи кръстосани пръти висяха големи знамена, разположени в кръг около шатра с внушителни размери. Всички бяха със странни гербове, с другоземни същества, изобразени с ярки цветове. По някои от тях имаше надписи с непознато писмо. Тъкмо към това място водеха Пъг, през стотиците цурански войници, които седяха кротко наоколо, лъскаха коженото си снаряжение и почистваха оръжието си. Някои вдигаха очи и го поглеждаха, но като цяло в лагера липсваше бъркотията, така обичайна за становете, с които Пъг бе навикнал сред войската на своите. Имаше много повече неща, не само яркоцветните знамена, които придаваха на това място необичаен вид — като от друг свят. Пъг се стараеше да забележи и запамети всяка подробност, така че ако успееше по някакъв начин да избяга, да може да докладва на херцог Боррик нещо полезно, но скоро се отказа. Сетивата му се объркаха от толкова непривични за очите гледки. Не можеше да прецени кое е важно и кое — не толкова, сред всичко, което виждаше.
При входа на голямата шатра часовият, който бе довлякъл Пъг дотук, бе спрян от други двама, облечени с черни брони на жълти ивици. След кратка размяна на думи дръпнаха платнището на входа и блъснаха Пъг вътре. Той падна по лице върху дебела купчина кожи и тъкани килими. Надигна леко глава и видя още подобни знамена, провесени по стените на шатрата. Шатрата беше богато обзаведена, с провесени по платнените стени подобни на коприна гоблени, с дебели постелки по пода и разхвърляни по тях пъстри възглавници.
Нечии ръце грубо го вдигнаха и той видя пред себе си няколко мъже, които го оглеждаха с любопитство. Всички бяха с ярки кожени брони и с шлемове с гребени, каквито носеха цуранските офицери, освен двама. Двамата седяха на покрит с възглавници подиум. Първият беше облечен в проста черна роба с отметната качулка, откриваща остро бледо лице с оплешивяло теме: цурански магьосник. Другият носеше пищна роба в оранжев цвят с черно везмо, срязана под коленете и лактите — дреха, предназначена сякаш за отдих. По жилавото му, мускулесто телосложение и няколкото белега по лицето му Пъг прецени, че трябва да е някакъв воин, свалил бойното си снаряжение за през нощта.
Мъжът в черната роба каза нещо на останалите с писклив тон. Никой не му отговори, но мъжът в оранжевата роба кимна. Голямата шатра се осветяваше от единствения мангал до двамата седящи мъже. Длъгнестият пришълец в черната роба се наведе напред и светлината на мангала освети лицето му отдолу, придавайки му демоничен вид. Думите му заизлизаха колебливо и със силен акцент.
— Знам само… малко… от вашата реч. Ти разбира?
Пъг кимна и сърцето му силно затуптя, а умът му заработи трескаво. Обучението на Кълган влезе в действие. Най-напред се постара да се успокои и да разсее мъглата, обхванала мозъка му. После изопна почти несъзнателно всичките си сетива, поглъщайки всяка трошица налична информация, отсявайки от нея всяко полезно късче знание, което можеше да усили шансовете му да оцелее. Войникът най-близо до входа като че ли се беше отпуснал и наблюдаваше пленника разсеяно, но Пъг забеляза, че ръката му е само на един пръст от дръжката на зловеща на вид кама на колана му. За миг светлината се плъзна по лъскавата повърхност на една от възглавниците до десния лакът на мъжа в оранжевия халат и открои дръжката на друга, пъхната под възглавницата до дясната му ръка кама.
Мъжът в черното заговори бавно:
— Слушай, защото аз казвам тебе нещо. После ти задава въпроси. Ако ти лъже, умира. Бавно. Разбира?
Пъг кимна. Всичко му беше ясно.
— Този мъж — каза човекът в черно, сочейки към мъжа в късата оранжева роба — е… велик мъж. Той е… висок мъж. Той е… — Човекът изрече дума, която Пъг не разбра. Момчето поклати глава и магьосникът каза: — Негова фамилия велики… Минванаби. Той втори след… — Засуети се да намери подходяща дума, после ръката му описа кръг, включващ като че ли всички присъстващи в шатрата, офицери, ако се съдеше по пищните гребени на шлемовете им. — Мъж, който води.
Пъг кимна и промълви:
— Ваш повелител?
Магьосникът присви очи, сякаш подразнен, че Пъг е проговорил без разрешение, но след миг мълчание каза:
— Да. Наш повелител. Ние всички тук по негова воля. Този е втори след Боен повелител. — Той посочи мъжа в оранжевото, който ги гледаше равнодушно. — Ти си нищо пред този мъж. — Човекът явно се чувстваше обезсърчен, че не може да изрази това, което иска. Ясно беше, че посоченият мъж е някакъв господар, важна особа според мерките на тези хора, и преводачът се мъчеше да го втълпи в ума на Пъг.
Лордът-повелител прекъсна преводача и изговори нещо, след което кимна към Пъг. Плешивият магьосник заклати покорно глава, след което отново насочи вниманието си към Пъг.
— Ти повелител? Лорд?
Пъг се стъписа, след което отговори със заекване, че не е. Магьосникът кимна, преведе и господарят му нареди нещо. Той отново се обърна към Пъг.
— Носиш дрехи като лорд, нали?
Пъг кимна. Туниката му беше от по-фина тъкан в сравнение с домашно тъканата вълна на обикновените войници. Опита се да обясни положението си като член на херцогската дворцова свита. След няколко поредни опита се отказа, примирен със заключението, което, изглежда, си направиха — че е нещо като високопоставен слуга.
Магьосникът вдигна някакъв малък предмет и го подаде на Пъг. Момчето се поколеба за миг, след което протегна ръка и го взе. Оказа се куб, изработен от някакво наподобяващо кристал вещество, прошарено с розови жилки. След като постоя малко в ръката му, кубът започна да се изпълва с меко розово сияние. Мъжът в оранжевата роба даде някаква заповед и магьосникът преведе.
— Този лорд пита колко мъже са преминали до… — Запъна се и посочи с ръка пред себе си.
Пъг нямаше представа къде точно се намира, нито накъде му сочат.
— Не зная къде съм — отвърна момчето. — Бях в несвяст, когато ме доведоха тук.
Магьосникът се отпусна на възглавниците за миг, замисли се, после стана.
— Натам — каза той и посочи под прав ъгъл към указаната преди малко посока — е висока планина, по- голяма от други. Натам — той леко отмести ръката си — в небе има пет огъня, ето така. — Ръцете му описаха фигура. След миг Пъг разбра. Мъжът му сочеше местоположението на Камен връх и съзвездието Петте рубина над него. Намираше се в долината, през която бяха извършили набега. Посочената линия беше тази на изходния им маршрут.
— Аз… наистина не знам колко.
Магьосникът се наведе и погледна отблизо кубчето в ръката на Пъг. То продължаваше да сияе в меки розови багри.
— Добре, ти казва истина.
Едва сега Пъг разбра, че държи някакво устройство, предназначено да показва на похитителите му дали не се опитва да ги мами. Обхвана го отчаяние, понеже разбра, че всяка надежда за оцеляване ще е свързана с някакъв вид измяна към родната му земя.
Магьосникът му зададе няколко въпроса, свързани с броя и състава на войската извън долината. След като повечето от тях останаха без отговор, тъй като Пъг не беше присъствал на заседанията на командващите и нямаше никаква представа за неща от стратегически характер, въпросите станаха по- общи — за обичайните неща в Мидкемия, които, изглежда, будеха у цураните силно любопитство.
Той отговори на всички въпроси. На няколко пъти успя да извърти истината с половинчати отговори, като премълчаваше по-същественото и не казваше нищо, за което не са го попитали. В няколко такива случая беше сигурен, че както повелителят, така и магьосникът се оплетоха в неспособността си да осмислят отговорите му, които се оказваха или непълни, или твърде сложни. Най-сетне повелителят даде знак, че разпитът е приключил, и стражите издърпаха Пъг навън. Магьосникът го последва, застана пред
