него и каза:
— Мой господар казва: „Аз мисля този слуга — той посочи гърдите на Пъг — … той е… — Запъна се, за да намери подходящата дума. — Той е умен.“ Мой господар няма нищо против умни слуги, защото те работят добре. Но той мисли, че ти твърде умен. Казва да ти предам да внимаваш, защото ти сега роб. Умни роби могат живеят дълго. Твърде умен роб умира бързо, ако… — Отново пауза. След което широка усмивка озари лицето на магьосника. — Ако има … късмет. Да… това е думата. — Той завъртя думата в устата си още веднъж, сякаш искаше да се наслади на вкуса й. — Късмет.
Върнаха Пъг при останалите задържани и той потъна в униние. Огледа се и видя, че неколцина от пленниците са се разбудили. Повечето изглеждаха объркани и обезсърчени. Един плачеше. Пъг извърна очи към небето и видя розовата резка по планинските хребети на изток, предвещаваща настъпващия нов ден.
Глава 15
Сблъсъци
Дъждът се усилваше.
Сгушени до входа на пещерата, група джуджета седяха около малкия огън. Лицата им бяха посърнали като деня отвън. Долган пухтеше с лулата, а останалите се трудеха над снаряжението си: кърпеха кожени ризници и привързваха ремъци, почистваха и смазваха оръжието си. Над огъня къкреше котле с яхния.
Томас седеше в дъното на пещерата с меча, полегнал на коленете му. Погледът му се беше зареял над другите, някъде далече навън.
Седем пъти вече джуджетата от Сивите кули бяха щурмували нашественическите позиции и седемте пъти бяха понесли тежки загуби. И след всеки щурм ставаше ясно, че броят на цураните не намалява. Много от джуджетата вече ги нямаше; животът им, разбира се, бе изтръгнал висока цена от врага, но още по-скъп бе той за родовете на Сивите кули. Дълголетните дребосъци имаха по-малко деца, които се раждаха на по- големи промеждутъци от време, отколкото при хората. Всяка загуба смаляваше расата на дребосъците и беше много по-тежка, отколкото човеците можеха да си въобразят.
Всеки път, когато джуджетата се съберяха, за да нападнат отново през мините в долината, Томас заставаше в челните редици. Златният шлем на главата му служеше като маяк за джуджетата. Широкият му златен меч се виеше в дъга над грохота на битката и сечеше безмилостно, взимайки своята дан жертви от врага. Ратайчето от цитаделата се бе превърнало в могъща фигура, в храбро сражаващ се герой, чието присъствие на бойното поле внушаваше трепет и страх у цураните. Дори и да беше хранил някакво съмнение за магическата същност на своето оръжие и ризница след прогонването на немрящото чудовище в рудника, то беше заличено още първия път, когато влезе в битка.
Бяха събрали тридесет бойци джуджета от Калдара и бяха проникнали през мините до един вход в южния край на завладяната долина. Изненадаха един преден цурански патрул недалече от мините и го посякоха. Но в разгара на битката Томас се оказа отрязан от джуджетата от трима цурански воини. Когато те се нахвърлиха върху него, вдигнали високо мечовете си, той усети, че го обзема нещо непонятно. Понесе се вихрено между двамата от тях като обзет от безумна дързост акробат и ги посече с два замаха на меча си — наляво и надясно. Третият беше набързо промушен в гръб преди да е успял да се съвземе от мълниеносното му движение.
След схватката Томас се бе изпълнил с непозната досега възбуда, която също така му се стори плашеща. Докато се връщаха от полето на боя, се чувстваше изпълнен с някаква неведома сила.
Всяка следваща битка му бе донесла същата странна енергия и незнайно откъде нарастващо умение в боравенето с оръжието. Но вълнението и гордостта сякаш ставаха все по-настоятелни, а последните два пъти започнаха да се появяват и виденията. Сега за пръв път виденията бяха дошли неканени. Бяха прозрачни — като образи, насложени един върху друг.
През тях можеше да види джуджетата, както и леса отвън. Но върху техния фон се нижеше гледка с ликове на хора, отдавна мъртви, и с места, заличени от паметта на живите. Зали, отрупани със златни украси и осветени от факли, чиито пламъци мятаха игрива светлина върху подредени по дълги маси кристали. Бокали, никога не познали човешко докосване, се вдигаха към устни, закривени в неведоми усмивки. Велики владетели на някаква отдавна загинала раса пируваха пред очите му. Странни бяха те, но и познати също така. Като хора, но с елфски уши и очи. Високи като расата на елфите, но по-широки в раменете и с по-яки мишци. Жените им бяха красиви, но някак странно чужди.
Видението доби по-ясни очертания и плътност, стана по-живо от всичко, което бе изпитвал. Томас се напрегна и долови тихия смях, звуците на непозната музика и думите, изричани от тези хора.
Гласът на Долган го измъкна от унеса.
— Няма ли да хапнеш, момко?
Той му отговори разсеяно, стана и взе поднесената му купа с яхния. Щом ръката му докосна купата, видението изчезна и той разтърси глава, за да проясни ума си.
— Добре ли си, Томас?
Томас бавно приседна и погледна приятеля си.
— Не съм сигурен — промълви той колебливо. — Има нещо. Аз… всъщност не съм сигурен. От умората е сигурно.
Долган изгледа момчето. Бесът на битките се бе отразил на лицето му. Вече приличаше по-малко на момче и повече на мъж. Но освен обичайното след битките втвърдяване на характера, с Томас ставаше още нещо. Долган все още не можеше да реши дали тази промяна е за добро, или лошо — и дали изобщо може да се опише с тези определения. Шестте месеца наблюдения над Томас не бяха достатъчни, за да стигне до някакво заключение.
Откакто бе навлякъл дареното му от дракона снаряжение, Томас се бе превърнал в боец с легендарни способности. И момчето… не, по-скоро младежът, наддаваше на тегло, колкото и оскъдна да бе в повечето случаи храната им. Сякаш нещо в него се беше задействало, така че да го докара до ръст, подходящ за големината на снаряжението. А и чертите му претърпяваха странна промяна. Носът му бе придобил малко по-ъгловата форма, по-фино изсечен отпреди. Веждите му бяха станали по-извити нагоре, очите му — по- хлътнали. Все още си беше Томас, но Томас с леко изменена външност, сякаш върху него се наслагваше нечий друг образ.
Долган дръпна здраво от лулата си и огледа белия табард, който носеше Томас. Седем пъти в битка и нито едно петънце по дрехата. Кал, кръв и всякакви други зацапвания просто отказваха да се задържат по тъканта. А и знакът на златния дракон блестеше така ярко, сякаш току-що го беше намерил. Същото се отнасяше и за щита, който носеше в битките. Толкова пъти удрян и нито една драскотина по него. В това отношение джуджетата бяха предпазливи в преценката си, тъй като расата им от векове бе използвала вълшебство в изработката на оръжия. Но това беше нещо друго. Бяха решили да изчакат и да видят какво носи то, преди да отсъдят.
Тъкмо привършваха да се хранят, когато един от стражите при входа на пещерата пристъпи вътре и каза:
— Иде някой.
Джуджетата бързо хванаха оръжията си, но вместо цурански войници в странните им брони се появи наталийски щурмовак в тъмносиво наметало и туника. Той тръгна право към центъра на полянката пред пещерата и обяви на висок глас, дрезгав от няколкото дни езда през горите:
— Слава, Долган от Сивите кули.
Долган пристъпи напред.
— Слава, Гримсуърт Наталски.
Щурмоваците служеха при тях като съгледвачи и вестоносци, откакто нашествениците бяха завзели свободния град Валинор. Мъжът влезе в пещерата и седна. Подадоха му купа с яхния и Долган попита:
— Какви са вестите?
— Не са добри — отвърна мъжът между два залъка. — Нашествениците държат здрав фронт извън долината, северозападно и към Ламът. Валинор е подсилен със свежи части от отечеството им и стои здраво, като нож между Свободните градове и Кралството. На три пъти бяха извършили набези над главния лагер на силите на Кралството, когато тръгнах преди две седмици, вероятно е имало и още след това. Постоянно нападат патрули от Крудий. Дошъл съм да ви съобщя, че вероятно много скоро ще предприемат
