сега се задейства, без изобщо да мисли, като присви цялото си тяло така, че то се изви нагоре, с глава и стъпала, опрени в стената на купола. Изтласка се и успя да седне с гръб към прозореца. Джак се обърна, видя го и изруга тихо. Не можеше да си позволи да не улучи с този единствен изстрел. Хвърли бърз поглед надолу, увери се, че никой не е забелязал момчето, отново надигна арбалета и се прицели.
В мига, в който Джак стреля, Джими го изрита. Смеещия се Джак залитна навън и ръцете му зашариха в паника да се хванат за корниза.
Джими усети, че става нещо странно — припяването на жреческия хор, почти в непрестанен контрапункт с брачната церемония, беше секнало. И когато Джак продължи плъзгането си в празното пространство, Джими чу виковете и писъците долу.
А после внезапно осъзна, че Джак се е хванал за единственото, което можеха да стигнат ръцете му — неговите глезени. Тежестта на Джак го повлече навън и двамата започнаха да се плъзгат надолу към сигурната смърт. Джими се задърпа назад с всички сили, изви тялото си, за да забави падането, но все едно че бяха окачили оловни тежести на краката му. Костите и мускулите му застенаха, но не можеше и на косъм да се издърпа и да се отърве от Джак. Падаха!
Джак го пусна, но за Джими вече беше все едно. Летяха към камъните… и изведнъж Джими си помисли, че си е загубил ума, защото му се стори, че падането им се забавя и забавя, сякаш някаква невидима стихия се бе разпоредила последните му мигове да се удължат. После осъзна, че наистина някаква сила задържа пропадането му. Тупна леко като перце на пода на церемониалната зала, малко зашеметен, но определено жив. Стражи и жреци го обкръжиха и няколко ръце бързо го надигнаха, докато той се озърташе, слисан от чудото. Видя, че ръцете на магьосника Пъг се въртят във въздуха в безмълвно заклинание, и чак сега усети, че странното забавяне изчезна. Стражите срязаха връзките на ръцете и краката му и двама войници го хванаха под мишниците и го изправих. Други няколко бяха притиснали Джак на пода и го претърсваха за черния пръстен с отровата или друго средство да сложи край на живота си.
Джак се огледа. Отец Тъли стоеше до Арута, а цуранските стражи бяха обкръжили краля и очите им шареха по всяко кътче. Всички останали се бяха втренчили в Анита, свита в прегръдката на Арута, който коленичи да я положи на пода. Булото и снежнобялата и рокля се бяха проснали около нея и тя сякаш спеше в прегръдката му. На гърба й обаче се разширяваше алено петно…
Джими понечи да заговори, но от устата му не излезе и звук. Бе преживял десетки пъти в ума си всеки миг от покушението, докато един от послушниците от ордена на Натан превръзваше краката му. Паметта му непрекъснато си играеше лоши шеги с него и той бе виждал лицето на Арута ту отпреди няколко дни, когато му бе казал за приятелството, ту — изведнъж как коленичи с Анита в ръце и на лицето му е изписано неразбиране и потрес. После изведнъж виждаше Анита застанала до вратата, преди да влезе да се премени в булчинската рокля, и отново — как Арута бавно я поставя на пода и тичащите към нея жреци.
Джими отново се опита да заговори и Арута вдигна глава. Очите му се проясниха и той промълви:
— Защо… Джими…
Джими усети скръбта и болката в тъмнокафявите очи на принца и нещо в него се скърши. Сълзите сами потекоха по бузите му и момчето заговори тихо.
— Аз… опитах се да… — Преглътна; някаква буца бе заседнала на гърлото му и му пречеше да вдиша. Отвори уста, но звук не излезе. Накрая прошепна: — Съжалявам. — После се срина на колене пред Арута. — Съжалявам.
Арута го изгледа за миг неразбиращо, после поклати глава, сложи ръка на рамото му и рече:
— Няма за какво. Не си виновен за нищо.
Джими захлипа. Обърканият Арута се опита да го утеши. Лаури коленичи до тях и промълви:
— Нищо повече не си могъл да направиш. Джими вдигна глава и каза:
— Но трябваше.
Карлайн нежно изтри сълзите от бузите му.
— Качил си се да провериш. Никой друг не го направи. Кой знае какво щеше да стане, ако не беше отишъл. — Не доизказа мисълта, че сега Арута сигурно щеше да лежи мъртъв, ако Джими не беше изритал Смеещия се Джак в мига, в който бе стрелял. Но това не можеше да утеши момчето.
— Трябваше да направя повече.
Луам пристъпи до тях и също коленичи.
— Синко, познавам мъже, готови с таласъми да се бият, които ще пребледнеят до смърт при мисълта да се катерят там, където беше ти. Всеки от нас си има страхове — добави той тихо. — Но когато стане нещо ужасно, всеки от нас си мисли: „Можех да направя нещо повече“. — Младият крал постави ръка върху рамото на Джими. — Току-що наредих на цуранските стражи, отговарящи за претърсването по коридора, да не се самоубиват. Добре поне, че нямаш толкова извратено чувство за чест.
Джими отвърна сериозно:
— Ако можех да си разменя мястото с принцесата, щях да го направя.
— Знам, че щеше, момчето ми. Знам.
— Джими… просто за да знаеш… ти се справи добре. Благодаря ти — промълви Арута. И се опита да се усмихне.
Джими, все още със сълзи по бузите, се сви в коленете на Арута, после изправи глава, изтри лицето си и му върна усмивката.
— Не съм плакал от нощта, в която видях мама убита. — Карлайн покри устата си с шепа и пребледня.
Вратата се отвори и влезе Натан. Беше свалил церемониалната си роба и бе останал по дълга до коленете туника. Изглеждаше изнурен и триеше ръцете си с кърпа. Арута се изправи бавно с подкрепата на Луам. Натан каза мрачно:
— Жива е. Въпреки че раната е лоша, стрелата се е отклонила и не е поразила гръбнака й. Ако я беше ударила там с цялата си сила, щяла е да издъхне веднага. Тя е млада и здрава, но…
— Но какво? — попита Луам.
— Стрелата е отровна, ваше величество. Намазана е с отрова, приготвена с черно изкуство, смес, при която е приложена зла магия. Нищо не можахме да направим, за да й противодействаме. Алхимия, магия — нищо не помага.
Арута примигна неразбиращо.
Натан го погледна скръбно.
— Съжалявам, ваше височество. Тя умира.
Тъмницата се намираше под морското равнище. Мрачно и влажно място, миришещо на мухъл и плесен. Един от стражите се отмести встрани, а другият дръпна скърцащата метална врата и Луам и Арута прекрачиха прага. Мартин ги чакаше до камерата за изтезания и говореше тихо с Вандрос и Касуми. Помещението не беше използвано отпреди времето на принц Ерланд, освен за кратко от тайната полиция на Джоко Радбърн, за да разпитват пленниците си, докато властваше дьо Батира.
Обичайните инструменти за мъчение бяха махнати, но мангалът бе върнат на предишното си място и в него се нажежаваха железа. Смеещия се Джак стоеше овързан с вериги за една каменна колона, с ръце над главата. В пълен кръг около него стояха шестима цурани — толкова близо, че помръднеше ли, се допираше до тях. Всички бяха с гръб към Джак и вдително оглеждаха помещението.
Отец Тъли се обърна към Луам.
— Изрекохме възможно най-силните защитни заклинания. — Той кимна към Джак. — Но нещо се опитва да се добере до него. Какво става с Анита?
Луам бавно поклати глава.
— Стрелата се оказа намазана с някаква незнайна отрова. Натан твърди, че времето й изтича.
— Тогава трябва бързо да разпитаме пленника — отвърна старият жрец, — Представа нямаме с какво се борим.
Луам бутна брат си настрани, даде знак на един от стражите да се отмести и изгледа крадеца в очите. Смеещия се Джак отвърна на погледа му с очи, изпълнени с ужас. Лицето му лъщеше от пот. Охкаше при всяко помръдване. Явно цураните не бяха го жалили, докато го претърсваха. Опита се да заговори, облиза устни и простена дрезгаво:
