се да работя за тях. Всичко вървеше добре, докато не ме накараха да спипам Джими.
— Кои са те и какво искат? — настоя Луам.
— Таласъмската уста ми каза, че имало някакво пророчество за Господаря на Запада. Господарят на Запада трябвало да умре, след което нещо щяло да се случи.
Луам бързо погледна Арута.
— Ти спомена, че са те нарекли „Господаря на Запада“.
— Да. Два пъти.
Луам продължи разпита.
— И какво друго?
— Не знам — отвърна Джак, останал почти без сили. — Говореха повече помежду си. Не ме смятаха съвсем за свои. — Въздухът в камерата отново се вледени и пламъците на факлите потръпнаха. — Той е тук! — изпищя Джак.
Арута застана до рамото на Луам и изръмжа:
— Кажи за отровата!
— Нищо не знам — изхлипа Джак. — Таласъмската уста ми я даде. Беше… един я нарече „сребротрън“.
Арута се огледа бързо, но никой от присъстващите не реагира. А после един от жреците изведнъж промълви:
— Онова се върна.
Жреците подхванаха молитви, после спряха и един каза:
— Минало е през преградите ни. Луам се обърна към Тъли:
— В опасност ли сме?
— Тъмните сили могат да властват пряко само над онези, които доброволно са се поставили под властта им — отвърна Тъли. — Тук не сме застрашени от прекия им удар.
В камерата взе да става все по-студено, пламъците на факлите затрепераха лудо и всичко помръкна.
— Не го оставяйте да ме вземе! — изрева Джак. — Обещахте ми!
Тъли погледна Луам, който кимна, и даде знак на отец Джулиан да поеме задълженията си.
Кралят махна с ръка на цуранските стражи да отворят място за жреца на Лимс-Крагма. Жрецът застана пред Джак и го запита:
— Има ли в сърцето ти искрено желание да приемеш милостта на нашата повелителка?
От устата на ужасения Джак не можа да излезе звук. Пълните му със сълзи очи примигнаха и той успя само да кимне. Джулиан подхвана тихо монотонно заклинание и жреците от ордена му започнаха да правят бързи и резки жестове във въздуха. Тъли пристъпи до Арута и промълви:
— Стойте кротко. Сега смъртта е сред нас.
Всичко свърши бързо. Допреди миг Джак се гърчеше неудържимо в оковите, после изведнъж се отпусна и само веригите го задържаха да не падне. Джулиан се извърна към останалите.
— Сега той е спасен, в прегръдките на Господарката на смъртта. Вече нищо не може да му навреди.
Изведнъж сякаш самите стени на подземието се разтрепераха. Нечие мрачно присъствие се усети в камерата, а после се разнесе пронизителен писък, сякаш нещо нечовешки злокобно закрешя от бясна ярост, че са го лишили от жертвата му. Всички жреци, а с тях и Пъг, и Кълган, подеха древна молитва, която да отблъсне злия демон, а после изведнъж настъпи мъртва тишина.
Тъли се огледа потресен и прошепна:
— Отиде си.
Арута коленичи до ложето. Анита лежеше, косата й бе разпиляна върху бялата възглавница.
— Изглежда толкова крехка — промълви принцът.
Карлайн бе притихнала на рамото на Лаури, а Мартин, Пъг и Кълган стояха смълчани до прозореца. Очите на принца ги обходиха безмълвно един по един. Всички се взираха в Анита, освен Кълган, който сякаш бе потънал в мислите си. Бяха се събрали на предсмъртно бдение — отец Натан им бе съобщил тъжната вест, че принцесата няма да преживее повече от час. Луам бе останал в друга стая и се мъчеше да утеши майката на Анита.
Изведнъж Кълган се размърда, заобиколи леглото и с глас, който прозвуча силно заради шепота на останалите, запита Тъли:
— Ако имаш въпрос и можеш да го зададеш само веднъж, къде би отишъл да го зададеш?
Тъли примигна.
— Гатанки? — Но сбраните над месестия нос на Кълган рунтави вежди показваха ясно, че не е решил точно в този момент да опитва безвкусни шеги. — Прощавай — каза Тъли. — Чакай да помисля… — Челото му се набръчка съсредоточено. След което изгледа стария си приятел така, сякаш го бе поразила някоя очевидна истина. — Разбира се! В Сарт!
Кълган заби пръст в гърдите на стария духовник.
— Точно така. Сарт.
Чул разговора, Арута попита:
— Но защо Сарт? Та това е едно от най-незначителните пристанища във владенията.
— Защото — отвърна Тъли — недалече от него има едно абатство на Ишап, където, казват, се пази повече знание от всяко друго място в Кралството.
— И защото — добави Кълган, — ако изобщо съществува място в това Кралство, където можем да разберем естеството на този „сребротрън“ и какво може да му противодейства, то мястото е точно там.
Арута погледна безпомощно Анита.
— Но Сарт… Никой конник не може да стигне дотам и да се върне за по-малко от седмица, а…
Пъг пристъпи напред.
— Навярно ще мога да помогна. — След което се разпореди с властен тон: — Напуснете стаята. Всички освен отците Натан, Тъли и Джулиан. — Обърна се към Лаури. — Изтичай до покоите ми. Катала ще ти даде една дебела книга, подвързана с червена кожа. Веднага я донеси.
Лаури изхвърча през вратата без излишни въпроси, след което и останалите напуснаха. Пъг заговори тихо с жреците.
— Можете ли да забавите смъртта й във времето, без това да й навреди?
— Мога да направя такова заклинание — отвърна Натан. — Същото направих с ранения Тъмен брат преди да умре. Но ще ни спечели едва няколко часа. — Той сведе поглед към Анита, чието лице бе започнало леко да посинява. — Тя изстива. Гасне бързо. Да не губим време.
Тримата жреци бързо начертаха пентаграмата и запалиха свещите. След няколко минути стаята бе готова и ритуалът — извършен. Принцесата лежеше привидно заспала върху ложето, обгърнато от бледорозово сияние. Пъг изведе жреците от стаята и поиска да му донесат восък за печат. Мартин се разпореди и един от пажовете се затича. След това Пъг взе книгата, която бе поръчал на Лаури да донесе, влезе отново в стаята и закрачи из нея, като четеше на глас от дебелия том. След като приключи, излезе и поде дълъг низ от тихи заклинания, непонятни за останалите.
Накрая постави восъчен печат на стената до вратата и затвори книгата.
— Край.
Тъли пристъпи към вратата, но Пъг го задържа с ръка.
— Не пресичайте прага.
Старият жрец го изгледа въпросително. Кълган кимна разбиращо.
— Не виждаш ли какво направи момчето, Тъли? — Пъг се усмихна. Въпреки вече посребрялата си коса на слепоочията, той все още си беше момче за Кълган. — Погледни свещите!
Останалите надникнаха през рамката на вратата и след миг всички разбраха какво има предвид тумбестият магьосник. Свещите в краищата на пентаграмата горяха, макар че това беше трудно да се забележи на дневната светлина. Но като се вгледаше човек по-добре, виждаше се ясно, че пламъците не трептят.
— Времето в тази стая се движи толкова бавно, че е почти невъзможно да се долови ходът му — каза
