северни планини, в зоната, отделяща лесовете на елфите от Северните земи. Морелайн се намираше по- нависоко в планините, в едно пусто и скалисто място под ридовете на билото. Трябваше да изчакат връщането на Мартин, тръгнал напред да огледа прохода. След като се разделиха с водачите си елфи, се бяха превърнали в боен отряд, навлязъл във вражеска територия. Колкото и да разчитаха на талисмана на Арута, че ще го скрие от магията на Мурмандамус, не се съмняваха, че той очаква скоро да стигнат Морелайн. Изобщо нямаше съмнение, че ще се натъкнат на неговите слуги, беше само въпрос на време.
Мартин се върна и им даде знак, че пътят напред е чист, след което внезапно вдигна ръка да изчакат и затича надолу по пътеката, като внезапно махна на Бару и Роалд да тръгнат с него. Двамата скочиха от конете, а Лаури и Джими хванаха поводите им. Арута се озърна назад зачуден какво ли е видял Мартин, а Джими продължи да се взира напред.
Мартин и другите двама скоро се върнаха — водеха Галайн. Принцът въздъхна облекчено и каза на елфа:
— Мислехме, че няма да дойдеш.
— Вождът ни ме прати да ви догоня и да ви предам сведения няколко часа след като тръгнахте. Намерихме Оппала и той ни каза две важни неща. Първо, зоната около езерото се обитава от някакъв жесток звяр, макар че от описанието на гвалито не можахме да разберем как точно изглежда. Томас ви моли да сте предпазливи. Второ, има и друг подстъп към Морелайн. Той реши, че е изключително важно да ви го съобщя. — Галайн се усмихна. — Освен това реших, че ще е от полза да видя дали не ви преследват.
— И?
— Двама моределски съгледвачи засякоха дирята ви на миля северно от лесовете ни и тръгнаха след вас. Единият сигурно щеше да изтича напред да предупреди, че се приближавате към Морелайн. Щях да ви догоня по-рано, но трябваше да се погрижа никой от двамата да не се измъкне и да донесе. Мисля, че вече няма риск. — Мартин кимна — беше сигурен, че елфът е убил и двамата. — От други няма следи.
— Връщаш ли се? — попита го Мартин.
— Томас ме остави сам да реша. От този момент едва ли има полза да се връщам. По-добре да тръгна с вас. Не мога да прекося „Дирите на Безнадеждния“, но поне дотам още един лък ще е от полза.
— Добре дошъл — каза Арута.
Мартин яхна коня си, а Галайн се затича напред да оглежда пътя. Продължиха бързо нагоре покрай многобройните водопади. По тези височини поройните дъждове, та дори и снегът не бяха рядкост, освен в най-жарките летни месеци, до които все още имаше време. Нощите бяха влажни, макар и не толкова студени, както се опасяваха, и можеха да нощуват, без да палят огън. Елфите ги бяха снабдили с храна за път — сушено месо, питки от лешниково брашно и сушени плодове — подсилваща, макар и жалка храна.
Пътят най-сетне ги изведе на висока планинска ливада над клисурата. Водите на сребристото, искрящо под следобедните лъчи езеро галеха заоблените му брегове. Чуваха само птичи песни и шумоленето на вятъра в клоните. Джими се огледа.
— Как може… да е толкова хубав денят, щом по пътя ни чакат толкова ужасни неща?
Роалд го погледна.
— Във войнишкия занаят има едно правило: тръгнеш ли на смъртен бой, няма смисъл да си мокър, гладен и уморен. Освен ако не е абсолютно необходимо. Порадвай се на слънцето, момко. То поне е даром.
Напоиха конете и след благословения отдих продължиха напред. Пътеката, за която им беше споменал Калин, северно от езерото, намериха лесно, но се оказа стръмна и трудна за преминаване.
Някъде към залез слънце се върна Галайн с добрата новина, че напред има хубава пещера, в която могат да си напалят огън.
— Дълбока е и въздухът излиза през процепи, така че димът ще се отвява. Мартин, ако тръгнем веднага, може да ни остане време да уловим и малко дивеч.
— Не се отплесвайте много с лов — предупреди Арута. — На връщане дайте сигнал с гарвановия грак, дето го правиш така добре, за да не се нанижете на върховете на сабите.
Мартин кимна и подаде поводите на коня си на Джими.
— Най-много два часа след залез. — Двамата с Галайн поеха назад към езерото.
Роалд и Бару поведоха и след малко стигнаха описаната от Галайн пещера. Лаури и Бару събраха сухи клони и за пръв път от няколко дни си накладоха огън, макар и малък. Насядаха край него и зачакаха Мартин и Галайн.
А Мартин и Галайн също чакаха, притиснали се до земята под прикритието, което си бяха направили от чимове и храсти. Бяха сигурни, че ще засекат всяко животно, което се приближи до брега. Позицията им беше срещу вятъра, лъхащ откъм езерото. Бяха лежали спотаени около половин час, когато чуха тропот на конски копита, отекващ от скалите долу по урвата.
Двамата изпънаха лъковете и запазиха пълна тишина. На поляната излязоха дузина конници в черно. Главите им, покрити със странни шлемове като онзи, дето го бяха видели в Сарт, се въртяха непрестанно, търсейки нещо… или някого. Зад тях се появи и Мурад, с пресния белег на бузата му от сабята на Арута.
Черните кръвници спряха конете край самото езеро, но останаха по седлата. В привидно спокойното изражение на Мурад се долавяше някакво напрежение. Постояха мълчаливо няколко минути, докато животните се напият, а после потеглиха отново — по пътеката към пещерата. След като се скриха от погледите им, Мартин прошепна:
— Трябва да са се промъкнали между Ябон и Камен връх, за да избегнат лесовете ви. Татар излезе прав, че ще се придвижат към Морелайн да ни срещнат.
— Малко неща в живота могат да ме смутят, Мартин — отвърна Галайн. — Но тия Черни кръвници са едно от тях.
— Чак сега ли стигна до това заключение?
— Вие, човеците, понякога сте склонни да преувеличавате.
— Скоро ще се доберат до Арута и останалите — каза Мартин. — Ако Мурад разбира от следи, лесно ще ги намери в пещерата.
Галайн стана.
— Да се надяваме, че Бару си разбира от занаята и ги е прикрил добре. Ако не, поне ще ги нападнем в гръб.
Мартин отвърна с мрачна усмивка.
— Голяма утеха за ония в пещерата, няма що. Тринадесет срещу петима и само един изход.
Без повече приказки двамата се затичаха по пътеката зад четата на моредела.
— Конници! — прошепна Бару и Джими моментално засипа огъня с донесената за всеки случай пръст. Лаури го докосна мълчаливо по рамото и му даде знак да се оттегли в дъното на пещерата, за да му помогне да укротят конете. Роалд и Арута се приближиха към входа, за да видят какво става навън.
Спусналият се мрак изглеждаше непрогледен след светлината на огъня, но очите им скоро привикнаха и те видяха подминаващите пещерата ездачи. Последният дръпна юздите малко преди останалите да се подчинят на нечия тиха команда и да спрат. Огледа се, сякаш усетил, че наблизо има нещо. Арута опипа неволно талисмана на шията си с надеждата, че моределът просто е проявил предпазливост и не го е подушил.
Малката луна, единствената, изгряла до този момент, за миг излезе от тънките облаци и околността пред пещерата леко се освети. Планинецът Бару чак сега разпозна Мурад и се вкочани. После посегна към меча си, но Арута го стисна за китката и изсъска в ухото му:
— Още не!
Бару потръпна от усилието да потисне желанието си да отмъсти гибелта на рода си. Гореше от жажда да нападне моредела, без да го е грижа от смъртта, но трябваше да помисли и за спътниците си.
Роалд стисна хадата за врата и опря брадичката си до неговата, така че да може да му прошепне в
