пукнатина, достатъчно голяма, за да се провре през нея едно гвали, така че според мен може да се мине. Може да е комин в скалата, по който ще се изкачите, или да свързва пещери. Но Оппала ни каза ясно, че е прекарал известно време със своите събратя на платото. Не са останали дълго заради онова „лошо нещо“, но го описа доста подробно, така че Томас и Калин са сигурни, че не греши.
— Забелязах една цепнатина в скалите от другата страна на каньона, така че ще се промъкнем покрай входа на моста, докато онази черна сграда остане между нас и стражите. Там ще намерите нещо като улей надолу. Дори да е стръмно, ще можете да се спуснете с въжета, а след това аз ще ги издърпам и ще ги скрия.
— Голямо удобство, ако решим да се изкатерим обратно, няма що — подхвърли Джими.
— Утре вечер ще ги спусна пак — поясни Галайн. — Ще ги оставя спуснати до призори. После пак ще ги издърпам. И следващата вечер — пак. Мисля, че ще мога да се скрия в цепнатината. Най-много да се изтегля в храстите. И ще гледам да се пазя от моределите — добави Галайн с усмивка. — Ако въжетата ви потрябват по-рано, просто извикайте.
Мартин погледна Арута.
— Докато не знаят, че сме тук, имаме шанс. Те все още се оглеждат на юг, смятат, че сме някъде между Елвандар и тук. Стига да не се издадем.
— Какво пък, по-добър план не бих могъл да измисля — вдигна рамене Арута. — Да тръгваме.
Запълзяха бързо между скалите към каньона. Трябваше да се спуснат в него преди изгрев слънце.
Джими пълзеше, скрит в сянката под моста. Ръбът на каньона се намираше на около сто и петдесет стъпки над тях, но все още имаше опасност да ги забележат. Появи се малка черна цепнатина, момчето се обърна към Лаури и прошепна:
— Разбира се. Трябваше да е точно под моста.
— Ето я! Точно под моста, както каза Галайн.
— Да се надяваме само, че няма да си направят труда да погледнат надолу.
Предадоха си вестта от ухо на ухо и Джими се напъха в цепнатината. Беше много тясно само първите десетина стъпки, после улеят се уширяваше и навлизаше в пещера. Джими се извърна към другите и каза:
— Подайте ми факел и кремък.
Взе ги и в същия миг нещо изшумоля зад гърба му. Джими се обърна и камата сама се озова в ръката му. Смътната светлина, струяща през процепа, по-скоро пречеше — заради нея по-голямата част от пещерата изглеждаше мастиленочерна. Джими затвори очи, разчитайки на другите си сетива, и отстъпи, молейки се безмълвно на бога на крадците.
Отново чу някакво стържене над главата си, като от нокти върху скала, чу и нечие тежко дишане. И веднага си спомни за приказките на гвалито за „лошото нещо“, дето изяло един от съплеменниците му.
Шумът се чу отново, този път по-близо, и Джими адски съжали, че е толкова тъмно. Чу вдясно от себе си гласа на Лаури и изсъска:
— Тук има някакво животно!
Лаури каза нещо на останалите и се чу как изпълзя назад, после до ушите на момчето стигна шепотът на Роалд:
— Мартин идва.
Джими стисна отчаяно дръжката на камата и си помисли: „Ами да, щом е за бой с разни животни, и аз щях да пратя първо Мартин“. Очакваше всеки момент херцогът на Крудий да скочи до него и дори се зачуди какво толкова се бави.
После нещо изведнъж се размърда в тъмното и тръгна към Джими и той моментално, почти инстинктивно се дръпна назад. Нещо се удари в крака му под коляното и се чу щракане на челюсти, Джими отскочи, сви се на кълбо, извърна се при падането и тупна върху нещо, което не беше скала. Замахна, без да се колебае, с камата и усети как острието й потъна в нещо меко. Дръпна се като ужилен от гърба на невидимата още твар и чу съскането й и щракането на зъбите й. Съществото се извъртя бързо и Джими пак отскочи и шибна главата си в някаква скална издатина.
Зашеметен, Джими се смъкна по стената, а нещото отново се хвърли срещу него и отново не можа да го улучи. Все още замаян, младият крадец посегна напред с лявата си ръка и усети, че е стиснал животното за врата. Също като приказния юнак с тигъра, не можеше да го пусне — докато го държеше така, звярът не можеше да го достигне. Съществото се замята и го повлече по каменния под, а Джими замушка яростно в твърдата сбръчкана кожа, но от ударите му нямаше почти никаква полза. Звярът се замята яростно, заблъска го в скалата и Джими изпадна в паника — имаше чувството, че ръката му ще се откъсне от рамото. Удряше с камата ужасен и сълзи на страх потекоха по бузите му.
— Мартин? — извика или по-скоро изхлипа Джими. Защо се бавеше? Най-после късметът май го беше изоставил. За пръв път, откакто се помнеше, се почувства напълно безпомощен — нищо не можеше да направи, за да се измъкне. Усети, че ще повърне, вцепени го смъртен ужас. Ужас, а не онази възбуждаща тръпка пред опасността по време на гонитбите по Булеварда на крадците — чист, затъпяващ сетивата ужас.
А съществото се мяташе освирепяло и го блъскаше в стената и… и изведнъж спря. Джими мушна още веднъж и един глас каза:
— Мъртво е.
Все още замаян, малкият крадец отвори очи. Пред него стоеше Мартин, зад него бяха Бару и Роалд; наемникът държеше запален факел. А до момчето се беше проснал огромен гущер, седем стъпки дълъг и с крокодилски челюсти. Дръжката на ловния нож на Мартин стърчеше от тила му. Бившият майстор-ловец коленичи до Джими и попита:
— Добре ли си?
Още в паника, Джими се дръпна от звяра, осъзна, че е жив и здрав, и затръска глава.
— Не, хич не съм добре. — Изтри сълзите си и повтори: — По дяволите, хич, ама хич не съм добре. — Сълзите му отново бликнаха и той изхлипа: — По дяволите! Помислих, че…
Арута се спусна най-сетне от цепнатината, спря се и го изгледа. Докосна го леко по рамото и му каза:
— Стига. Всичко свърши. Нищо ти няма.
Ядосан от слабостта си, Джими възкликна:
— По дяволите! Помислих, че ще ме довърши. Никога не съм се плашил толкова…
— Това гущерче може да изплаши всеки, Джими — каза Мартин. — Виж му зъбките само.
Джими потръпна, а Арута се опита да го успокои.
— Всички се плашим. Просто най-после срещна нещо, което да ти вземе страха.
Джими кимна.
— Дано само да си няма по-голям брат наоколо.
— Рани ли те?
— Само съм ожулен. Но много.
— Скално влечуго — каза Бару. — От по-големите. Добре, че го убихте с тоя нож, милорд.
На светло звярът изглеждаше внушителен, но не чак толкова ужасен, колкото хлапакът си го представяше в тъмното.
— Е, и това ли е „лошото нещо“?
— Сигурно. И ти се изплаши, а представи си как е изглеждало в очите на мъничките гвали. — Мартин вдигна факела. — Хайде да поразгледаме къде сме.
Намираха се в тясна, но висока пещера. Подът се издигаше леко нагоре и навътре от пукнатината, през която бяха влезли.
Джими беше охлузен и натъртен от глава до пети, но тръгна напред.
— Все още аз съм ви специалистът в катеренето по места, където не са ни канили.
Минаха през върволица кухини, всяка малко по-широка от предишната, и започнаха да изпитват смътно безпокойство. Кухините сякаш нямаха край, платото беше голямо и почти не се усещаше, че се качват нагоре.
— Въртим се по спирала — каза Джими. — Бас държа, че сега сме някъде над мястото, където Мартин
