В килията миришеше на гнила слама. Пъг се размърда и разбра, че ръцете му са приковани към стената с въже от кожа на нийдра. Кожата от едрото шесткрако цуранско товарно животно беше здрава почти като стомана и беше забита здраво в каменната стена. Още го болеше главата от онова странно устройство, което бълваше магия. Но го дразнеше и нещо друго. Пъг огледа оковите и зашепна заклинание, което трябваше да ги накара да се разпаднат и да се изпарят, но нещо не стана както трябва. Имаше нещо сбъркано. Заклинанието просто не подейства. Пъг се отпусна на стената, разбрал, че килията е загърната с някакво чародейство, възпиращо всякаква друга магия. „Естествено — помисли си той. — Как иначе ще задържат един магьосник в тъмница?“
Огледа се. Килията беше тъмна и мръсна. Единствената светлина проникваше през малък процеп високо на вратата. Някаква животинка прошумоля в сламата до крака му, той изрита и гадината избяга към отсрещния ъгъл. Стените бяха влажни — значи той и приятелите му бяха натикани някъде под земята. Не можеше по нищо да прецени от колко време са тук, нито имаше представа къде са; можеше да са където и да било на Келеуан.
Мийчъм и Доминик бяха оковани на отсрещната стена, а вдясно от него бяха вързали Хочопепа и това го убеди, че Империята наистина е увиснала на ръба, щом Властелинът си беше позволил да посегне и на Хочопепа. Да пленят един отхвърлен изменник беше едно, но да затворят Велик — съвсем друго. По право един Велик трябваше да е неприкосновен за произвола на Властелина. Освен императора само Великите не му бяха подвластни. Камацу се беше оказал прав. Властелинът на войната заплиташе някакъв основен ход във Великата игра — за да плели Хочопепа, значи изпитваше пълно презрение към възможните си противници.
— Главата ми! — изстена Мийчъм.
Дръпна да види колко здраво е вързан, погледна Пъг и каза:
— И сега?
Пъг поклати глава.
— Сега ще чакаме.
Чакането се оказа дълго — поне три-четири часа. А после вратата рязко се отвори и вътре влетя магьосник в черен халат, следван от войник от Бялата императорска гвардия. Хочопепа изрева:
— Ергоран! Полудял ли си? Развържи ме веднага!
Магьосникът махна на войника да изведе Пъг и изсъска на Хочопепа:
— Правя каквото мога за Империята. А ти заговорничиш с враговете ни, дебелак такъв! Ще разкажа пред Конгрегацията за двуличието ти, но първо този лъжемагьосник трябва да си получи наказанието.
Изведоха Пъг навън и Ергоран му каза:
— Миламбер, онова твое представление на Имперските игри миналата година ти спечели голямо уважение… достатъчно, за да се погрижим да не всяваш повече суматоха. — Двама войници затегнаха тежки гривни от скъпия тук метал около китките му. — Чародейните прегради, които поставихме в тъмницата, ще спрат всяко заклинание вътре. А щом излезеш навън, гривните ще ти изцедят силиците.
Пъг прояви разум и отказа да се разправя с Ергоран. За него се знаеше, че е най-бесният от всички така наречени „любимци“ на Властелина. Беше и един от малцината магьосници, убедени, че Конгрегацията трябва да се превърне в десница на управляващия Империята Върховен съвет. Някои, които го познаваха по-отблизо, допускаха, че крайната цел на Ергоран е самата Конгрегация да стане Върховен съвет. Навремето дори се носеха слухове, че зад гърба на Алмечо всъщност стои Ергоран и той диктува политическите ходове на Военната партия.
Изкачиха се по дълго каменно стълбище и излязоха на открито. Ярката светлина след сумрака заслепи Пъг. Поведоха го нагоре по широки стъпала и докато се изкачваше, Пъг се обърна и видя достатъчно, за да разбере къде е. Зърна река Гагаджин, спускаща се от планините, наречени Високата стена, към град Джамар. Това бе главното средище по големия търговски път от север на юг, към централните провинции на Империята. Намираше се в самия Свещен град Кентосани, столицата на империята Цурануани. А по бялото облекло на воините личеше, че е в двореца на Властелина.
Минаха по дълъг коридор и стигнаха до изрисувана врата от тънки летви и кожа, която се плъзна настрани. Пъг се огледа. Властелинът на войната беше решил да разпита пленника си в залата за съвещания.
В средата на помещението стоеше друг магьосник и чакаше благоволението на мъжа, който седеше и четеше някакъв свитък. Пъг го познаваше бегло и си даде сметка, че не може да разчита на помощ от него, дори за Хочопепа, тъй като Елгахар беше брат на Ергоран. Магическата дарба, изглежда, се бе изявила силно в семейството им. За Елгахар се знаеше, че следва сляпо водачеството на брат си.
Мъжът, седнал върху куп възглавнички, изглеждаше на средна възраст и беше облечен в бяла роба, извезана около шията и по ръкавите със златна ивица. Пъг помнеше Алмечо, последния Властелин, и контрастът го порази. Този мъж, Аксантукар, беше пълната противоположност на чичо си. Докато Алмечо беше с бичи врат, здрав и набит, с поведение на воин, този по-скоро приличаше на учен или на учител и тънкото му като вейка тяло му придаваше аскетичен вид. Чертите му бяха почти нежни. А после той вдигна глава и Пъг веднага улови приликата: също като при чичо му, в очите му се таеше неутолима жажда за власт.
Властелинът бавно остави ръкописа настрана и каза:
— Миламбер, ти прояви кураж, макар и лишен от всякакво благоразумие, като се върна. Разбира се, ще бъдеш екзекутиран, но преди да заповядаме да те обесят бихме искали да разберем едно нещо: защо се върна?
— На родния ми свят се надига сила. Мрачно и зло естество, което е решило на всяка цена да постигне целта си и тази цел е пълното унищожение на нашия свят.
Властелинът го заслуша с привидно любопитство и му даде знае да продължи. Пъг разказа всичко, което знаеше, подробно и без преувеличения.
— С помощта на чародейството открих, че това нещо идва от Келеуан; по някакъв начин съдбите на двата свята отново се свързаха.
Когато свърши, Властелинът рече:
— Доста интересно. — Ергоран изглеждаше готов да отхвърли казаното от Пъг, но Елгахар се разтревожи искрено. Властелинът продължи: — Миламбер, колко жалко, че те загубихме по време на онази измяна. Ако беше останал, щяхме да ти намерим работа като талантлив разказвач. Велика сила на мрака, родена, видите ли, в някое забравено кътче на Империята. Каква чудесна приказка. — Усмивката му се стопи и той се наведе напред, опрял лакът на коляното си, и се загледа в Пъг. — Но да се върнем на фактите. Този мижав кошмар, който ми разтягаш, е само жалък опит да ме изплашиш, за да забравя истинските причини за завръщането ти. Партията на Синьото колело и нейните съюзници във Върховния съвет всеки момент ще рухнат. Точно затова си се върнал, защото онези, които преди те смятаха за свой съмишленик, са отчаяни, понеже разбират, че Военната партия скоро ще наложи пълното си господство. Ти и онзи дебелак отново се съюзихте с онези, които предадоха Военния съюз по време на нашествието в родния ти свят. Страхувате се от новия ред, който ще наложим. Само след няколко дни ще възвестя края на Върховния съвет и вие искате да предотвратите това, така ли е? Не зная какво си намислил, но ще изтръгнем истината от теб — ако не веднага, то скоро. И ти ще ни кажеш имената на онези, които са се опълчили срещу нас.
— И освен това ще разберем как си се върнал — продължи Аксантукар. — След като в Империята се въведе ред под моята власт, ще отидем чак на твоя свят и ще довършим онова, което трябваше да се свърши моят чичо.
Пъг се вгледа в лицата им и разбра. Беше се срещал и говорил с Родрик, полуделия крал. Властелинът не беше толкова луд като краля, но явно не беше и съвсем с акъла си. А зад граничещата му с безумие жажда за власт стоеше човек, който не издаваше много от себе си, но достатъчно, за да го разбере Пъг. Ергоран беше властта, будеща опасения. Той беше геният на властта на Военната партия.
Той беше човекът, надяващ се един ден да господства над Цурануани, при това може би открито.
Влезе пратеник, поклони се пред Властелина и му подаде някакъв свитък. Властелинът бързо го прочете и заяви:
— Трябва да отида на съвет. Уведомете инквизитора, че имам нужда от услугите му в четвъртия час на нощта. Стражи, върнете този човек в тъмницата. — Докато стражите извличаха окования Пъг, Властелинът каза: — Помисли все пак, Миламбер. Може да умреш бавно или бързо, но все едно ще умреш. Изборът си е
