уби онова влечуго.
По едно време пътят свърши. Джими се огледа и посочи нагоре. На три стъпки над главите им в свода се виждаше тесен отвор.
— Коминът — каза Джими. — Катериш се с опрян в едната страна гръб и се изтикваш с крака по другата.
— А ако се разшири много? — попита Лаури.
— Тогава падаш. Съветвам ви да се катерите бавно.
— Щом гвалитата са се изкатерили, трябва да можем и ние — каза Мартин.
— Да ме прощава ваша милост, но да не искате да кажете, че и по дърветата можете да висите като тях? — подхвърли Роалд.
— Аз съм пръв — каза Джими. — Не държа някой от вас да се изтърве и да ме смаже. Стойте настрана от отвора, докато не ви извикам.
Мартин го надигна и Джими се вмъкна в комина. Оказа се удобен — достатъчно тесен, за да изпълзи нагоре. На другите щеше да им е трудно, особено на Мартин и Бару, но все щяха да се проврат някак. Момчето бързо се изкатери на тридесетина стъпки и се озова в нова пещера. Без светило не можеше да се прецени, но по ехото на дъха му личеше, че е голяма. Наведе се да им извика да се качват.
Изкатериха се бързо. Пещерата се оказа цяла каменна гора от сталактити и сталагмити, тук-там образувани от колони. От нея извеждаха много проходи.
— Колко сме се изкачили според теб, Джими? — попита Мартин.
— Не повече от седемдесет стъпки. Няма и на половината.
— А сега накъде? — попита Арута.
— Освен да ги пробваме един по един — отвърна Джими. Избраха си напосоки един проход и тръгнаха.
След няколко часа обикаляне Джими подвикна:
— Стигнахме.
Арута се промъкна да надникне. Над главата на момчето се виждаше тясна цепнатина. Светлината, струяща от нея, почти го заслепи след сумрачните тунели.
— Излиза сред някакви канари — каза Джими. — На стотина разкрача сме от черната сграда, откъм моста. Голяма е, на два етажа.
— Стражи?
— Не видях.
— Оставаме тук докато се стъмни — каза Арута. — Джими, стой и слушай.
Джими слушаше. На платото беше мъртвешки тихо, само вятърът донасяше по някой случаен звук. Чуваше се или откъслечна дума, или скърцане на ботуши откъм моста. Веднъж му се стори, че чува някакъв нисък гъгнив звук откъм тъмното здание, но не беше сигурен. Слънцето вече се бе спуснало зад ридовете, но небето все още беше светло. Трябваше да са минали цели два часа след обичайното време за вечеря, но толкова високо в планините, малко преди Средилетие и толкова на север, здрачът тук настъпваше много по-късно, отколкото в Крондор. И друг път му се беше отваряла работа по време за ядене, припомни си момчето, но това, кой знае защо, не утеши стомаха му.
Най-после стана тъмно и Джими поне се успокои, а и другите, изглежда — също. Нещо в това място направо им късаше нервите и дори сдържаният обикновено Мартин сипеше тихи ругатни, че трябва да стоят и да чакат. Нещо чуждо и враждебно лъхаше от това място и Джими разбираше, че ще се почувства в безопасност едва когато го остави на мили зад гърба си и когато това преживяване се превърне само в спомен.
Изкачи се на повърхността и остана да пази, след него изпълзяха Мартин и останалите. Бяха се уточнили предварително и се разделиха на три групи: Бару с Лаури, Роалд с Мартин и Джими с принца. Щяха да обиколят брега на езерото да търсят растението и когато една от групите го намереше, трябваше да се върне при скалите и да изчака останалите.
Арута и Джими трябваше да тръгнат към черната сграда, като се бяха разбрали преди това да огледат отзад. Стори им се разумно най-напред да проверят за охрана, преди да започнат търсенето около зданието на валхеру. Нямаше как да се разбере отношението на моределите към него. Можеше да изпитват суеверен трепет като елфите и да го отбягват, освен по времето на някой тайнствен ритуал, или пък вътре да гъмжи от тях.
Джими се промъкна в тъмнината, приближи се до стената и се притисна до нея. Камъните му се сториха необикновено гладки. Погали ги с длан и се увери, че са лъскави като мрамор. Арута изчака, извадил сабята, докато момчето обиколи.
— Никой не се забелязва — прошепна му хлапакът. — Освен стражите на моста.
— А вътре? — попита Арута.
— Вътре не знам. Голямо е, но има само една врата. Да погледнем ли? — попита Джими с надеждата, че принцът ще каже „не“.
— Да.
Джими го поведе покрай стената, завиха и се озоваха пред единствения вход. Над вратата имаше полукръгъл голям прозорец, от който струеше светлина. Малкият крадец даде знак на Арута до го повдигне и се изкатери до корниза. Хвана се за ръба, набра се на мускули и надникна.
От другата страна на вратата имаше нещо като преддверие с под от мраморни плочи. По-навътре се виждаше разтворена двукрила врата, зад нея — мрак. Стената под прозореца му се стори странна. Камъкът отвън беше само облицовка.
Джими скочи долу и каза:
— Нищо не се вижда.
— Нищо?
— Само някакъв коридор, който води в тъмното. Стражи като че ли няма.
— Хайде тогава да претърсим около езерото, но да държим под око и сградата.
Джими бързо се съгласи и тръгнаха към езерото. Зданието беше започнало да човърка много настойчиво чувството му за „нещо странно“, но хлапакът тръсна глава и се съсредоточи в търсенето.
Минаха няколко часа в обикаляне покрай брега. Водните растения бяха малко — платото беше почти голо. От време на време се чуваше леко шумолене и Арута реши, че е от другите две двойки.
Небето взе да изсветлява и Джими го дръпна да се скрият. Принцът с неохота остави ровенето из тревата и се върнаха при цепнатината. Лаури и Бару бяха вече там, а след няколко минути се върнаха и Мартин и Роалд. Никой не бе намерил сребротрън.
Арута замълча и обърна гръб на останалите. Стисна юмруци, сякаш поразен от непоносима болка, и всички се взряха в него. Една сълза се стече по бузата му. Той се обърна към приятелите и прошепна прегракнало:
— Трябва да е тук.
Изгледа ги един по един и всички прочетоха скръбта и покрусата в очите му. Ако не намереха сребротрън, Анита загиваше.
Мартин се натъжи повече от всички — за миг сякаш видя баща си в онези скръбни мигове малко след загубата на лейди Катерин. Сърцето на отгледания от елфите ловец се сви при мисълта, че брат му може също като лорд Боррик да преживее остатъка от живота си в самотни нощи пред камината, до празното кресло и само с един портрет, в който да се взира. Загинеше ли Анита, сърцето на Арута щеше да умре и радостта завинаги щеше да го напусне. Не, не можеха да загубят надеждата.
— Тук някъде трябва да е — прошепна Мартин.
— Има само едно място, където не сме търсили — добави Джими.
— Вътре в зданието — каза Арута.
— Значи ни остава само едно — каза Мартин.
— А бе все някой трябва да влезе да огледа — каза Джими. Прозвуча му отвратително.
Глава 17
Властелинът на войната
