ухото почти без звук.
— Ако онези в черното те съсекат преди да се добереш до Мурад, каква чест ще донесеш на паметта на селото си?
Бару пусна дръжката на меча.
Мурад бавно оглеждаше околността. Очите му се приковаха в пещерата, присвиха се и за миг Арута усети, че се впиват в него. После се отместиха бавно… и конниците отминаха.
Арута изчака, после излезе, за да огледа, и изведнъж чу глас:
— Помислих, че те е прогонила някоя пещерна мечка. Арута се извъртя с разтуптяно сърце и сабята му излетя от ножницата, но видя Мартин и Галайн. Прибра оръжието и каза:
— За малко да ви избия.
— Изглежда, имат нареждане бързо да стигнат някъде — каза Галайн. — Няма да е зле да ги проследим. Ще тръгна напред и ще бележа пътя им.
— А ако е тръгнала и друга банда на Тъмните братя? — попита Арута. — Ако ти хванат дирите?
— Само Мартин може да ги различи. Никой планински моредел не може да проследи дирята на елф. — Метна лъка си на рамо и забърза след ездачите.
Галайн се върна тичешком и им махна към гората вляво от пътя. Бързо слязоха от конете и ги поведоха колкото се може по-надълбоко сред дърветата.
— Идва патрул — прошепна Галайн.
Тримата с Мартин и Арута бързо се върнаха до храсталака край пътя, откъдето можеха да проследят минаващите.
Минутите течаха мъчително бавно. После по скалистия път се занизаха ездачи — смесена група от моредели и хора. Моределите бяха загърнати в наметала и си личеше, че са горски обитатели от юга. Подминаха ги без да се спират, а когато се скриха от погледите им, Мартин процеди през зъби:
— Вече и отстъпници се стичат под пряпореца на този Мурмандамус. Не съм кръвожаден, но човеци, хванали се на служба при един моредел за злато, с радост бих избил.
Върнаха се при другите и Галайн прошепна на Арута:
— Имат лагер край пътя, на една миля по-нагоре. Хитри са — обходът е труден и ще трябва да оставим конете ви тук, инак ще трябва да пробием на галоп през стана.
— Колко е оттам до езерото? — попита принцът.
— Само няколко мили. Но щом подминем лагера, ще сме над линията на гората и прикритие няма, освен надолу през скалите. Бавно ще е и е по-добре да стане през нощта. Сигурно са пръснали съгледвачи, а на пътя към моста ще има много охрана.
— А какъв е този втори подстъп, за който е споменало гвалито?
— Ако сме го разбрали добре, като се спуснете долу до Дирите на Безнадеждния, ще намерите някаква пещера, или пукнатина, която ще ви отведе през скалата нагоре до повърхността на платото и до езерото.
Арута се замисли.
— Да оставим конете тук… Лаури се усмихна кисело.
— Вярно, що пък да не ги вържем за дърветата? Ако умрем, бездруго няма да ни трябват.
— Старият ми командир не си поплюваше с войници, които баят за смърт преди битка — изсумтя Роалд.
— Стига! — отсече Арута. — Мислех за това непрекъснато. Стигнах чак дотук и ще продължа, но… който иска, вече може да се оттегли и няма да възразя. — Погледът му ги обходи един по един — Лаури, Джими, Бару и Роалд. Отвърнаха му с мълчание.
Арута ги изгледа отново и кимна енергично.
— Добре. Връзваме конете и оставяме всичко излишно. Тръгваме пеш.
Моределът оглеждаше виещата се надолу пътека — беше добре осветена от луните. Кацнал бе на една скална издатина пред огромна канара. Беше застанал така, че никой изкачващ се по пътя нямаше да може да го забележи.
Мартин и Галайн се бяха прицелили в гърба му, докато Джими се промъкваше зад скалите. Щяха да се опитат да се промъкнат незабелязано, но ако моределът ги видеше, двамата щяха да го пронижат преди да може да вдигне тревога. Пуснаха Джими да тръгне пръв, защото се прецени, че като най-дребен ще вдигне най-малко шум. Последва го Бару — планинецът се промъкваше между скалите с вродената си ловкост. Лаури и Роалд се затътриха много бавно и Мартин се зачуди дали ще може да задържи целта си на мерник през цялата седмица, която щеше да изтече, докато най-сетне минат. След това се запромъква и Арута и лекият полъх на вятъра издаде скърцането на ботуша му по скалата, докато се смъкваше в тясната падина. Запрепъва се и се добра до другите, незабелязан от поста. След секунди го последва Мартин, после и Галайн.
Бару даде знак, че остава в тила, и Арута кимна и тръгна. Последваха го Лаури и Роалд. Преди да се обърне и да тръгне след тях, Джими се наведе към Мартин и Арута и прошепна:
— Само да се върнем живи, ще ви пищя цяла седмица! Мартин го плесна по рамото и го подбутна напред. Арута погледна брат си и промълви:
— Аз също.
Лежаха мълчаливо в падината край пътя, зад ниския скален рид, отделящ ги от преминаващите конници. Затаиха дъх вкочанени, а конниците сякаш забавиха бездруго мудния си ход. Стояха така дълго и мъчително, изтръпнали от страх да не ги открият. И малко преди всяка жила по телата им да закрещи и всеки мускул да заболи, ездачите от патрула ги подминаха. Арута си пое облекчено дъх, претъркули се, надникна и се увери, че пътят е празен. Кимна на Галайн и елфът пое отново по дефилето. Другите го последваха безшумно.
Нощният вятър бръснеше по скалното чело на планината. Арута опря гръб в канарата и погледна накъдето му сочеше Мартин. Галайн се беше притиснал в отсрещната стена на процепа, през който се провираха. Бяха прехвърлили един от ридовете източно от тесния път и на пръв поглед се бяха отклонили от целта, но това отклонение се беше оказало наложително, за да избегнат все по-нагъсто движещите се моределски патрули. Сега пред очите им долу се разгръщаше широк каньон, а зад него се издигаше високо плато. В средата на платото дори оттук се виждаше малко езеро. Вляво от тях пътят обръщаше по ръба на каньона и се скриваше отново зад отсрещните ридове, ясно очертани от светлината на трите луни.
Там, където пътят се прилепваше до ръба на каньона, се издигаха две еднакви каменни кули — досущ като близнаци. Други две стърчаха отсреща на платото. Между тях вятърът поклащаше тесен мост. По върховете на четирите кули горяха факли и пламъците им лудуваха бясно под напора на вятъра. Движещите се фигури по моста и по бойниците подсказваха, че мястото се охранява зорко.
— Морелайн — въздъхна Арута.
— Явно са се страхували, че ще доведете цяла армия — обади се Галайн.
— Имаше такава идея — подхвърли Мартин.
— Прав беше, като го сравни с пътя към Сарт — каза Арута. — Щеше да е също толкова зле. Щяхме да изгубим хиляда души само докато стигнем дотук — ако изобщо стигнехме. А по моста, в колона по един… Щяха да избият всички.
— Виждате ли онова черно нещо оттатък езерото? — попита Мартин.
— Здание някакво — отвърна озадачено Галайн. — Не е нормално тук да има здание, каквото и да е здание, макар че от валхеру може да се очаква всичко. Това е крепост. Трябва да е построена от валхеру, макар че не съм чувал за такова нещо.
— Къде ще намерим сребротръна? — попита Арута.
— Според легендите той има нужда от вода, така че трябва да е някъде на брега на езерото — отвърна Галайн. — Нищо повече не се знае.
— Първо кажи как да стигнем там — рече Мартин.
Галайн коленичи и почна да чертае по земята.
— Ние се намираме тук, а мостът — ето тук. Някъде долу при основата има малка пещера или по-скоро
