Пъг хвана ръката на Макрос и видя как чародеят посегна към ишапийския талисман. Арута кимна и Макрос го взе от принца, после притвори очи и Пъг усети, че вътрешните му сили се пренасочват от друг — ново и непознато за него изпитание. Каквито и умения да притежаваше, все още бяха несравними с тези на Макрос. После пред очите на Пъг и Арута талисманът засия и Макрос промълви:
— Мощ има тук.
И отвори очи и рече властно:
— Сабята!
Арута му протегна сабята си с дръжката напред. Макрос пусна ръката на Пъг и грижливо постави талисмана под дръжката, така че да легне върху острието. После леко присви ръка около острието и каменното чукче.
— Пъг, имам дарбата, но ми трябва твоята сила.
Пъг стисна другата ръка на Макрос и той отново използва магическата сила на по-младия чародей, за да нараснат собствените му смалени сили. Дланта на Макрос засия с топла оранжева светлина и тримата чуха съсък, а от шепата на чародея излезе струйка дим. Арута усети, че сабята се е нагорещила.
След няколко мига сиянието се стопи и ръката на Макрос се отвори. Арута погледна острието. Незнайно как талисманът се беше вградил в стоманата и сега се виждаше само формата на чук, ецвана и метала под дръжката. Принцът погледна озадачено Макрос и Пъг.
— Сега това оръжие съдържа силата на талисмана. То ще те пази от всякакви атаки с мистичен произход. Също така ще може да поразява и да убива тварите, служещи на тъмни сили, ще може да разсече дори защитното заклинание на Мурмандамус. Но мощта му е подвластна на силата в човека, който го държи. Поколебаеш ли се в своята решимост, ще паднеш. Остани непоколебим — и ще победиш. Никога не го забравяй. — Макрос погледна Пъг и добави: — Хайде, време е ние да се подготвим.
Арута загледа как двамата чародеи, единият стар и загърнат в грубо изтъкан кафяв халат, другият — млад и облечен в черната роба на цурански Велик, застанаха един срещу друг край подиума, сплетоха длани и притвориха очи. Възцари се тревожна тишина. След минута Арута откъсна поглед от двамата магове и насочи вниманието си към това, което го заобикаляше. В залата нямаше никакви скъпи вещи и украси. Единственият вход към нея като че ли беше една малка, висока едва до кръста вратичка в стената. Той я отвори, надникна през пролуката и смаян видя камари от злато и скъпоценности. Дощя му се да се изсмее. Това бе древно съкровище, несметното имане на валхеру, а той бе готов да го даде всичкото, само за да дойде най-сетне армията на Луам. Порови малко в купчината скъпоценности, върна се, седна и зачака. Заподхвърля си небрежно един рубин, голям колкото слива, и се замисли угрижено как ли се справят горе другарите му в битката за Сетанон.
— Сега! — ревна Ги и отрядът му заотстъпва дружно. Тръбачите зад тях огласиха сигнала за оттегляне. От всички краища на града отекнаха ответно тръби и бранителите на стените отстъпиха във възможно най- добър ред, но бързо, защото моределските стрелци ги засипваха безмилостно със стрелите си.
Ги задърпа Джими и Амос след себе си. Отрядът му се оттегляше с бой към следващата си позиция. Галайн и още трима стрелци ги прикриваха. Когато първата редица на атакуващите почти ги настигна, от страничната улица връхлетя конен отряд — конницата на Сетанон под командата на лорд Хъмфри. Връхлетяха като стоманена вълна върху таласъмите и тролите и започнаха да ги избиват. След няколко минути първите нападатели бяха изклани, а другите след тях започнаха да се оттеглят.
— Да ги подгоним ли, Ги? — викна Хъмфри.
— Не, скоро ще се прегрупират. Заповядай на хората си да прикриват, където се наложи, но всички трябва да се оттеглят към цитаделата колкото се може по-скоро. Не искам излишен героизъм.
Баронът кимна разбиращо, готов да изпълни заповедта му, а Ги викна:
— Хъмфри, кажи на хората си, че се справиха добре. Много добре. — Дребничкият набит барон отдаде отсечено чест и препусна пред конницата си.
— Здрави зъбки има това порче — отбеляза възхитено Амос.
— По-смел е, отколкото изглежда — отвърна Ги, огледа бързо новата си позиция и даде знак на хората си да се оттеглят. След миг всички се затичаха към цитаделата.
Външната й ограда беше само декоративна метална решетка и моределите щяха да я разкъсат за няколко мига, но вътрешната — древната крепостна стена — бе сериозно препятствие. Така поне се надяваше Ги. Прехвърлиха се през нея и Ги изпрати Галайн да види дали и другите му пълководци са се прибрали. После въздъхна:
— Какво ли не бих дал да разбера къде ли е Арута сега. Джими също се чудеше. А освен това се чудеше и къде е Локлир.
Прилепен до стената, Локлир изчака тролът да се извърне с гръб към него, подмамен от писъка. Момичето не бе повече от шестнадесетгодишно, а другите две деца с него — доста по-малки. Тролът посегна към момичето и Локлир скочи от убежището си и го прониза отзад. После, без нищо да каже, награби момичето през кръста, дръпна го и то тръгна след него, без да изпуска другите две деца.
Забързаха се към цитаделата, но пред очите на скуайъра един конен ескадрон бе отблъснат от щурмуващата орда точно на пътя им и той спря. Видя, че барон Хъмфри последен се оттегля от полесражението. Конят на барона се препъна и две космати таласъмски ръце посегнаха да смъкнат Хъмфри от седлото. Дребничкият военачалник на Сетанон замахна със сабята си и посече двама от нападателите си, но накрая таласъмската сган го надви. Локлир задърпа уплашеното момиче и малките й спътници и ги бутна през вратата на някаква изоставена гостилница, намери капака на пода към мазето, вдигна го и им каза:
— Слизайте и да не сте гъкнали!
Децата се подчиниха. Той слезе след тях, заопипва в тъмното и намери лампа с огниво и прахан до нея. Запали я и се огледа. Отгоре се чуваше шумът от битката по улиците. Локлир посочи две големи бурета и децата притичаха и се скриха между тях. Той обърна друго буре и го изтъркаля така, че да направи скривалище, вдигна сабята си и лампата, прехвърли се през бурето и седна при тях.
— Какво ви е прихванало да тичате така по улицата? — прошепна той дрезгаво. — Заповедта гражданството да напусне дойде преди половин час.
Макар и уплашено, момичето му отвърна спокойно:
— Мама ни скри в мазето. Локлир се удиви.
— Но защо?
Момичето го изгледа студено:
— Заради войниците.
Локлир изруга наум. Майчините притеснения за честта на дъщерята можеха да струват живота и на трите деца.
— Аха, изглежда предпочита да те види мъртва, отколкото обезчестена.
Момичето се вкочани.
— Тя загина. Тролите я убиха. Остана да се бие с тях, докато избягаме.
Локлир поклати глава и изтри потта от челото си.
— Извинявай. — Погледна и чак сега си даде сметка, че наистина е хубава. — Наистина съжалявам. — Помълча малко и добави: — И аз загубих близък човек.
Горе по пода се чу тропот и момичето се вкочани и очите му се разшириха от страх. Двете по-малки деца се притиснаха едно до друго ужасени и Локлир им прошепна:
— Да не сте гъкнали!
После прегърна момичето през рамо, духна лампата и мазето потъна в мрак.
Ги заповяда да залостят вътрешната порта и изгледа с безсилие как тези, които се оказаха по-бавни, бяха посечени от връхлитащата орда. Стрелците стреляха от бойниците и всичко, което ставаше за хвърляне, се хвърляше върху нападателите — вряла вода и масло, камъни и тежки мебели. Започна последното, отчаяно усилие да удържат неистовия натиск.
След това откъм тила на връхлитащите пълчища се разнесе силен вик и напред излезе яхналият черния жребец Мурмандамус — тъпчеше по пътя си собствените си бойци. Амос чакаше на стената с Ги и Джими,
