е ясно, Че трябва да участвам в това, защото съдбата на расата ни завинаги е свързана с вашата, валхеру.
Томас само кимна. Пъг огледа залата и промълви озадачено:
— Къде ли е този Камък на живота? Макрос посочи подиума и каза:
— Ето там.
— Но там няма нищо — отвърна Пъг.
— Само на пръв поглед — каза Томас и се обърна към Макрос. — Къде да чакаме?
Макрос помълча малко и отвърна:
— Всеки на своето място. Пъг, Арута и аз трябва да останем тук. Ти и Риатх трябва да се преместите.
Томас кимна разбиращо и с помощта на тайнствената си дарба се надигна и се озова на гърба на дракона. Прокънтя гръмовен тътен и двамата изчезнаха.
— Къде отидоха? — попита Арута.
— Тук са си — отвърна Макрос. — Но са малко извън фаза спрямо нас във времето… както и Камъкът на живота. И сега го пазят — последния бастион на тази планета, защото ако ние се провалим, само той ще остане между Мидкемия и пълното й унищожение.
Арута го погледна втренчено, после погледна Пъг, пристъпи към подиума, седна и каза:
— Май е време да ми обясните някои неща.
Ги даде знак и над главите на връхлитащите таласъми се изсипа дъжд от стрели. Стотици паднаха в миг, но приливът им бе неудържим и Ги дьо Батира извика на Амос:
— Готови за напускане на стените! Но никакво бягство! Който се опита да избяга, да бъде убит от командващия сержант!
— Не е ли малко жестоко? — промърмори Амос, но не възрази на заповедта.
Гарнизонът бе готов да се прекърши, неопитните му бойци бяха на ръба на паниката. Само ако бъдеха изплашени повече, отколкото ги плашеше врагът, оставаше някаква трошица надежда да се изтеглят в ред към цитаделата. Амос погледна през рамо към градската тълпа, стичаща се към вътрешната крепост. Бяха им забранили да излизат по улиците, за да могат помощните отряди да се придвижват от една позиция на друга безпрепятствено, но сега им наредиха да оставят домовете си. Амос се надяваше, че ще се изтеглят навреме и ще опразнят улиците преди да започне оттеглянето от стените.
Джими дотича и извика:
— Дьо ла Тровил иска подкрепления! Притиснат е силно на десния фланг.
— Няма да получи — отвърна Ги. — Ако изтегля дори един човек от позициите ни, ще ни пометат. — Той посочи таласъмите, разчистили отново прохода през външната порта. Прикриващият ги огън на моределските стрелци беше убийствен. Джими понечи да си тръгне, но Ги го сграбчи за ръката и го спря. — Друг вестоносец вече разнася заповедта да се напусне едновременно стената по сигнал. Няма да можеш да стигнеш навреме. Стой тук.
Томас погледна надолу. Приятелите му бяха изчезнали, но той знаеше, че са си на мястото, само малко извън фаза спрямо него във времето. Част от усилието на Ашен-Шугар да скрие скъпоценния камък беше в това да отмести града на Дракен-Корин в друга времева рамка. Хвърли поглед към отсрещния край на огромната зала, в която валхеру бяха провели последния си съвет, и видя гигантската, блестяща с изумруден цвят гема. Пренастрои леко сетивата си и видя нишките на силата, излизащи от камъка във всички посоки и докосващи, знаеше го, всяко живо същество на планетата. Прецени важността на онова, което му предстоеше да извърши, и овладя неспокойствието си. Долови настроението на Риатх и изпита признателност. Беше готовност да приеме предопределеното й, но без никаква примиреност и пораженчество. Смъртта можеше и да дойде, но с нея можеше да дойде и победата. Томас се почувства някак по-уверен от тази мисъл.
— Казахте, че е важно — каза Арута. — Сега ми обяснете защо.
— Оставено е за деня на завръщането на валхеру. Те разбраха, че боговете са създадени от естеството на света, че са част от самата Мидкемия. Дракен-Корин беше гений за своята раса. Той разбра, че силата на боговете зависи от връзката им с всички други живи същества. Камъкът на живота е най-могъщият артефакт на този свят. Ако се отнеме и се използва, ще изцеди всичката сила от всяко живо същество, чак до най-дребната твар, и ще предаде тази сила на онзи, който го използва. А може да се използва, за да върне валхеру в това време и пространство. Постига го, като осигурява несравним с нищо друго приток на енергия и в същото време извежда източника на силата на боговете. За жалост, камъкът в същото време ще унищожи целия живот на тази планета. Само за миг всичко, което върви, лети, плува и пълзи по Мидкемия, ще умре — насекоми, риби, всички растения, дори най-малките и невидими за просто око същества. Арута беше смаян.
— Но какво ще правят валхеру с една мъртва планета?
— След като се върнат в тази вселена, те ще могат да воюват с други светове, да си доведат роби, добитък и растения, живот във всякакви форми, да я засеят отново. Тях изобщо не ги е грижа за останалите същества тук, интересуват се само от своите нужди. Това е същността на възгледите на валхеру — че всичко друго може да се унищожи, за да се защитят техните интереси.
— Но тогава Мурмандамус и неговите нашественици моредели също ще загинат — отвърна Арута ужасено.
Макрос се замисли за миг и после каза:
— Това е едно от нещата, които ме озадачават, тъй като за да се възползват от Камъка на живота, валхеру би трябвало да са доверили твърде много знания на Мурмандамус. Изглежда невъзможно той да не знае, че ще умре, след като отвори портала. Пантатийските змиежреци мога да ги разбера — те са се трудили от времето на Войните на хаоса насам, за да си върнат своята господарка, Смарагдовата владетелка на змиите, която смятат за своя богиня. Отдали са се в служба на култ на смъртта и вярват, че с нейното връщане ще бъдат по някакъв начин възнаградени и ще ги направят полубожества. Те с радост са готови да прегърнат смъртта. Но подобно поведение е неподобаващо за един моредел. Така че аз не разбирам мотивите на Мурмандамус, освен ако не е получил някакви гаранции. Не зная какви може да са те, както не знам какво може да предвещава онази поява на ужасите, защото те никога не са били склонни да гинат заради другите. А ако валхеру не искат да ги срещат повече на този свят, след като посадят на нея нов живот, ще им бъде доста трудно да се отърват от тях. Властелините на ужаса са могъщи същества и това ме кара да допусна, че съществува някакъв договор. — Макрос въздъхна. — Толкова много неща все още не знаем. А всяко от тях може да се окаже фатално за нас.
— От всички тези неща едно не мога да разбера — каза Арута. — Този Мурмандамус в известна степен е архимаг. Щом толкова трябва да дойде тук, защо не се превъплъти, защо не се промъкна в Сетанон в човешко тяло и да дойде тук незабелязано? За какво му е нужен целият този марш с армии и цялото това опустошение?
— Заради самата природа на Камъка на живота — каза Макрос.
— За да достигне подходящата отправна точка във времето и за да отвори портал, който да пропусне валхеру, се изисква огромна мистична сила. Мурмандамус се подхранва със смърт. — Арута кимна, спомнил си думите на Мурмандамус при първия му сблъсък с него през мъртвото тяло на един от неговите Козодои в Крондор. — Той засмуква енергия от всяка смърт около себе си. Загинаха хиляди, както негови слуги, така и от онези, които му се опълчиха. Ако не му се налагаше да затаи тази мощ в себе си, за да отвори портала, щеше да събори стените на този град като детска играчка. Дори такава дреболия като поддържането на енергийния щит около него му струва много разход на енергия. Той има нужда от тази кръвопролитна война, за да може да върне валхеру. С радост би видял смъртта и на последния боец от армията си, само за да може да се добере до тази зала. А ние трябва да се помъчим да спрем нахлуването на господарите му обратно в тази вселена. — Той се изправи. — Арута, ти трябва да останеш тук и да бдиш срещу възможния щурм.
— Пристъпи към Пъг и каза: — Ние сме длъжни да му помогнем, защото противникът му ще бъде могъщ. Повече от сигурно е, че самият Мурмандамус ще се появи в тази зала.
