— И войската.
Кълган погледна надолу към мъничкото й личице.
— Войската ли? Коя войска?
— Просто войската! — Търпението на момиченцето като че ли се беше изчерпало и то се беше изправило, с юмручета на хълбоците.
— Ще изпратим съобщение до гарнизона в Ландрет, а също и в Шамата. — Обърна се към Катала. — Предвид ранга ти на принцеса от кралската фамилия по брачни права, може би е време да изровиш онзи кралски печат, който непрекъснато криеш някъде. Ще ни трябва, за да придадем тежест на тези послания.
Катала кимна, прегърна Гамина и й каза:
— Ти остани тук с брат си.
След което бързо излезе от стаята.
Кълган погледна цуранските си колеги. Хочопепа промълви:
— Мракът идва. Вече пада.
— Да — каза Кълган. — Над Сетанон.
Пъг отвори очи. Отново изпита умора, но не толкова тежка, колкото първия път, когато беше говорил с момичето. Томас, Макрос и Риатх се взираха в младия чародей и чакаха.
— Мисля, че успях да й предам достатъчно, за да каже на другите какво да направят.
Макрос кимна доволно.
— Конгрегацията едва ли ще може да се противопостави на Драконовите пълчища, ако успеят да пробият през времепространството, но могат да помогнат да се задържи Мурмандамус, за да овладеем Камъка на живота преди него.
— Стига да стигнат до Сетанон навреме — отбеляза Пъг. — Не знам къде точно сме във времето.
— Виж, това е проблем — съгласи се Макрос. — Знаем само, че сме в собствената си епоха, и според логиката би трябвало да се намираме някъде след момента, в който вие я напуснахте, за да се избегнат някои възможни по-заплетени парадокси. Но колко точно време е изтекло, откакто сте тръгнали? Месец? Седмица? Час? Е, ще го разберем едва когато стигнем там.
— Стига да стигнем навреме — добави Томас.
— Риатх — каза Макрос. — Трябва да изминем известно разстояние оттук до следващия портал. На този свят няма смъртни очи, които да видят превъплъщението ти. Би ли ни пренесла?
Без да задава излишни въпроси, жената засия ярко и възвърна драконовия си облик. Тримата се качиха и тя се понесе към небето.
— Полети на североизток! — извика Макрос и Риатх разпери широко криле и ги понесе в указаната посока.
Известно време се носиха мълчаливо — никой не изпитваше охота да говори. Бързо оставиха зад гърба си скалите и пясъчната ивица и се понесоха над вълнисти плата, покрити с гъста храстовидна растителност. Отгоре ги грееше топлото слънце.
Пъг претегли в ума си всичко, което им беше казал Макрос през последния час. Спретна бързо заклинание, за да могат да си говорят, без да викат, и каза:
— Макрос, ти каза, че дори един-единствен валхеру може да се окаже необуздаема сила във вселената. Не бих казал, че разбирам какво имаше предвид.
— Тук е заложено много повече от съдбата на един свят — отвърна Макрос и погледна надолу към реката, над която прелитаха. — Тази чудесна планета е не по-малко застрашена от Мидкемия. Както и Келеуан, и всички други светове, рано или късно. Виж, ако слугите на валхеру спечелят тази война, господарите им ще се върнат и хаосът отново ще се развихри из космоса. Всеки свят ще се окаже беззащитен за безчинствата на Драконовите пълчища, защото не само никой няма да може да се противопостави на гибелната им ярост, но на могъществото им никой няма да може да се опълчи. Самият акт на завръщането им в това времепространство ще им осигури източник на мистична сила, немислима досега, източник на мощ, който ще превърне Властелините на драконите в заплаха дори за самите богове.
— Но как е възможно това?
— Камъкът на живота — отвърна му Томас. — Той бе оставен за последната битка с боговете. Ако го използват… — Не довърши мисълта си.
Вече летяха високо над планински върхове и навлизаха в езерна земя, на север от хълмисти равнини, а слънцето тънеше на запад. На Пъг му се стори трудно да си представи такава пълна разруха, докато прелитаха над толкова разкошен свят. Макрос посочи и извика:
— Риатх! Онзи голям остров с двата еднакви залива срещу нас! Риатх се сниши и кацна там, където й посочи Макрос. Скочиха от гърба й и изчакаха, докато отново се превъплъти в човешкото си тяло, след което Макрос ги поведе към голямата издадена напред скала, пред групата подобни на пинии дървета. Озоваха се пред врата, очертана в повърхността на скалата. Макрос пристъпи през нея. Томас го последва, а след него — и Пъг. И когато Пъг прекрачи прага, ужасът изкрещя в безумна ярост, връхлетя върху Макрос и го събори.
Томас извади меча си и скочи напред, докато жизнегубът се мъчеше да довърши Макрос. Присви се, когато друг ужас се опита да го сграбчи отзад. Риатх, която тъкмо прекрачваше портала, отхвърли Пъг настрана. Трети ужас се хвърли към нея и сграбчи ръката й над лакътя. Риатх изпищя от болка.
Томас замахна с меча си и халата, която се мъчеше да довърши Макрос, бе посечена, ревна без глас и се извъртя към нападателя си. Зави по вълчи и посегна с острите си нокти. Томас се заслони с щита си и от него се посипаха златни искри.
Сините очи на Риатх светнаха и станаха огненочервени, и изведнъж ужасията, която беше стиснала ръката й, запищя. Мръсен черен дим се надигна от ръката на чудовището, но то, изглежда, не можеше да я дръпне. Очите на драконката-жена засветиха още по-ярко и тя остана неподвижна, само тялото й потръпваше леко. Ужасът като че ли започна да трепери и безгласните му писъци се стаиха до шепот на разлюляна от вятъра тръстика.
Пъг привърши заклинанието си и третият ужас, сграбчен в някаква здрава хватка, изви гръб и черните му криле потръпнаха и се свлякоха на пода. После се надигна и се отнесе, поведен от лекия жест на ръката на Пъг, между световете и пропадна в сивата пустош.
Томас замахна отново, и още веднъж, и ужасът срещу него залитна назад. При всеки удар на златния меч в черното нищо със съсък изхвърчаха искри енергия. Съществото, изглежда, се изтощи и се опита да се отскубне, но Томас го прониза и го умъртви.
Пред очите на Пъг Томас и Риатх довършиха и другите два ужаса, изцеждайки по необясним начин живота от празните им черни туловища, тъй както тварите на злия мрак изсмукваха живот от другите.
Пъг пристъпи към изпадналия в полунесвяст Макрос и му помогна да се изправи.
— Нарани ли те?
— Ни най-малко. С тези твари един смъртен трудно би се справил, но и преди ми се е случвало да си имам работа с тях. Това, че бяха поставени точно пред тази врата, показва колко се боят валхеру от помощта, която можем да донесем на Мидкемия. Ако Мурмандамус се докопа до Сетанон и намери Камъка на живота… ужасите ще са само бледа сянка на гибелта и разрухата, които ще се развихрят.
— Колко остава до Мидкемия? — попита Томас.
— Онази врата. — Макрос посочи сребърния правоъгълник срещу портала, през който бяха минали. — През нея и сме у дома.
Озоваха се в огромна студена и пуста зала. Изградена беше от масивни камъни, наместени от майстори зидари. На един висок подиум в другия край на залата се издигаше самотен трон, а по двете стени се виждаха вдълбани дълбоки ниши, очакващи като че ли да се поставят в тях статуи.
Четиримата пристъпиха напред и Пъг каза:
— Мразовито е тук. Ясно е, че сме в Мидкемия, но къде?
— В Сар-Саргот — отвърна леко развеселен Макрос. Томас се извърна към чародея.
