— Ти луд ли си? Та това е древната столица на първия Мурмандамус! Това поне знам от сказанията на моредел.
— Успокой се — отвърна Макрос. — Сега те всички са отпратили да завладеят Кралството. И да заварим някои моредели и таласъми да се мотаят тук, това ще са жалки дезертьори. Не, тук лесно ще се справим с всякакви препятствия. Сетанон е мястото, където трябва да сме готови да надмогнем върховното предизвикателство.
Изведе ги навън и Пъг се олюля от ужас. Във всички посоки се виждаха забити в прави редици колове, по пет стъпки високи. И на всеки кол бе набита по една човешка глава, най-малко по хиляда във всяка посока. Пъг прошепна:
— Милостиви небеса, как може да съществува такова зло?
— Ето че започваш да проумяваш — отвърна му спокойно Макрос и се обърна към тримата си спътници. — А беше време, когато Ашен-Шугар щеше да си помисли, че всичко това не е нищо повече от нагледен урок.
Томас огледа и кимна мълчаливо в съгласие.
— Томас, в битието си на Ашен-Шугар, си спомня времената, когато във вселената не съществуваха морални норми. Правото и кривото не съществуваха и като помисъл, съществуваше само силата. И в онази вселена всички други раси разсъждаваха не по-различно от валхеру, всички, с изключение на Аил, но техните възгледи изглеждаха непривични според тогавашните стандарти. Мурмандамус е само един инструмент, наподобяващ своите господари.
— А същества далеч по-малко зли от Мурмандамус извършват много по-жестоки безчинства от този безсмислен акт — продължи чародеят. — Но го вършат с известно съзнание за естеството на делата си, съотносимо с някакъв по-висш морален принцип. Докато валхеру не разбират от добро и зло — те са напълно лишени от чувство за морал и са толкова гибелни, че сме длъжни да ги смятаме за почти върховно зло. И Мурмандамус е техният слуга, следователно също е зло. Макар да е само най-бледа сянка на мрака, който те носят. — Макрос въздъхна. — Може да е суетност, но самата мисъл, че се боря с такова зло… някак сваля бремето на годините от плещите ми.
Пъг вдиша дълбоко, осъзнал тегобите на този изтерзан дух, стремящ се да опази всичко, което им бе скъпо, и попита:
— Сега накъде? Към Сетанон?
— Да — каза Макрос. — Трябва да идем там и да видим какво се е случило междувременно. С малко късмет, би трябвало да можем да помогнем. Във всеки случай не бива да се позволи на Мурмандамус да се докопа до Камъка на живота. Риатх?
Драконката засия и възприе обичайната си форма. Качиха се на мощния й гръб и тя ги понесе в небесата. Зарея се високо над равнината на Исбандия и направи кръг, плесна с криле и пое на югозапад, а Макрос я накара да позабави, за да огледат разрушения Арменгар. От огромния кратер на мястото на някогашната цитадела все още се издигаше черен дим.
— Кое е това място? — попита Пъг.
— Някога се е наричало Сар-Исбандия, а последното му име е Арменгар. Построено бе от народа на гламредел, както и Сар-Саргот, много преди да ги сполети упадък и варварство. И двата града бяха съградени в подражание на града на Дракен-Корин с помощта на науки, плячкосани от други светове. Напразно бяха издигнати тези твърдини, защото ги завзеха моределите, макар с цената на огромни жертви: първо Сар-Саргот, който стана престолнина на първия Мурмандамус, а след това и Сар-Исбандия. Но Мурмандамус бе убит в битката за Сар-Исбандия, след която се смяташе, че гламредел са унищожени до крак. След неговата смърт и двата града бяха изоставени от моредел. Едва наскоро моредел се завърнаха в Сар-Саргот. А в Арменгар се заселиха хора.
— Нищо не е останало — отбеляза Томас.
— Изглежда, че днешното въплъщение на Мурмандамус е платило висока цена за него — съгласи се Макрос. — Хората, които живееха тук, се оказаха по-корави и умни, отколкото предполагах. Навярно са го уязвили достатъчно, за да може Сетанон все още да се държи, защото той вече сигурно се е прехвърлил през планините. Риатх! На юг, към Сетанон.
Глава 19
Сетанон
Изведнъж градът се оказа под обсада. В продължение на една седмица, след като Арута укрепи града, не се случи нищо, но на осмия ден след затварянето на портите съгледвачите донесоха, че армията на Мурмандамус настъпва. Към обяд градът се оказа обкръжен от частите на авангардната му конница, а в полунощ във всички посоки чак до хоризонта светеха огньове.
Амос, Ги и Арута оглеждаха струпалите около стените нашественически пълчища от командния си пост.
— Тук вече игрички няма да има — промълви Ги. — Ще ни удари от всички страни наведнъж. Тези паянтови стенички изобщо няма да издържат. Ще влезе в града още след първата или втората вълна, освен ако не успеем да измислим нещо, с което да го забавим.
— Защитните укрепления, които вдигнахме, ще издържат, но само за малко. Трябва да разчитаме само на живата сила — каза Арута.
— Е, ония дето ги доведохме с нас, са жилави момци — отбеляза Амос. — Може пък тукашните изнежени гвардейчета да се понаучат на едно-друго от тях.
— Нали затова разпределих хората от Висок замък между всички части на гарнизона. Дано те поне променят донякъде положението — каза Арута, но не изглеждаше много уверен.
Ги поклати замислено глава.
— Хиляда и двеста ветерани, в това число леко ранените, които могат да се върнат в строя. Три хиляди от гарнизона, малко местно опълчение и градската стража — повечето от които не са се сблъсквали с нищо по-опасно от някой кръчмарски побойник. Щом седем хиляди арменгарци не можаха да удържат зад високите шестдесет стъпки стени, какво може да направи тази тълпа тук?
— Каквото трябва — отвърна Арута и без повече приказки се загледа към хилядите огньове, осеяли равнината.
Следващият ден изтече и настъпи нощ, а Мурмандамус продължаваше да държи армията си на стан. Джими и Локлир седяха върху купа сено близо до позицията на един от катапултите. През целия ден заедно със скуайърите от двора на лорд Хъмфри бяха разнасяли ведра с пясък и вода по стената срещу всяка от обсадните машини, в случай че се наложи да се гаси пожар. Бяха изтощени до смърт.
Локлир се взираше в морето от факли и лагерни огньове отвъд стените.
— Изглеждат дори повече, отколкото при Арменгар. Все едно че изобщо не сме ги уязвили.
— Уязвихме ги — каза Джими. — Просто сега са по-близо, това е. Чух дьо Батира да казва, че ще се хвърлят наведнъж. — Помълча малко и промълви: — Локи, напоследък нищо не си споменавал за Бронвин.
Локлир не откъсна очи от грейналата от огньовете равнина.
— Какво има за споменаване? Тя е мъртва и аз я оплаках. Вече е минало. Никаква полза няма да се връщам към това. След някой ден и аз може да загина.
Джими въздъхна, отпусна гръб на стената и се загледа към пълчищата около града. Угаснала бе сякаш живинката у приятеля му, нещо младо и невинно в него сякаш бе умряло, и му домъчня от тази загуба. И се зачуди, дали и той самият някога е бил млад и невинен.
С идването на зората защитниците бяха готови на позициите си, настръхнали да срещнат пристъпа на нападателите. Но също както и при Арменгар, най-напред към града се приближи самият Мурмандамус. Напред тръгнаха в марш бойни редици, понесли знамената на съюзи и кланове, след което в строя им се отвори пролука и пред тях излезе върховният им командир. Яхнал беше огромен черен жребец, неотстъпващ по хубост на белия вихрогон, който яздеше предния път. Шлемът му беше от сребро, с черни линии, а в десницата си държеше черен меч. Нищо освен страх не будеше външността му, но словата му бяха меки. И се разнесоха до всяко ухо в града, подсилени от вещерското му изкуство.
