— О, чеда мои, макар да ми се опълчиха вече неколцина от вас, готов съм винаги за прошка. Отворете портите и ще ви дам тържествена клетва: всеки от вас, който пожелае, ще може да си замине в мир, без никой да го гони и насилва. Да вземе със себе си всичко, което пожелае — храна, добитък и богатства, не ще попреча никому и с нищо. — Махна с ръка зад себе си, дузина моредели подкараха напред и застанаха на конете си зад него. — Ще ви предложа заложници дори. Това са едни от най-верните ми главатари. Те ще останат с вас, без броня и оръжие, било сред градските стени или в който град поискате да се преселите. Само за едно ви моля. Трябва да отворите портите си пред мен. Сетанон трябва да бъде мой!
Пълководците по крепостната стена слушаха като омаяни. Амос измърмори:
— Този височайши нерез явно ще се пръсне от желание да влезе час по-скоро в града. Проклет да съм, ако почти не му повярвах. Почти си помислих, че можем да офейкаме по живо — по здраво, ако му го дадем този проклет град.
Ги прокара длан по лицето си, пребледняло от тревога и умора, натрупана от дългото изпитание.
— Тук трябва да има нещо, към което той се стреми отчаяно.
Лорд Хъмфри рече:
— Ваше височество, не бихме ли могли да се спогодим с това същество?
— Този град е ваш, милорд, но Кралството е на брат ми — отвърна Арута. — Убеден съм, че няма да се церемони с нас, ако започнем да го отстъпваме парче по парче. Не, няма да се пазарим с Мурмандамус. Колкото и да са сладки думите му, нищо в него не ме кара да мисля, че може да се вярва на клетвите му. Смятам, че драговолно ще пожертва тези свои главатари, без изобщо да го е грижа за тях. Загубите никога досега не са го притеснявали. Дори съм склонен да мисля, че изпитва удоволствие от проливането на кръв, все едно дали е наша, или негова. Ги е прав. Той просто иска да влезе час по-скоро в града. А аз съм готов да дам половината си хазна само за да разбера какво точно цели.
— А според мен и главатарите му не се радват много на предложението — отбеляза Амос. Неколцина от моределските водачи се споглеждаха стъписано и бързо си заговориха зад гърба на Мурмандамус. — Май цялата тази хармония между Тъмните братя бързо се разпада.
— Да се надяваме — отрони сухо дьо Батира.
Жребецът на Мурмандамус се завъртя, запристъпва нервно на място и той изрева:
— Е, какъв е отговорът ви?
Арута се покачи на един сандък, за да се вижда по-добре над стените, и извика:
— Отговарям ти! Върни се на север. Ти нахлу в земи, които не ти дължат дан. Армиите ни вече идат срещу теб. Върнете се на север преди проходите да се задръстят от снега, инак ще измрете в студ и самота, далече от дома си.
Гласът на Мурмандамус се извиси над равнината.
— Кой там говори от името на града? Настъпи миг тишина, след което Арута извика:
— Аз, Арута Кондуин, принцът на Крондор и наследникът на Риланон. — След което добави не съвсем официалната си титла: — Господарят на Запада.
Мурмандамус изкрещя с нечовешка ярост и с още нещо, може би страх, а Джими дръпна Амос за ръкава и рече:
— Ей, това го закла! Явно не му е весело.
Амос само се ухили и потупа младежа по рамото. Сред редиците на армията на Мурмандамус се надигна глух ропот, а Амос вметна:
— Изглежда, че и на армията му никак не й хареса. Поличби, които се оказват фалшиви, могат да подкопаят една толкова суеверна сган като тях.
Мурмандамус изрева:
— Лъжец! Лъжепринц си ти! Знайно е, че принцът на Крондор бе посечен! Защо лъжеш? Какво целиш?
Арута се изправи, за да го видят ясно. Главатарите зад Мурмандамус заобикаляха нервно в кръг и си заговориха оживено. Принцът свали от гърдите си талисмана, даден му от игумена край Сарт, и го вдигна пред себе си.
— С този талисман съм защитен от твоята магия. — Подаде го на Джими. — Сега вече знаеш истината.
Постоянният спътник на Мурмандамус, пантатийският змиежрец Катос, се затътри напред, хвана се за стремето на седлото на господаря си, посочи към Арута и заговори нещо със съскащата реч на народа си. Мурмандамус изрева яростно, изрита го и го събори на земята. Амос се изплю от стената.
— Ей това вече ги убеди.
Разгневените главатари подкараха вкупом към Мурмандамус. Той като че ли усети, че мигът му се изплъзва, извърна рязко черния жребец в пълен кръг и копитата на бойния кон удариха падналия змиежрец по главата и го довършиха. Пренебрегнал падналия си съюзник и настъпващите към него разбунтували се главатари, Мурмандамус вдигна лице към стената и ревна:
— Смъртта тогаз да те прегърне, омразен враг! — Обърна се към армията си и посочи към града. — Атака!
Пълчищата бяха готови за щурм и се понесоха напред. Главатарите не можеха да се противопоставят и им остана само да се пръснат в галоп, за да поемат командата. Конницата бавно пое след първите щурмуващи редици пехота, готова за атака на портите.
Мурмандамус се изтегли на командния си пост, а първата редица таласъми прегази просналото се тяло на змиежреца. Не се разбра дали пантатиецът бе издъхнал от конския ритник, или не, но след като го прегази и последната редица, от него остана само премазана под халата кървава плът.
Арута вдигна ръка, задържа я и я пусна с отсечен жест, когато първата редица навлезе в обсега на катапултите.
— Дръж — рече Джими и му подаде талисмана. — Все пак може да ти потрябва.
Залп от камъни и копия порази настъпващите и те се поколебаха за миг, но продължиха напред. Скоро вече тичаха към стените, прикривани от стрелите на своите лъкометци и зад стена от щитове. След това първите пропаднаха в изкопите, покрити с платнища и пръст, и се нанизаха на острите колове. Следващите ги нахвърлиха щитове върху гърчещите се още тела на другарите си и притичаха през тях. Втората и третата редици бяха пометени, но след тях прииждаха нови и нови, стълбите се опряха на стените и битката за Сетанон започна.
Първата вълна се понесе нагоре по стълбите и бранителите я посрещнаха с огън и стомана. Мъжете от Висок замък водеха и даваха пример с храбростта си на неопитните защитници на града. Удържаха се срещу непосилния натиск благодарение на тях. Оста на защитата се въплъти в Амос, дьо ла Тровил, дьо Мазини и Ги, които неизменно се появяваха там, където имаше най-голяма нужда.
Близо час битката продължи да се крепи на косъм — след всяко отблъскване нов пробой зейваше в друг участък на отбраната и скоро се разбра, че равновесието е пълно и изходът ще се реши от сляпата приумица на съдбата.
А след това нападателите затъркаляха напред, срещу южната порта, гигантски таран, направен някъде по сумрачните поляни на Тъмния лес. След като нямаше крепостен ров, само набързо изровените ями и изкопи можеха да забавят настъплението му. Скоро и те бяха покрити с дебели греди, хвърлени върху труповете на загиналите. Таранът представляваше огромен дънер, дебел почти десет стъпки. Търкаляше се върху шест гигантски колела, теглен от дузина конници, а десетина гиганти го бутаха отзад. Дървената грамада набра скорост и се затъркаля с тежък тътен към портата. Скоро конете запрепускаха в галоп и ездачите им свърнаха встрани, за да избегнат пороя от стрели. Тромавите гиганти бяха заменени с по- чевръсти таласъми, чиято основна задача се състоеше в това да поддържат посоката и скоростта на тарана. Той се затъркаля неудържимо към портата и защитниците не можеха да направят нищо, за да го спрат.
Огромното дърво се стовари в портите с гръмовен трясък, гредите се сцепиха и железните панти и лостове поддадоха с метален трясък, възвестяващ пробив в защитата на града. Портите отхвърчаха назад и бяха смазани от колелетата на тарана. Нашествениците нахлуха в града през зейналия проход и везните на битката се наклониха невъзвратимо.
Бранителите бяха изтласкани. Нашествениците настъпваха — нови и нови тълпи таласъми и моредели.
