нужните за това способности. Късмет? Не знам, но благодарение на това тяхно невежество много погроми бяха избегнати.
— Докъде продължава този Коридор? — попита Пъг.
— Безкрайно. Никой не знае. Коридорът изглежда прав, но всъщност завива и ако се отдалеча малко повече напред, ще престанете да ме виждате. Между световете разстоянието и времето нямат почти никакво значение.
И той отново ги поведе напред.
Следвайки указанията на Макрос, Пъг бе успял да ги преведе по-напред във времето, някъде към собствената им епоха по преценката на Макрос. След като бе успял да ускори капана на времето. Пъг не се затрудни особено да изпълни наставлението на чародея. Строежът на заклинанията беше само логическо следствие на онова, което бе приложил в ускоряването на капана. Пъг можеше само да предполага колко време е отминало, но Макрос го увери, че щом започнат да се приближават до Мидкемия, той ще разбере колко още настройка е нужна.
— Макрос, а какво ще стане, ако някой от нас влезе в някоя от вратите? — попита Пъг.
Докато вървяха, Пъг беше оглеждал вратите една по една. След известно време установи, че всяка врата смътно се различава от останалите, с лек и едва доловим оттенък в блестенето на сребристата светлина, по който можеше да се съди за света, намиращ се зад нея.
Чародеят отвърна:
— Подозирам, че ще умреш бързо, понеже не си подготвен. Би трябвало да пропаднеш в пространствения разлом, при това без Риатх с нейната способност да се ориентира.
После се спря до една врата.
— Тук се налага да прекосим през една планета, с което ще си съкратим пътя почти наполовина. Разстоянието оттук до следващия портал е едва стотина разкрача, но внимавайте: атмосферата на този свят е смъртоносна. Задръжте си дъха, защото тук магията е без значение и чародейството няма да ви предпази.
Той издиша тежко, след което си пое дълбоко дъх и се втурна през вратата.
Томас скочи след него, а след това Пъг и накрая Риатх. Пъг примижа и щеше за малко да издиша, щом нажежените пари го блъснаха в лицето и внезапна, неочаквана тежест се стовари на плещите му. Тичаха през обгорена равнина, осеяна с пурпурни и ръждивочервени камънаци, а над главите им надвисна сивкава мъгла, почти скриваща оранжевото небе. Твърдта под нозете им се тресеше и разгневените вулканични кратери бълваха към небето огромни стълбове черен дим и газове. Въздухът бе натежал от непосилен пек. Макрос им посочи напред и четиримата нахлуха през гладката повърхност на скален рид, която ги върна в Коридора.
Макрос беше мълчал няколко часа, потънал в дълбок размисъл. Изведнъж се закова на място, разбуден от унеса си, и пристъпи пред един портал.
— Налага се да прекосим и през този свят. Би трябвало да е приятен.
Преведе ги през портала и се озоваха сред красива поляна. Някъде отвъд дърветата се чуваше плясък на вълни в скали и се долавяше смътният солен мирис на море. Макрос ги поведе по ръба на залив, откриващ възхитителна гледка към безкраен океан.
Пъг огледа с любопитство околните дървета и откри, че много приличат на растителността на Мидкемия.
— Тук е почти като в Крудий.
— По-топло е — отвърна Макрос и вдиша с наслада щедрия мирис на море. — Великолепен свят, макар че никой не го обитава. — И добави с тъга: — Може би един ден ще се оттегля тук да си отдъхна. — После тръсна глава и очите му се оживиха. — Пъг, вече сме близо до нашата ера, макар и леко встрани. — Чародеят се огледа. — Струва ми се, че сме около една година преди да се родиш. Трябва ни съвсем мъничко времево ускорение.
Пъг притвори очи и подхвана едно дълго-предълго заклинание, ефектът от което беше почти недоловим, освен дето сенките се затичаха стремглаво по земята, а слънцето се втурна по небето. С идването на нощта бързо се гмурнаха в мрака и много скоро след това дойде зората. Скоростта на отминаващото време се ускори, дни и нощи замигаха бясно едни след други, а след това се сляха в непривично сива светлина.
Пъг помълча и рече:
— Сега трябва да почакаме.
Четиримата се отпуснаха и чак сега дадоха воля на възхитата си от красивия свят. Земната му хубост им даде отправна точка, спрямо която да сравнят странните и удивителни места, които бяха посетили досега. Томас изглеждаше дълбоко угрижен.
— Всичко това, на което станах свидетел, ме кара да се чудя колко ли голямо ще е онова, с което ни предстои да се преборим. — Помълча дълго. — Вселените се оказаха толкова немислими… необятни неща. — Вгледа се в Макрос. — Какво толкова може да сполети цялата тази вселена, ако една малка планета се покори на валхеру? Нима събратята ми не властваха тук преди?
Макрос го изгледа много притеснено.
— Така е, но ти или си станал боязлив, или още по-циничен.
Нито едно от двете няма да ни свърши работа. — Старият чародей се взря мълчаливо в Томас и долови дълбокото колебание в очите на човека, превърнал се във валхеру. Накрая кимна и рече: — Природата на вселената се е променила след Войните на хаоса. Появата на новите богове е възвестила нова подредба на нещата — сложна и добре подредена система, докато по-рано властваха само първичните Ред и Хаос. В сегашната схема за валхеру няма място. Щеше да е по-лесно да се пренесе самият Ашен-Шугар напред във времето, отколкото да се залови човек с онова, което бе нужно. Имах нужда от неговата сила, но също така и от ум, който стои зад нея, за да послужи тя на нашето дело. Без времевата връзка между него и Томас, Ашен-Шугар щеше да си остане един от своите събратя. Но дори с тази връзка Ашен-Шугар можеше да си остане същество, неподвластно на ничий контрол. Томас си спомни.
— Никой не би могъл да си представи дълбочината на безумието, с което се сражавах по време на войната с цураните. Бях на косъм, — Гласът му си остана почти спокоен, но когато продължи, в него се прокрадна нотка на болка. — Превърнах се в убиец. Избивах беззащитни същества. Мартин бе на ръба да ме убие, толкова бях подивял. — После добави: — А тогава притежавах едва една десета от сегашната си мощ. В деня, в който възвърнах… разума си, Мартин можеше да ме прониже в сърцето със стрелата си. — Посочи с ръка един камък на няколко стъпки от себе си, стисна шепа и камъкът се превърна в прах, все едно че беше стиснал него. — Ако тогава бях силен колкото сега, щях да убия Мартин преди да е пуснал стрелата… само със силата на волята си.
Макрос кимна.
— Пъг, сигурно вече разбираш колко беше рисковано. Дори един-единствен валхеру може да представлява почти толкова голяма опасност, колкото Драконовите пълчища заедно. Би се оказал сила, неудържима в космоса. — Тонът му не вдъхваше и капка увереност. — Сред тази вселена няма едно-едничко същество освен боговете, което би могло да му се противопостави. — Макрос се усмихна леко. — Освен мен, разбира се, но дори в пълната си сила можех най-много да оцелея в битката си с тях, не и да ги победя. А лишен от нея… — Останалото го премълча.
— Но тогава — рече Пъг — защо боговете не са се задействали? Макрос се усмихна горчиво и жестът му обгърна четиримата.
— А според теб, какво правим ние тук? Това е играта. А в нея ние сме само фигури.
Пъг притвори очи и след миг странно сивата светлина се замени с обичаен дневен зрак.
— Мисля, че се върнахме.
Макрос хвана ръката му, притвори очи, усети потока на времето през сетивата на по-младия маг и след миг мълчание промълви:
— Пъг, вече сме достатъчно близо до Мидкемия, за да можеш да се опиташ да пратиш съобщение до дома си. Съветвам те да го направиш. — Пъг му беше разказал за детето и за предишния си успешен опит да се свърже с ума му.
Така че затвори очи и се помъчи да докосне ума на Гамина.
