едва след това навлязоха сред наистина тъмни горски гъсталаци. На няколко пъти се наложи да изчакат, докато Галайн разпознае подвеждащите дири, оставени от моределите за заблуда. Още три пъти се натъкнаха на оръжейни и продоволствени складове, които се разпознаваха лесно по труповете на моредели и войници, пръснати наоколо. Мечовете хвърляха в огъня, за да се развали закалката им, стрелите и копията изгаряха. Седлата и юздите изпосичаха, зърното пръскаха по земята или също го изгаряха. Одеялата, дрехите и хранителните припаси ставаха храна на огъня.
Към края на втората седмица надушиха отдалече дим и се наложи да избегнат горски пожар. Нечие прекалено усърдие в унищожаването на складовете на Мурмандамус го беше причинило и огънят лесно бе обхванал дърветата, изсъхнали от горещото лято. Докато се отдалечаваха от бързо напредващата огнена стихия, Амос викна:
— Ей това трябва да направим. Да изчакаме негово скапанячество само да навлезе в гъсталака и после да му драснем огнивото. Ха!
Когато най-сетне излязоха от Тъмни лес и продължиха през нивята, Арута беше изгубил шест коня, но нито един от хората си, в това число търговеца и неговите наемници. Прехвърлиха двадесетина мили земеделска земя и накрая се спряха на стан. След залез слънце на хоризонта на юг се видяха смътни светлини.
Арута ги посочи и каза:
— Сетанон.
Стигнаха града и пред портите ги спряха неколцина войници от местния гарнизон.
— Търсим командира ви! — извика дежурният сержант. Златните му нашивки ясно личаха на фино скроения зелено-бял табард на баронство Сетанон.
Арута вдигна ръка и сержантът каза:
— Тук се стичат войници от Висок замък от половин ден насам. Подслонихме ги в двора на казармите. Баронът иска да разбере кой командва цялото това преселение.
— Предайте му, че ще отида при него веднага след като се настанят хората.
— И за кого по-точно да му предам?
— Арута Крондорски.
Мъжът зяпна.
— Ама…
— Знам, знам, умрял съм. Все пак предайте на барон Хъмфри, че до час ще дойда в цитаделата му. И също така му предайте, че водя със себе си Ги дьо Батира. След това пратете човек в двора на казармите да провери дали Балдуин дьо ла Тровил и Антони дьо Мазини вече са пристигнали. Ако са тук, да им предаде да се явят при мен.
Сержантът остана вцепенен за миг, след което отдаде чест.
— Слушам, ваше височество.
Арута даде знак на колоната да влезе в града. По оживените улици кипеше обичайният мирен и спокоен живот на Кралството, гражданите бяха улисани в работа, търговия и веселби, уверени в своята сигурност под закрилата на добрия и великодушен монарх.
Накъдето и да извърнеше очи, принцът виждаше най-обичайни гледки на мирен и безметежен живот. Това обаче скоро щеше да се промени.
Арута заповяда портите да се затворят. През последната седмица онези граждани, които бяха предпочели да си опитат късмета и да побягнат на юг, бяха пуснати. Но сега вече градът трябваше да се запечата. Изпратени бяха още съобщения, по гълъби, както и по вестоносци, до гарнизоните в Малаково средище, в Силдън и Даркмур в случай, че предишните депеши не са достигнали до командирите им. Всичко, което можеше да се направи, беше направено и единственото, което им оставаше, беше да чакат.
Разположените на север съгледвачи бяха докладвали, че армията на Мурмандамус вече държи напълно под контрола си Тъмни лес. И последната ферма между горите и града беше опразнена и всички фермери бяха прибрани зад градските стени. Принцът се беше разпоредил всеки да действа по изричен график. Всички налични хранителни припаси бяха прибрани в Сетанон, но когато срокът изтече, Арута заповяда всички ферми да бъдат подпалени. Все още неожънатите ниви също бяха подложени на огън, необраните градини бяха изкоренени или посипани с отрова, а всички стада, които се оказаха твърде надалеко, за да ги приберат в Сетанон, по негова заповед бяха разпръснати на юг и на изток. Нищо, което можеше да е от полза за настъпващия враг, не бе оставено. Според докладите на пристигналите в Сетанон войници поне тридесет от складовете на Мурмандамус бяха намерени и оплячкосани или унищожени. Арута не хранеше илюзии. Беше се постарал да ужили колкото може по-сериозно Мурмандамус, но не беше му нанесъл никакви сериозни щети, освен малки неудобства.
Арута ръководеше съвета с Амос, Ги, офицерите от Висок замък и барон Хъмфри. Хъмфри седеше в пълното си бойно снаряжение — неудобно и безвкусно отрупано със злато и скъпоценности, предназначено повече за показ, отколкото за сериозен бой — златният му шлем с дълго бяло перо бе пред него на масата. Баронът с охота бе приел командата да се поеме от Арута, тъй като поради местоположението си гарнизонът на Сетанон не разполагаше с опитни в боя пълководци. Арута бе назначил Ги, Амос, дьо ла Тровил и дьо Мазини на ключови постове. Довършваха прегледа на състоянието на войските и складовете. Арута дочете списъка и заговори:
— При нормални обстоятелства бихме могли да удържим срещу армия с числеността на тази на Мурмандамус до два месеца. Но след онова, на което бяхме свидетели в Арменгар и Висок замък, съм убеден, че обстоятелствата няма да са нормални. Мурмандамус трябва да влезе в града до две, най-много до три седмици; иначе рискува да го хване зимният мраз. Скоро ще настъпят дъждовете ш това ще забави атаките му, а дойде ли зимата, войската му ще почне да гине от глад. Не, той трябва бързо да влезе в Сетанон и да не ни позволи да изчерпаме припасите си или да ги унищожим. Ако нещата се развиват по най-благоприятния възможен начин, то в момента Мартин би трябвало да се спуска от склоновете на планината Каластий под Ястребово гнездо с войската от Ябон, около шест хиляди бойци. Но ще се забави поне две седмици. Приблизително по същото време би трябвало да дойдат и войници от Северен страж и от Силдън, но в най-добрия случай ще трябва да удържим не по-малко от две седмици, а може би до четири. Ако помощта се забави повече, ще е твърде късно.
Арута стана.
— Господа, единственото, което ни остава, е да чакаме идването на врага. Предлагам да си починем и да се молим.
Глава 18
Към дома
Вървяха по Коридора. Приличаше на някакъв странен широк път с жълтобелезникаво платно и непрекъснат низ от блестящи сребристи врати на всеки петдесет стъпки от двете страни. Макрос замахна с широк жест и каза:
— Коридорът на световете. Вървим през една загадка, неотстъпваща на Вечния град. Тук можеш да преминаваш от свят на свят, стига само да знаеш пътя. — Той им посочи един от сребърните правоъгълници. — Портал, който ти предлага достъп към и от поредния свят. Малцина са избраните, които могат да ги отличават. Някои го усвояват с много пот и учене, други се натъкват на тях случайно. Като промениш възприятията си, можеш да видиш какво има зад тях. Тук… — той махна с ръка към вратата, край която минаваха — един обгорен свят кръжи около забравеното си слънце. — После посочи вратата от другата страна. — Но там пък има свят, който гъмжи от живот, но само една от расите е разумна. — Спря се за малко. — Поне ще е така в нашето време. — После продължи: — В момента ми се струва, че тази врата се отваря към нажежени вихри газове, съвсем малко по-плътни от нищото. Виждате ли, в бъдещето съществува цяло общество, което пътешества през Коридора и води търговия между отделните светове, но има и светове, чието население изобщо не знае за това място.
— Аз също не знаех за него — каза Томас.
— Валхеру разполагаха с други средства за пътуване — отвърна Макрос и кимна към Риатх. — След като нямаха нужда от него, изобщо не се спряха, за да осъзнаят съществуването на Коридора, макар да имаха
