съсредоточеност, за да попречат разломът между вселените да се отвори. После отекна сигналът — сребрист тон, който запищя неистово в умовете им и ги взриви от болка. От друга посока последва нов неочакван напор и Пъг не можа да отвърне. Създание, пленило в себе си живот, отнет в безмилостна смърт и задържан за този миг, се понесе през тясната пролука на разлома и заигра като лудешки, вонящ и кървав пламък. Удари се в преградите, издигнати от Пъг, и ги разтърси. Раздра пукнатината на разлома, промъкна се незнайно как през сетивата на Пъг и мястото на яростната битка и за миг замъгли възприятието му. Пъг усети леко замайване, но тревожният вик на Макрос го достигна и умът му отново се съсредоточи върху разлома, вече зейнал отворен, Пъг заработи трескаво и някъде от дълбокия кладенец на силата изтръгна още и още енергия и стисна в неистово усилие тресящата се тъкан, удържаща двете вселени една до друга. И разломът рязко се затвори. Отново и отново последва напорът и отново Пъг едва удържа, но удържа. А после от Макрос дойде предупредителният зов: „Нещо се промъкна.“
„Нещо се е промъкнало“ — отекна предупредителният зов на Риатх.
Томас скочи от гърба й и зачака зад Камъка на живота. В залата се появи тъмно петно и започна да расте, огромно и силно, като въплътен кошмар. И се изправи. Абанос, безлик и смътен, същество, будещо безнадеждност. Очертанията му напомняха на човешки, но се извисяваше на ръст почти колкото Риатх. Сенчестите му криле се разпериха, засланяйки залата със сумрак като черна светлина, а на главата му като корона гореше огнен кръг — свирепи оранжеви пламъци, лишени от светлина.
— Това е Властелин на ужаса! Пази се, Риатх! — изрева Томас. — Пази се. То краде душите и се храни с умове!
Но тя не се побоя. Нададе яростен рев и се впусна в атака срещу кошмарното чудовище, и заиграха свирепо нокти и пламък, сплетени с магическата й сила. Томас пристъпи напред, но в тази фаза на времето се появи… друго присъствие, друго същество. Той притича назад в сенките и видя в светлината, струяща от огромния смарагд, да изниква фигура. Познаваше я. Познаваше това същество толкова добре, колкото познаваше и Пъг. Новодошлият отскочи от вихрещата се под високия каменен таван битка, от която стените се тресяха.
После бързо пристъпи към Камъка на живота и Томас също толкова бързо излезе от сенките и застана над камъка. Фигурата спря и изръмжа яростно.
Засиял в оранжево-черната си броня, Господарят на тигрите Дракен-Корин видя пред себе си немислимото. И изкрещя:
— Не! Не е възможно! Не е възможно да си още жив! Томас отвърна, а гласът му беше гласът на Ашен-Шугар:
— Значи дойде да видиш края.
Като тигър изръмжа завърналият се Властелин на драконите, измъкна меча си и скочи, напред и за пръв път Томас се озова пред враг, който наистина можеше да изтръгне живота му.
Битката се приближаваше към края си. Разбитите пълчища на Мурмандамус бягаха към Тъмния лес. Вестта за изчезването на вожда им се беше пръснала из цял Сетанон. А после най-неочаквано Черните кръвници, всеки където беше, започнаха да падат, сякаш някой изтръгваше живота им. Това, наред с пристигането на цураните и на магьосниците, подсилено и от вестта за нови войски, прииждащи от всички страни, предизвика забавянето на щурма, а после — провала му.
Джими бързаше по коридорите на цитаделата, спираше се за миг пред телата на убитите и ранените и търсеше трескаво с очи да разпознае някого. После се затича по стълбите към стената и се натъкна на група цурански воини. Провря се през тях и видя лекаря от Ландрет, клекнал до двама окървавени мъже, опрели гърбове на стената. Амос и Ги! Амос бе пронизан от стрела, но му се ухили широко. Лицето на Ги беше покрито със съсиреци и черната му превръзка бе паднала и сега на нейно място свирепо зееше червена кухина. Амос понечи да се засмее и едва не се задави.
— Ей, момче! Радвам се, че те виждам. Я ги виж тия петлета. — Пиратът махна немощно с ръка към неколцината застанали наоколо цурански бойци с пъстрите им облекла, които ги гледаха с неразгадаеми лица. — Проклет да съм, ако не са най-красивите птиченца, които съм виждал.
А след това отдолу се че зловещо стържене, последвано от смразяващ тътен, сякаш някаква обезумяла тълпа демони излизаше от ада. Джими се огледа стъписано и дори цураните май се изненадаха. Глух тътен изпълни цитаделата и стените започнаха да се тресат.
— Какво става! — извика Джими.
— Не знам, но нямам намерение да оставам тук, за да го разбера — каза Ги. Махна уморено да му помогнат да се изправи, пое протегнатата му от един цуранин ръка и се надигна. Други двама вдигнаха Амос и Ги каза на Джими: — Заповед! Който е останал жив, веднага да напусне цитаделата! — Трусовете отдолу се повториха и той се олюля, а зловещият тътен се усили. — Не! Който е останал жив, да напусне града!
Джими се затича към стълбището.
Глава 20
Равносметка
Залата потръпна и се разтърси. Арута се вслуша, притиснал с длан окървавения си хълбок. Звучеше като някаква далечна битка между титанични сили. Той пристъпи едва-едва до стоящите като каменни статуи Пъг и Макрос и двамата магьосници в черни халати, застанали до тях, изпъшка и каза:
— Аз съм принц Арута.
— Аз съм Елгахар — каза единият мъж в черно. — Тези двамата се мъчат да задържат някаква сила. Трябва да им помогнем.
Двамата положиха длани на раменете на Пъг и Макрос и затвориха очи и Арута отново се оказа сам. Погледна към гротескно разплутото туловище на Мурмандамус, смъкнало се в ъгъла. Пристъпи до него, наведе се и измъкна сабята си от трупа на човека-влечуго. Огледа покритото със слуз тяло на змиежреца и се изсмя горчиво. Превъплътеният водач на моределските племена се оказа пантатиец! Всичко се бе оказало измама — от вековното пророчеството, през пълководството на моределите и техните съюзници, та чак до щурмовете на Арменгар и Сетанон. Пантатийците просто бяха употребили расата на моредел по заповед на Господарите на драконите, за да се доберат до Камъка на живота и да го използват. И във всичко това моределите бяха употребени по-жестоко от всички други. Иронията беше колосална. Арута се слиса, щом го осъзна, но беше прекалено изтощен, за да може да направи нещо повече, освен да огледа с уморен поглед залата, сякаш търсеше някой, с когото да сподели откритието си. Изведнъж в стената с малката врата се появи процеп и по пода се изсипаха скъпоценни камъни, злато и други съкровища. От умора Арута дори не можа да се зачуди как стана това, защото не беше чул шум от падаща зидария.
Сабята увисна в ръката му и той се върна при четиримата магьосници. Не намери изход от сводестата подземна зала, затова седна и се загледа в четиримата заклинатели, вкаменени на място със оплетени ръце. Огледа раната си и се убеди, че кървенето е намаляло. Беше болезнена, но не и сериозна. Облегна се на стената, отпусна се удобно и зачака. Нищо друго не можеше да направи.
Опашката на Риатх помете зидария от стената и я размаза на прах. Драконката изврещя от болка и гняв, стовари магията си върху Властелина на ужаса и го нападна с нокти и зъби. Но той се биеше здраво и тя също плати тежка дан.
Томас замахна с все сила, удържайки се между Камъка на живота и Дракен-Корин. С писък и ръмжене връхлетя валхеру, като тигъра, изписан на жълто-черния му табард. Такава дива ярост, каквато бе обзела противника му, Томас не бе виждал от дните на безумие по време на Войната на разлома. Но битките го бяха закалили и той не даде воля на гнева си.
— Не можеш да ни спреш, Ашен-Шугар! — изрева Дракен-Корин. — Ние сме господарите на този свят. Трябва да се върнем.
Томас отби удара, замахна и златното му острие удари бронята на валхеру и дъжд от искри посипа белия му табард.
— Вие сте гнилият плод на отминал век! Създания, не проумели, че са мъртви. Не ще ви позволя да унищожите всичко, за да се възцарите над една безжизнена планета.
