върнал.
— Ще бъда нащрек — отвърна му Галайн и изгледа Ги в упор. — Чувал съм за вас, Ги дьо Батира. Според последните разкази сте особа, будеща известно недоверие. Изглежда, положението се е променило. — Елфът кимна към Арута.
Ги се усмихна мрачно.
— Засега. Съдбата и обстоятелствата понякога изковават неочаквани съюзи.
Елфът се ухили.
— Вярно е. Притежавате почти елфски усет за нещата. Бих искал да чуя някой ден цялата история.
Ги кимна. Амос се приближи до тях и каза:
— Стори ми се, че чух нещо, ей натам.
Ги се извърна накъдето му сочеха, а Галайн изчезна сред дърветата.
Арута дойде при тях и каза:
— Аз също го чух. Галайн ще разбере какво е.
— Дано — каза Ги и седна на тревата да си почине.
Джими погледна приятеля си. В сумрака лицето му почти не се виждаше, но той знаеше, че Локлир все още не се е съвзел от смъртта на Бронвин. Изпита странно чувство за вина. Той самият не беше и помислял за Криста след оттеглянето от стената. Помъчи се да се отърси от раздразнението. Нима не бяха станали любовници, подтикнати само от страстта? Не беше ли съвсем свободна тази връзка? Да не би да си бяха обещали нещо? И да, и не, но Джими се почувства объркан от собствената си липса на каквато и да било загриженост. Не желаеше нищо лошо на Криста, но и не виждаше особен смисъл да се тревожи за нея. Тя бе способна да се погрижи за себе си повече от всякоя жена, която бе познавал. Същински войник, обучаван от ранното си детство. Не, това, което тревожеше Джими, не беше тя, а собствената му липса на загриженост. Смътно усещаше, че му липсва нещо. И това го подразни. Достатъчно се беше тревожил за други в живота си, при раняването на Анита и при лъжливата смърт на Арута. Да се въвличаш в съдбите на други хора беше ужасно неприятно. Джими усети, че раздразнението му се превръща в гняв.
Той пристъпи до приятеля си, сграбчи го грубо за рамото, извърна го към себе си и изсъска:
— Престани!
Очите на Локлир се разшириха от изненада.
— Какво да престана?
— С това твое проклето… мълчание. Бронвин е мъртва и но беше по твоя вина.
Лицето на Локлир си остана каменно, но от очите му потекоха сълзи. Освободи се от ръката на Джими и каза тихо:
— Трябва да свършим с конете. И се залови отново за работа.
Джими въздъхна. Не разбираше какво точно му беше станало, че да постъпи така, но се почувства страшно глупаво. И се замисли как ли е Криста сега, ако изобщо е оцеляла.
Галайн се върна тичешком и каза:
— Някаква светлина се вижда натам, навътре в леса. Опитах се да я приближа, но чух стъпки. Идат насам.
Ги бързо тръгна към коня си, останалите го последваха. Галайн се метна на седлото и прошепна:
— Трябва да се върнем в края на леса, колкото може по-надалече от онази светлина и така, че съгледвачите на Мурмандамус да не ни видят.
После пое напред, но не измина и десетина крачки, когато някой скочи от едно дърво и го събори от седлото.
Още нападатели наскачаха от клоните на дърветата и всички ездачи се озоваха на тревата. Арута се претъркули ловко и се изправи със сабя в ръка. И изгледа противника си — с лице като на елф, изкривено от омраза. После видя стрелците зад гърба му и си помисли със странно чувство на безнадеждност: „Е, и това ли беше всичко? Пророчеството се оказа лъжливо.“
А после онзи, който беше седнал върху Галайн и бе вдигнал ножа си за смъртен удар, извика смаяно:
— Еледел! — И още няколко думи на език, непознат за Арута. Изведнъж нападателите им се затичаха напред, но никой не посегна да убие хората на Арута. По няколко яки ръце ги задържаха, докато нападателят на Галайн му помагаше да се изправи. Двамата бързо си заговориха на непознатия език и Галайн кимна към Арута и останалите хора. Нападателите — облечени в сиви наметала — закимаха и посочиха на изток.
— Трябва да тръгнем с тях — каза Галайн. Арута го попита тихо:
— Да не би да ни взеха за ренегати, а теб — за един от тях? Обичайната елфска маска на сдържаност падна и Галайн показа искреното си объркване.
— Не знам що за чудо е това, на което се натъкнахме тук, Арута, но това не са моредели. Това са елфи. — Елфът огледа поляната. — А на всичко отгоре никога в живота си не съм ги виждал.
Отведоха ги пред един стар елф, който седеше на дървен стол върху висока платформа. Поляната беше около седемдесет стъпки широка и навсякъде около нея клечаха или стояха елфи. Околният район беше техният дом — село с колиби и малки дървени постройки, напълно лишено от красотата и величието на Елвандар. Облеклото им беше странно: повечето носеха груби сиви наметала, почти като на моределите, а воините си бяха навлекли всевъзможни ризници и груби одежди от нещавена кожа. По вратовете на повечето от тях висяха странни примитивни накити от бронз и месинг, с необработени скъпоценни камъни и животински зъби. Оръжията им бяха грубовати, макар и здрави на вид, липсваше им майсторството и финесът, присъщи на елфското оръжие, което Арута бе виждал. Това, че бяха елфи, бе повече от явно, но видът им беше някак варварски и това притесняваше принца. Водачът на онези, които ги бяха заловили, заговори нещо на елфа на стола и Арута се заслуша.
— Арон Еаранорн — прошепна му Галайн. — Означава „Кралю Червено дърво“. Така наричат краля си.
Кралят махна с ръка на пленниците да се приближат и заговори нещо на Галайн.
— Какво казва? — попита Арута. Кралят отвърна:
— Казах, че ако не бяха разпознали приятеля ти, досега най-вероятно щяхте да сте мъртви.
— Говорите на кралска реч! — възкликна Арута. Старият елф кимна.
— Както и на арменгарски. Ние говорим човешките езици, макар да нямаме нищо общо с хората. Научили сме ги през годините от онези, които сме пленили.
Ги, изглежда, се ядоса и викна:
— Значи вие сте избивали моите хора!
— А ти кой си? — попита го кралят.
— Аз съм Ги дьо Батира, протекторът на Арменгар. Кралят кимна.
— Едноокия. Чували сме за теб. Убиваме всеки, който нахлуе неканен в леса ни, все едно дали са хора, таласъми, троли или тъмните ни родственици. Извън Тауреддер имаме само врагове. Но това… — той посочи Галайн — е нещо ново за нас. — Кралят изгледа елфа. — Бих искал да знам кой си и кой е родът ти.
— Аз съм Галайн, син на едного, който беше брат на един, който царуваше — каза той, избягвайки да спомене имената на мъртвите по елфския обичай. — Баща ми беше потомък на онзи, който прогони моределите от родните ни краища. Братовчед съм на принц Калин и съм племенник на кралица Агларана.
Очите на стария елф се присвиха и той изгледа изпитателно Галайн.
— За принцове ми говориш, а моят син беше съсечен от тролите преди седемдесет зими. За кралици ми говориш, но майката на моя син загина в битката за Нелдарлод, когато тъмните ни братя за сетен път се опитаха да ни унищожат. Говориш за неща, които не разбирам.
Галайн каза:
— Както и ти, кралю Еаранорн. Не зная къде се намира този Нелдарлод, за който говориш, нито бях чувал наши родственици да живеят отвъд великите планини. Аз ви говоря за онези наши родственици, които живеят в родния ни дом, в Елвандар.
Неколцина елфи извикаха:
— Бармалиндар!
