— Това пък какво е? — каза Арута и Галайн поясни.
— Означава „златен дом, място, страна“. Място чудодейно. Смятат го за приказка.
Кралят рече:
— Елвандар! Бармалиндар! За легенди ми говориш. Родният ни дом е бил унищожен още в дните на Гнева на полуделите богове.
Галайн помълча дълго, дълбоко замислен. Накрая се обърна към Арута и Ги.
— Ще ги помоля да ви отведат настрана. Трябва да им разкажа за неща, които не знам дали е редно да се споделят с вас. Трябва да им разкажа за онези, които са заминали на Острова на блажените, да им разкажа и за срама на нашата раса. Надявам се, че ще ме разберете. — А на краля рече: — Ще говоря за тези неща, но те трябва да се чуят само от ушите на еледел. Ще отведете ли моите приятели на безопасно място, докато говоря?
Кралят кимна и махна на двама от стражите, които отведоха петимата човеци на друга полянка. Там нямаше къде да се седне, освен на голата земя, и те се смъкнаха върху влажната трева. Не можеха да чуят думите на Галайн, но смътно долавяха гласа му, понесен от нощния вятър. Четири часа се съветваха елфите и накрая Арута задряма.
Изведнъж Галайн се озова при тях и им даде знак да стават.
— Разказах им неща, които мислех, че съм забравил, стари предания, научени от нашите Заклинатели. Мисля, че вече ми вярват, макар да са дълбоко потресени.
Арута погледна двамата им стражи, застанали на почетно разстояние.
— Кои са тези елфи?
— Доколкото знам, когато с Мартин сте минали през Елвандар на път за Морелайн, Татар ви е разказал за позора на нашата раса, за геноцида, наложен от моредел срещу нашите събратя гламредел. Мисля, че това са оцелелите потомци на гламредел. Приличат на истински елфи и определено не са моредел, но си нямат нито Тъкачи на заклинания, нито пазачи на предания. Станали са почти диваци. Забравили са много изкуства, присъщи на нашия народ. Не знам. Навярно онези, които са оцелели след последната битка, когато първият Мурмандамус е предвождал моредел, са дошли тук и са намерили убежище. Кралят ми каза, че дълго време са живеели в Нелдарлод, което означава „Буков лес“, така че са дошли в леса на Еддер съвсем отскоро.
— Отскоро друг път — каза Ги. — Те са тук от поколения.
— Говоря за елфските мерки, за елфското чувство за време — отвърна Галайн. — Те са тук от стотици години. — Елфът изгледа двамата стражи. — И както ми се струва, не са се освободили напълно от гламределското си наследство. Много по-войнствени и агресивни са от нас в Елвандар, почти като моредел. Не знам. Кралят като че ли не е сигурен какво да прави. Сега се съветва със старейте си и предполагам, че ще чуем решението им след ден-два.
— След ден-два Мурмандамус ще е между нас и Касапска клисура — възкликна Арута. — Трябва да тръгнем още днес.
— Ще се върна на съвета — каза Галайн. — Може би ще успея да им обясня някои неща за това как изглежда светът извън леса им.
Остави ги и те отново насядаха, примирени с това, че не могат да направят нищо, освен да чакат.
Изтече близо половин ден преди Галайн да се върне при тях.
— Кралят ще ни пусне да тръгнем. Дори ще ни осигури ескорт до долината, която води към Касапска клисура, по чиста пътека, така че ще стигнем преди армията на Мурмандамус. Те ще трябва да заобиколят леса, докато ние ще цепим направо.
— Тревожех се, че си изпаднал в беда — каза Арута.
— И още каква. Вас щяха да ви убият, а с мен още не бяха решили как да постъпят.
— Кое ги накара да си променят намерението? — попита Амос.
— Мурмандамус. Нямате си представа, само като му споменах името, все едно че някой бръкна с клон в гнездо на стършели. Много сказания са забравили, но това име го помнят добре. Вече няма съмнение, че намерихме потомците на гламредел. По моя преценка, според броя на участниците в съвета, тук обитават поне триста-четиристотин от тях. Има и други, пръснати на малки общини надалече, достатъчно, за да не смее никой да припарва насам.
— А ще помогнат ли за битката? — попита Ги. Галайн поклати глава.
— Това не знам. Еаранорн е коварен. Ако доведе народа си в Елвандар, ще ги посрещнем топло, но няма да можем да им вярваме напълно. Твърде много дивачество има в тях. Години ще трябва да минат преди всичко да се уреди. А и той ще знае, че в съвета на истинската кралица на елфите ще бъде само един ниско поставен член, защото не е дори Тъкач на заклинания. Ще го включат като жест към народа му, а и защото е най-старият от обитателите на леса на Еддер. Но тук той е крал. Беден крал, но все пак крал. Този проблем не е нито лесен за решаване, нито прост. Над въпрос като този ние, елфите, можем да разсъждаваме с години. Разясних съвсем подробно на Еаранорн как се стига до Елвандар, така че ако народът му пожелае да се завърне в родните ни лесове, биха могли, Дали ще дойдат, или не, те ще си решат сами, а ние сега трябва да тръгваме за Висок замък. Арута стана.
— Това е добре. Поне си имаме един проблем по-малко. Джими тръгна след Арута и подхвърли на Локлир:
— Сякаш онези, които оставихме, бяха дреболийки. Амос се засмя и потупа двете момчета по раменете.
Конете им вече бяха на път да грохнат. Арута и спътниците му ги бяха яздили почти непрестанно цяла седмица. Нозете на изтощените животни се подгъваха от умора и те крачеха едва-едва, а Арута знаеше, че са успели да се задържат съвсем малко пред нашествениците. Предния ден бяха забелязали пушек зад гърба си — предните отряди на Мурмандамус бяха спрели в края на деня. Липсата на каквато и да било предпазливост да не ги забележат ясно показваше презрението им към малкия гарнизон, стоящ на пътя им към Кралството.
Касапската клисура се намираше отвъд южния край на долина, пресичаща Зъбите на света — осеяна с канари и гъсто обрасла с храсталаци. Наоколо не се мяркаше нищо, зад което можеха да се прикрият. Само обгорена земя. Джими и Локлир се огледаха неспокойно, а Ги отбеляза:
— Вече би трябвало да сме в границите на патрулите на Висок замък. Лорд Браян сигурно пали тук всяка година, за да пази района открит и никой да не може да приближи незабелязан.
В края на шестия ден, откакто бяха напуснали леса на Еддер, долината започна да се стеснява и навлязоха в дълбока клисура. Арута задържа коня си, огледа се и промълви:
— Спомняте ли си думите на Роалд как тук трийсет наемници са задържали двеста таласъми?
Джими кимна и се замисли за веселия наемник. После продължиха в клисурата.
— Спрете и кажете кои сте! — чу се вик откъм скалите над тях. Арута и останалите дръпнаха юздите и зачакаха извикалият им да се покаже. Над ръба на клисурата иззад една скала изскочи мъж, облечен в бял табард с извезана на него червена каменна чука.
От тесния каньон се появи отряд конници, а от канарите наоколо изникнаха стрелци с лъкове.
Арута бавно вдигна ръце и каза:
— Аз съм Арута, принцът на Крондор.
Чуха се дрезгави смехове, а командирът на патрула му отвърна:
— Аз пък съм брат ти, кралят. Бива си те, ренегате, и си дързък, но принцът на Крондор лежи мъртъв в семейната си гробница в Риланон. Ако не служехте при таласъмите, щяхте вече да сте го чули.
В отговор Арута му изрева:
— Заведи ме при Браян, лорда на Висок замък! Водачът на конниците се спря до принца и се сопна:
— Я си прибери ръцете отзад!
Арута свали дясната си ръкавица и я изпъна да се види пръстенът с печата. Мъжът го огледа и викна:
— Капитане! Виждал ли си кралския печат на Крондор?
— Летящ орел над планински връх.
