беше подгизнало от пот, имаше и няколко червени отока по раменете и по гърба от ударите, които бе понесло.
Кендрик — стоеше пред Нокът с дървен учебен меч в ръка — го подкани да атакува. Позволил беше Нокът да използва истинско оръжие с твърдението, че ако младежът успее да го пореже, ще е заслужил да загуби малко кръв, и досега доказваше способността си да избягва всякакъв допир на стоманата. Но Нокът беше бърз и се учеше бързо, и все повече се доближаваше до възможността да порази Кендрик.
Магнус не беше казал нищо по време на тренировката, но наблюдаваше внимателно всяко движение.
Нокът атакува, като този път задържа оръжието си назад, все едно се готви за посичане надолу. Изведнъж се завъртя от дясната страна на Кендрик — страната на меча му — и посече надолу и странично с острието, коварен замах към незащитената лява страна на Кендрик. Кендрик усети хода чак в последния миг и едва успя да изнесе меча си за блокада, но Нокът изведнъж се извърна и посече косо към дясната страна на Кендрик, останала вече незащитена, след като се бе изпънал твърде много за блокадата.
Плоското на меча му плесна ханджията по гърба и Кендрик изпъшка от болка и извика:
— Спри!
Нокът отпусна меча. Гърдите му се занадигаха бързо, мъчеше се да си поеме дъх. Ханджията го изгледа озадачено.
— Кой те научи на този номер, момче?
— Никой, господине. Просто… Току-що си го помислих. Ханджията се потърка по гърба.
— Хитър ход, извън въображението на повечето майстори на меча, да не говорим за умението им. А на теб току-що ти е хрумнал, така ли?
Нокът не знаеше какво да отвърне. Не беше сигурен хвалба ли беше, или не. Вече владееше ролдемски почти съвършено, но някои нюанси и изрази още му се губеха.
Кендрик му подаде тренировъчния си меч и каза:
— За днес приключихме. Сега ги прибери и виж каква работа има за теб Лео в кухнята.
Нокът отри чело с ръкава на туниката си, после забърза към кухнята. Когато се отдалечи достатъчно, Магнус каза:
— Е, какво мислиш?
— Като котка е — отвърна Кендрик. — Готов бях да заложа торба злато, че няма да може да ме докосне поне след още два урока. Отначало можех да си го пердаша, когато си поискам. После започна да предвижда ударите ми. Първо защита — инстинктивно разбира, че преди победата е оцеляването. И е умен при това, не само бърз.
— Колко добър може да стане?
Кендрик сви рамене.
— Ако ти трябва касапин, мога да го подготвя за щурмуване на стена за един месец. Ако искаш да го направиш майстор на меча, ще му трябват по-добри учители от мен.
— И къде мога да намеря такива?
— Остави ми го за година и ще е готов за Двора на майсторите в Ролдем. Една-две години там и ще стане един от най-добрите, които съм виждал.
— Толкова добър?
— Даже повече. Може да стане най-добрият, ако междувременно нещо не го съсипе.
Магнус се подпря на тежката си обкована с желязо тояга и се загледа натам, където Нокът се виждаше все още допреди малко, все едно задържаше в ума си образа на уморения младеж, плувнал в пот, с влажната полепнала по главата му коса, забързан към кухнята.
— Какво да го съсипе?
— Пиене. Опиати. Комар. Жени. Обичайното. — Кендрик го погледна малко накриво. — Или каквито там коварства и интриги е заложил баща ти на пътя му.
— Баща ми е оставил съдбата на момчето в ръцете на Робърт. Нокът не е част от плановете ни… все още, но баща ми чу доклада на Робърт за него и го смята за добра, непредвидена възможност.
— Непредвидена за кого? О, стига вече! Трябва да се окъпя. Този момък ме умори повече, отколкото очаквах.
— Ако Робърт и Паско не го бяха намерили, Нокът щеше да е мъртъв с останалите от племето му. Преценката на Робърт е, че всяка минута от онзи момент е заето време. Момчето е получило втори шанс.
— Хм, но кой ще се възползва от този шанс? — попита Кендрик. — Това е въпросът, нали?
— Всички ни използват, по един или друг начин — отвърна Магнус. — Помислял ли си поне за миг, че моят живот можеше да е по-различен?
— Не. Твоята съдба е предопределена от това кои са родителите ти. Само това. Брат ти обаче имаше избор.
— Не чак толкова голям всъщност — каза Магнус. — Калеб няма дарба за магия, но можеше да стане нещо повече от войник.
— Твоят брат е повече от войник. Обучен е от елфи за ловец, владее повече езици, отколкото знам, че съществуват, и е един от най-добрите живи познавачи на човешкия нрав. Жалко, че не беше до мен, когато потушихме въстанието в Стегата на Бердак. Опитът да се измъкнат сведения от пленниците в Залива на предателя не беше пролетна веселба, да ти кажа. Калеб може да разбере кога някой лъже, само като го погледне. — Кендрик поклати глава. — А бе, бива си го вашето семейство. И мисля, че същото е и с това момче. Мисля, че от него може да излязат много неща. — Плесна Магнус по рамото. — Само не го съсипвай, докато се опитваш да направиш от него прекалено много неща, приятелю.
Магнус не отвърна нищо. Кендрик си тръгна, а той погледна към небето, все едно се опитваше да прочете нещо във въздуха. Вслуша се в звуците на гористите земи, а после отпрати сетивата си навън. Всичко беше така, както трябваше да е. Обърна се и погледна назад. Какво го беше обезпокоило за миг? Навярно предупреждението на Кендрик за момчето. Все пак един меч си остава неизкован, докато металът не се нажежи, а ако в стоманата има недостатък, точно тогава го открива човек, в изпитанието. А всеки меч щеше да е нужен за предстоящата война, ако планът на баща му се окажеше неуспешен.
Нокът надигна последния чувал брашно върху камарата, която беше натрупал. Цял фургон с провизии беше пристигнал от Латагор и цял следобед той го беше разтоварвал, мъкнеше товара надолу по стъпалата в мазето под кухнята. Освен достатъчно брашно за зимата имаше кошове със зеленчуци и плодове, внесени от други земи и съхранени с помощта на някакво чудато изкуство, което Нокът не разбираше, макар да беше подслушал достатъчно в кухнята, за да разбере, че такова вълшебно съхраняване струва много скъпо и е по възможностите само на благородници и богаташи.
Лео и Марта веднага бяха награбили всевъзможни малки кутии, пълни с подправки, билки и разни други добавки, които готвачът смяташе за по-ценни от теглото им в злато. Всичките им провизии за зимата, с онова, което бяха отгледали в градината и събрали през есента, и каквото Нокът и Калеб можеха да наловят, означаваше добра зимна храна, много повече от всичко, с което момчето беше свикнало.
— Нокът! — чу се гласът на Лела отгоре и той забърза по широките дървени стъпала. Лела стоеше до фургона и гледаше унесено нагоре. — Виж! — Посочи му небето.
Валеше сняг, малки снежинки, понесени от лекия, но настойчив ветрец; повечето се стапяха, преди да стигнат до земята.
— Какво толкова? — сви рамене Нокът. — Сняг.
Лела го погледна нацупено, едно от многото й изражения, които го караха да изпитва онова странно усещане в стомаха си. Всъщност дори малко под него. — Възхитително е — каза тя. — Не е ли красиво? Нокът погледа падащите снежинки и отвърна:
— Никога не съм мислил за това. В моето село снегът означава месеци вътре в къщите или лов из преспи, високи до гърдите ти. — Кой знае защо, само при споменаването на думата „гърди“ очите му се изместиха към бюста на Лела, но той побърза да отклони поглед. — Пръстите на краката винаги ме болят след лов. — О, отвърна тя с насмешливо неодобрение. — Никакъв усет нямаш за красота. Аз съм от земя, която никога не вижда сняг. Чудесен е!
Нокът се усмихна.
