момичетата ги отнесе в кухнята да ги напълни.
От гледна точка на неопитния Нокът, нещата като че ли вървяха съвсем гладко. Към края на вечерята понечи да допълни бокала на мъжа в челото на масата, но той му показа, че не желае повече, като за миг постави ръката си върху него. Нокът нямаше представа какво трябва да каже, затова само се поклони и отстъпи назад.
Кендрик дискретно наблюдаваше персонала си и следеше да не би някое искане на гостите да остане неудовлетворено.
Когато вечерята привърши, Нокът бързо започна да помага на гостите да станат: следваше точно действията на Кендрик и Ларс.
Гостите напуснаха, Кендрик ги последва. Щом вратата за гостната се затвори, тази откъм стаята за сервиране се отвори широко и Лео влезе с широки крачки и изрева:
— Хайде де! Какво се мотаете? Бързо оправяйте тази бъркотия!
Меги, Лела и Ларс започнаха да прибират припряно плата и блюда от масите. Нокът последва примера им.
Нокът бързо долови ритъма в тази работа, точната задача за всеки, и откри, че му е лесно да предвиди какво следва. Към края на нощната работа вече се чувстваше съвсем свойски със задачите, които му възлагаха, и знаеше, че ще се справи още по-добре с изпълнението им следващия път, когато го повикат.
Готвачите вече започваха да подготвят закуската; двама месеха тесто. Лела дойде при Нокът и каза:
— Кендрик иска да те види, преди да отидеш да спиш. Той се огледа.
— Къде?
— В гостната.
Кендрик седеше на една от дългите маси заедно с Робърт де Лийс. И двамата отпиваха блажено от халбите ейл.
— Момче, името ти е Нокът, нали? — попита Кендрик.
— Да, господине — отвърна почтително Нокът.
— Нокът на сребърния ястреб — добави Робърт.
— Оросинско име — рече Кендрик.
— Да, господине.
— Виждал съм от вашите хора от време на време, но рядко. Вие предпочитате да си стоите горе в планините.
Нокът само кимна, не знаеше какъв точно отговор се очаква от него.
Кендрик го изгледа мълчаливо, след което каза:
— Сдържан си с езика. Това е добро качество. — Надигна се, пристъпи и застана пред Нокът, сякаш искаше да види нещо на лицето му отблизо, нещо, което не е могъл да разгадае от разстояние. След кратък оглед го попита: — Какво ти каза да правиш Лео?
— Да доливам вино в бокалите с вино и ейл в бокалите с ейл.
— И само това? — Да, господине. Кендрик се усмихна.
— Лео смята, че е забавно да се хвърли в сервиране едно момче без никаква подготовка. Ще трябва пак да си поговоря с него. Ти се справи съвсем добре и никой от гостите не разбра, че си неопитен. — Обърна се към Робърт. — Ще го оставя на тебе. Лека нощ.
Робърт му махна за довиждане, след което даде знак на Нокът да се приближи и да седне.
Нокът се подчини. Робърт го огледа замислено. Накрая рече:
— Знаеш ли името на мъжа, който седеше в челото на масата?
Нокът отвърна:
— Да.
— Кой е той?
— Граф Рамон Дебарже.
— Как го разбра?
— Видях го последния път, когато посети хана. Лела ми каза името му.
— Колко пръстена носеше на лявата си ръка?
Нокът се изненада от въпроса, но не каза нищо, а се опита да си спомни и след като върна в ума си образа на графа, вдигнал бокала си да му налеят още вино, отвърна:
— Три. Голям червен камък в сребърен обков на най-малкия пръст. Златен пръстен на следващия пръст и още един златен с два зелени камъка на показалеца.
— Добре — каза Робърт. — Зелените камъни са смарагди. Червеният е рубин.
Нокът се чудеше каква е целта на тези въпроси, но си замълча.
— Колко смарагда имаше в огърлицата, носена от дамата вляво от графа?
Нокът помълча, после отвърна:
— Седем, мисля.
— Мислиш или знаеш?
— Мисля — отвърна Нокът след кратко колебание.
— Девет. — Робърт загледа лицето на младежа в очакване той да каже нещо, но Нокът мълчеше. След дълга пауза мъжът го попита: — Помниш ли какво си говореха графът и мъжът на две места вдясно от него, когато ти сервираше ейл на дамата между тях?
Нокът помълча около минута, сякаш ровеше в паметта си.
— Нещо за кучета, мисля.
— Мислиш или знаеш?
— Знам — каза Нокът. — Говореха за кучета.
— Какво за кучета?
— Нещо за ловни кучета. — Помълча и добави: — Все още не говоря добре ролдемски, Робърт.
Де Лийс го изгледа, после кимна.
— Така си е.
След което се впусна в низ от въпроси, вариращи от кой какво е ял, какво се е обсъждало в различни моменти, що за тоалети й накити са носили дамите и колко чаши е изпил всеки от мъжете. Накрая на Нокът започна да му се струва, че ще остане тук цялата нощ.
Изведнъж Робърт заяви:
— Това е всичко. Върни се в плевника и поспи, докато не те повикат. След това ще се преместиш тук, при слугите. Ще делиш стая с Гибс и Ларс.
— Значи ли това, че ще съм слуга в домакинството на Кендрик?
Робърт се усмихна.
— За известно време, млади ми Нокът. За известно време. Нокът стана и тръгна към кухнята. Тестото вече бе на самуни и довтасваше. Осъзнал едва сега, че не е ял от часове, той взе една ябълка от голямата купа и я захапа. Сигурно щяха да правят с тях пай, но загубата на една едва ли Щеше да ощети Лео чак толкова.
Излезе навън и видя, че небето на изток вече изсветлява. Скоро щеше да дойде часът преди разсъмване, който съплеменниците му наричаха Вълчата опашка, онова сиво-сиво време, в което човек може да си спечели малко преднина в лова или в началото на дълго пътуване, преди да изгрее зората.
Влезе в плевника и се просна на постелята си, смазан от умора. Недоизядената ябълка падна от ръката му. И още докато се чудеше каква ли съдба го очаква и какво точно се крие зад многото привидно безсмислени въпроси на Робърт, бързо потъна в така жадувания сън.
Глава 4
Игри
Нокът се намръщи.
Взираше се в подредените на масата карти и се мъчеше да открие някакъв избор, който да предложи решение. След като огледа замислено четирите карти, които току-що беше обърнал, разбра, че не съществува никакъв възможен начин да продължи играта.
