Птиците отлитаха на юг, а дивите зверове, които се съешаваха наесен, се бяха разгонили.
Един следобед чу гневния рев на виверн — мъжкарят заплашваше всеки самец, който дръзне да наруши района му.
Със скъсяването на дните тъгата отново се върна в душата на Нокът. Есента означаваше жътва, прибиране на осолено месо и риба за зимата, събиране на орехи и диви плодове, кърпене на дрехи и завивки, подготвяне за суровата зима, която щеше да я последва.
Зимата щеше да му донесе още по-силно усещане за загубата, защото макар суровите планински снегове да можеха да изолират напълно едно село чак до късна пролет, тя беше време, през което селяните се държаха близо един до друг, сгушени в дългата къща или в кръглата, и си разказваха истории. Семействата често се събираха заедно, по две, три, че и по четири в една къща, близостта и приказките ги утешаваха; преразказваха си стари истории и ги слушаха с радост, колкото и познати да им бяха.
Спомни си песните на жените, докато решат дъщерите си или приготвят храната, миризмата на сготвеното, мъжките гласове, редящи тихо мъжките си шеги. Нокът съзнаваше, че тази зима ще е най- суровата за него досега.
Един ден, като се върнаха от лов, Нокът пак видя каретата на граф Рамон Дебарже в двора. Калеб взе връзката тлъсти зайци, които бяха хванали с капан, докато Нокът оставяше убитата сърна до вратата на кухнята, и каза:
— Добър лов, Нокът.
Нокът кимна мълчаливо. Както обикновено, почти не си бяха говорили през деня, разчитаха на ръчни сигнали и на общия си усет за дивеча. Калеб беше наистина невероятен ловец… макар че в селото бе имало поне десетина мъже, които не му бяха отстъпвали по нищо.
— Отнеси сърната в кухнята — добави Калеб.
Нокът се поколеба. Кракът му досега не беше стъпвал в хана и той не беше сигурен дали е редно да влезе. Но Калеб нямаше да му нареди да направи нещо забранено, тъй че той вдигна сърната на раменете си и се изкачи по широките стъпала към задната врата. Вратата беше от здрав дъб с железни пулове, по- скоро врата, каквато човек може да очаква на укрепление, отколкото на жилищна постройка. Нокът не беше сигурен дали Кендрик я е направил толкова за удобство, колкото за защита.
Нокът хвана тежката желязна дръжка, бутна навътре и вратата се отвори. Той мина под свода, влезе в кухнята и откри там свят, какъвто очите му не бяха виждали никога.
Оросините готвеха на открити огнища или в големи общи пещи, но никога в жилищата. Първото му усещане беше за хаос и той за миг спря стъписано.
Лела вдигна очи и го видя, поздрави го с бърза усмивка, след което отново се съсредоточи върху големия котел, окачен над едно от трите огромни огнища. Една дебела жена забеляза погледа на Лела и го проследи към кокалестото момче, донесло убитата сърна.
— Изкормена ли е? — попита го троснато. Нокът кимна. После помисли и добави:
— Но не е одрана.
Тя му посочи една кука за месо в ъгъла, над голяма метална тава: Нокът реши, че я използват да събира кръвта и карантиите. Той окачи сърната за каишката, стегнала двата й задни крака, обърна се и зачака.
След няколко минути жената погледна през рамо, видя го, че стои неподвижен, и подметна:
— Знаеш ли как се дере сърна, момче? Той кимна.
— Ами почвай!
Нокът не се поколеба и почна да дере сърната вещо и с опит. Освен това нито за миг не си помисли коя е тази жена и защо ще му нарежда какво да прави; в неговото племе жените ръководеха всички приготовления на храна, а мъжете вършеха каквото им кажат край огнищата, ямите за огън и пещите.
Приключи бързо, а когато се обърна да потърси парцал, за да изтрие ловния си нож, някой му подхвърли. Той го улови във въздуха. Ухиленият Гибс стоеше пред голям дървен плот, отрупан със зеленчуци, и ги режеше с широк нож.
Зад Гибс Нокът видя още слуги: печаха меса на едно от огнищата, други наглеждаха печащия се хляб в пещите. Изведнъж се почувства замаян от кухненските ухания и изпита свиреп глад. За миг топлите миризми го върнаха към спомените за майка му и другите жени и как приготвяха храната.
Но тъкмо когато очите му се канеха да плувнат в сълзи, една врата се люшна настрана и през прага пристъпи някакъв мъж. Беше на средна възраст, едър, с голям корем, който се издуваше над колана му — колан, който приличаше повече на конска сбруя. Бричовете на мъжа бяха затъкнати в ботуши до средата на прасците. Носеше широка бяла риза, покрита с петна от храна и вино. Лицето му беше почти съвсем кръгло, косата му черна, със сиви кичури тук-там и вързана на конска опашка. Дългите му бакенбарди стигаха почти до върха на брадичката. Той огледа кухнята с критично око и явно не намери нищо нередно, докато погледът му не се спря на Нокът.
— Ей, момче — посочи го обвинително мъжът, макар очите му да гледаха весело и на устните му да имаше усмивка. — Какво правиш тука?
— Одрах тази сърна, господине — отвърна Нокът колебливо, тъй като мъжът говореше ролдемски. Въпросът обаче го измъкна от тъгата.
Мъжът тръгна тежко към него.
— Това е нещо, което вече си направил — каза му преднамерено високо. — Питам какво правиш сега?
Нокът помълча, после отвърна:
— Чакам някой да ми каже какво да правя. Лицето на мъжа разцъфна в широка усмивка.
— Добре казано, момко. Ти си момчето от плевника — Нокът — така ли беше?
— Да, господине.
— Аз съм Лео, а това е кралството ми — каза мъжът и разпери ръце в широк жест. — Служил съм на благородници, както и на простолюдие, от Ролдем до Крондор, и никой жив човек не може да се оплаче от готвенето ми.
Някой в кухнята измърмори:
— Защото са умрели, преди да имат тая възможност. — Това предизвика смехове и Лео се завъртя с неочаквана бързина, навъсил мрачно лице. — Ей ти там, Гибс! Знам я тая твоя нахакана уста. Погрижи се за помията.
Гибс замръзна.
— Но това е за новото момче, Лео. Аз съм за масата за сервиране.
— Не и тази вечер, речовити ми Гибс. Момчето ще стои при масата, а ти се погрижи за прасетата!
След като посърналият Гибс излезе, Лео смигна на Нокът и каза:
— Това ще го вкара в пътя. — Изгледа намръщено грубоватата му външност. — Ела с мен.
И без да чака да види дали ще го последват, Лео се обърна и бутна голямата врата, през която беше влязъл. Нокът тръгна на стъпка след него.
Помещението явно служеше за сервиране, с друга врата на отсрещната стена. Покрай лявата и дясната стени бяха подредени широки маси. На една бяха строени многобройни блюда, купи, стакани и прибори.
— Тук си държим съдовете — каза Лео, изтъквайки очевидното. — Ако имаме повод, ще ти покажем как се подрежда масата за гости. — Посочи другата маса, която засега беше празна. — На онази ще се слагат горещите блюда за вечерята. Лела и Меги ще сервират.
Бутна втората врата и Нокът го последва в средата на дълъг коридор. Стената срещу тях беше покрита с рафтове, по които стояха всевъзможни предмети: светилници, свещници, халби, бокали, цял инвентар от вещи за обслужване на оживен хан.
— Тук Кендрик държи джунджуриите, които ни трябват — поясни Лео. Посочи към вратата в левия край на коридора. — Онова там е гостната. Ако се отбие керван или патрул от някой от местните замъци, тук става пълно с шумни пияни глупаци. — Посочи вратата в десния край на коридора и рече: — Онова е трапезарията, където ядат благородниците и гости с висок сан. Тази вечер ти ще сервираш там. — Замълча и зарови по рафтовете, извади една дълга бяла туника. — Облечи това.
Нокът го послуша. Дрехата му стигаше до средата на бедрата. На маншетите на бухналите ръкави имаше връзки и той ги завърза.
— Дай да ти видя ръцете, момче — нареди Лео. Нокът му ги протегна.
— Не съм такъв фанатик по миенето като някои, но не можеш да сервираш на благородници с кръв от
