Все още не го пускаха да излиза извън хана. Нокът не смяташе, че това е странно — чужденец не можеше да очаква да го допуснат в обиталище на оросините, а тези тук не бяха оросини. След като беше слуга, прие, че спането в плевника е съдбата на един слуга. Толкова много неща за тези хора не можеше да разбере.
Чувстваше се ужасно уморен. Не разбираше защо. Беше млад, енергичен и весел обикновено, но откакто бе дошъл в хана на Кендрик, усещаше, че често му се налага да се бори с мрачни настроения и почти смазваща тъга. Пратеха ли го по някоя задача Робърт или Паско, или докато беше с Калеб или Лела, това поне го отвличаше от мрачните мисли, на които ставаше плячка, когато бе сам. Липсваше му ужасно дядовата му мъдрост за тези неща, но мисленето за близките го тласкаше още по-надълбоко в болезнените спомени, натикваше го в черна яма, от която като че ли нямаше измъкване.
Помежду си оросините бяха открити хора, с лекота говореха за мислите и чувствата си дори с онези, които не бяха от най-близките, но пред външни изглеждаха безстрастни и дори мълчаливи. Необщителен дори според мерките на собственото си племе, сега Нокът изглеждаше почти ням за околните. Чак душата го болеше за онази свобода на изразяване, така позната му от детството, и макар краят на това детство да беше само на няколко седмици от настоящето в живота му, той имаше чувството, че са минали векове.
Паско и Лела бяха достатъчно разговорливи, но ако им зададеше някой въпрос, Лела обикновено му отговаряше с увъртания и подвеждане, а Паско пренебрегваше въпроса под претекст, че няма никакво отношение към текущата им работа. Безсилието, което изпитваше Нокът в резултат на това, само усилваше бездруго мрачното му настроение. Единственото убежище, което можеше да намери от тази съкрушителна тъмнина, беше ловуването с Калеб. Младият мъж беше дори по-мълчалив и от Нокът и често ловният ден минаваше с по-малко от десетина изречени думи. Стигнаха до двора и Лела каза: — 0, имаме си гости.
Карета, украсена с позлата по черното лакирано дърво — всички метални части бяха лъснати до сребрист блясък, — бе спряла до плевника. Гибс и Ларс бързо разпрягаха най-великолепните черни коне, които Нокът бе виждал. Конете не бяха толкова важни за планинците оросини, колкото за други култури в района, но той все пак можеше да оцени един добър кон. Кочияшът надзираваше двамата слуги, за да е сигурен, че се отнасят по подобаващ начин с впряга на господаря му.
— Изглежда, граф Дебарже ни е навестил отново — каза Лела.
Нокът се зачуди кой ли може да е този граф, но си замълча.
— Остави коша при вратата — нареди Лела и го поведе към задния вход.
Той я последва и тръшна коша на площадката. Лела му се усмихна мило и изчезна към кухнята.
Нокът изчака за миг, не знаеше какво да прави, после се обърна и тръгна към конюшнята. Вътре завари Паско, заловил се с един от многобройните и постоянни ремонти по стария фургон: тананикаше си някаква безсмислена песничка. Вдигна очи към него за миг, след което отново насочи вниманието си към работата. След няколко мига мълчание рече:
— Подай ми онова шило там, момче.
Нокът му го подаде и загледа как ловките му ръце работят с парче кожа.
— Когато живееш в голям град, момче — заговори Паско, — можеш да си намериш много занаятчии, които да ти го направят това, но докато си на път, на мили от където и да било, и сбруята се скъса, трябва да знаеш как да си я оправиш сам. — Помълча малко, след което му подаде шилото. — Я да видя ще можеш ли да пробиеш няколко дупки.
Момчето беше наблюдавало работата му по новата сбруя от няколко дни и вече имаше добра представа какво трябва да прави. Започна да работи по ремъците там, където знаеше, че ще трябва да влезе езикът на катарамата. Почувстваше ли се несигурен, вдигаше глава към Паско, който или кимваше одобрително, или поклащаше глава в знак, че е грешка.
Най-сетне ремъкът беше довършен и Паско попита:
— Шил ли си кожа някога?
— Помагал съм на майка ми в шиенето на дрехи… — И млъкна. Всяко споменаване на семейството му го връщаше в дълбокото отчаяние.
— Добре — рече Паско и му подаде дълга ивица щавена кожа с вече пробити дупки. — Вземи тази катарама и я заший за края на ремъка.
Нокът огледа за миг ремъка и видя, че е направен от две парчета кожа, съшити заедно за повече здравина. Забеляза, че едната страна е по-плоска. Вдигна катарамата и я пъхна в дългия ремък, металния държач намести срещу езика откъм плоската страна. Вдигна очи.
Паско кимна и леко се усмихна. Нокът взе дебелата кожарска игла и започна да зашива катарамата на мястото й. Когато приключи, Паско каза:
— Много добре, момче, но направи една грешка. Нокът се ококори.
— Погледни онзи ей там — каза Паско и посочи един довършен ремък. Нокът го взе и видя, че е направил клупа, където беше зашил краищата, много къс; другият ремък имаше троен шев под катарамата за повече здравина.
Нокът кимна, взе един тежък нож и започна да реже шевовете. Издърпа ги, като внимаваше да не повреди кожата, след което намести ремъка така, че дупките на едната страна да са там, където ще се зашие първият ред, а дупките на другото парче да съвпаднат с третия. Грижливо заши двата реда, после добави трети шев по средата.
— Точно така — каза Паско, след като Нокът приключи. — Ако трябва да направиш нещо за първи път и имаш подръка пример как да се направи, не бързай, а огледай работата. Така ще допускаш по-малко грешки, а грешките може да струват живота на човек.
Нокът кимна, макар забележката да му се стори странна. След малко каза:
— Може ли да поговоря с тебе?
— За какво?
— За моя живот.
— А, това ще трябва да го уредиш с Робърт — отвърна слугата. — Той ще ти казва какво очаква от теб в хода на нещата, сигурен съм.
— При моя народ, когато един младеж стане мъж, друг мъж винаги е готов да го напътства, да му казва как да прави разумен избор. — Нокът замълча и погледът му се зарея за миг във въображаемата далечина, после се върна към работата по кожената сбруя. След като изтече още малко време, каза: — Мен щяха да ме оженят. Щяха да ме включат при мъжете в дългата къща и щях да участвам в лова, в събирането на урожая, щях да създавам деца. Знам за какво бях роден, Паско. — Замълча и погледна слугата. — Някой мъж щеше да ме наставлява в тези неща. Но всички тези неща вече са без значение. Аз съм тук, в тази конюшня, с теб, и не знам каква е съдбата ми. Какво ще стане от мен?
Паско въздъхна и остави кожата, над която работеше. Погледна Нокът в очите и сложи ръка на рамото на момчето.
— Нещата се променят за един миг, момко. Нищо не е вечно. Запомни това. По някаква причина боговете са те пощадили, единствен от цялото ти племе. Има причина да са ти подарили живота. Не се осмелявам да мисля, че знам коя е причината. — Замълча, сякаш се замисли какво още да каже, след което добави: — Възможно е първата ти задача да е да научиш коя е тази причина. Мисля, че тази вечер трябва да поговориш с Робърт. — Остави такъмите и тръгна към вратата на плевника. Подхвърли през рамо: — Ще го попитам дали ще е склонен да говори с теб.
Нокът остана сам в плевника. Погледна работата пред себе си и си спомни нещо, което дядо му му беше казал веднъж: „Гледай си работата, която вършиш сега, и не му мисли за работата, която ти предстои“. Ето защо отново насочи вниманието си към кожите и се захвана да направи шевовете толкова здрави, колкото изобщо бе възможно.
Минаха още седмици и лятото започна да прелива в есен. Нокът усещаше промяната във въздуха така, както щеше да я усети всяко диво същество, живяло цял живот високо по планините. Ливадите в низините около хана на Кендрик бяха в много отношения различни от високопланинските поляни в родния му край, но имаше все пак и достатъчно прилики, та Нокът да влезе в ритъма на сезонната промяна.
Докато ловуваше с Калеб, забеляза, че козината на зайците и на други горски същества става по-гъста в очакване на наближаващата зима. Много от дърветата вече губеха листата си. Скоро дошлият внезапно хладен вятър щеше да направи останалите червени, златисти и бледо-жълти.
