обкръжени от стоманеносива коса, падаща до раменете му. Киели приличаше повече на дядо си, отколкото на баща си — и двамата имаха кожа с маслинен тен, която ставаше ореховокафява лете и никога не изгаряше, а в своята младост дядо му също бе имал коса с цвета на гарваново крило. Други отбелязваха, че някой чужденец трябва да се е включил в семейството им преди поколения, защото оросините бяха русокоса раса и дори кафявата коса бе рядкост.
Дядото му му прошепна:
— Когато се опразни кратунката, в деня на Средителието, помни едно: ако боговете не са ти дали вече име, това означава, че можеш сам да си избереш каквото ти харесва. — А после старият вожд почти го задуши в закачливата си, но все още силна прегръдка, бутна го и Киели залитна напред по пътеката. Другите мъже от село Кулаам гледаха, усмихваха се или се смееха, защото скоро щеше да дойде празникът и времето на назоваващо видение бе време за радост.
Киели си спомни дядовите си думи и се зачуди дали изобщо някое момче някога наистина е получавало името си дарено му от боговете. Огледа кратунката и прецени, че докъм пладне водата ще свърши. Знаеше, че ще намери вода в ручея по средата на пътя до селото, но знаеше също така, че това означава, че ще трябва да напусне скалната издатина щом слънцето стигне зенита.
Поседя малко мълчаливо, мислите за селото танцуваха в ума му като белите пръски пяна в ручея зад дългия дом. Навярно ако освободеше ума си, ако престанеше да се мъчи така упорито да намери видението си, то само щеше да го споходи. Искаше му се да се върне скоро, защото семейството му му липсваше. Баща му, Зов на лос призори, бе всичко, което момчето се надяваше да стане — силен, дружелюбен, мил, решителен, неустрашим в битка и нежен с децата си. Липсваше му майка му, Шепот на нощния вятър, и малката му сестра Милиана, а най-вече му липсваше по-големият му брат, Ръка на слънцето, който се беше върнал от своето видение едва преди две години — кожата му бе изгоряла до червено от слънцето, освен светлия отпечатък на ръката му, където я беше оставил да лежи на гърдите му. Дядо му се бе пошегувал, че Ръка не е първото момче, стигнало до видението си насън. Ръка винаги се държеше добре с по-малките си брат и сестра, грижеше се за тях и ги наглеждаше, когато майка им излезеше да плеви нивата, показваше им най-хубавите места, където да намерят горски плодове. Устата му се напълни при спомена за тези плодове, смачкани с мед и намазани върху горещия хляб.
Празненството щеше да е весело и при мисълта за храната, която щеше да го чака долу, стомахът на Киели се сви от глад. Щяха да му разрешат да седи в дългата къща с мъжете вместо в кръглата с майка му и другите жени и деца. При тази мисъл го жегна болка от загубата, тъй като пеенето на жените, докато се занимаваха всеки ден с домашната шетня, смехът им и веселото бърборене, клюките и шегите им бяха част от ежедневния му живот, откакто се помнеше. Но също тъй с гордост очакваше мига, в който ще го допуснат да седи с мъжете на клана.
Тялото му за миг потръпна неудържимо, а после Киели въздъхна и се отпусна. Слънцето вече го стопляше, но съвсем малко. Той коленичи и се захвана с огъня. Сложи няколко клонки върху тлеещите въглени, задуха и след няколко минути те се разпалиха. Щеше да остави пламъците Да замрат, щом планинският въздух се стоплеше, но засега беше благодарен за топлината им.
Седна, опрял гръб на камъните, които се стопляха от слънчевата светлина въпреки задържалия се във въздуха хлад, и отново отпи глътка вода. Въздъхна тежко и погледна небето. Защо нямаше никакво видение? Защо не бе получил никакво послание от боговете, дара мъжкото си име?
Името му щеше да е ключът към неговото на ха тах, тайната природа на неговото същество, онова, което щяха да знаят само той и боговете. Други хора щяха да знаят името му, защото щеше да го огласи с гордост, но никой нямаше да знае характера на видението му и какво казва името му за неговото място във вселената, за мисията, възложена му от боговете, за неговото предопределение. Дядо му веднъж бе казал, че малко мъже наистина разбират своето на ха тах, дори и да си мислят, че го разбират. Видението бе само първият намек от боговете за плановете им за мъжа. Понякога, каза дядо му, планът е простичък — да си добър съпруг и баща, да носиш благополучие за селото и за народа си, пример, на който другите да подражават, защото може да се окаже, че ролята ти е да станеш баща на някой избран, специален, някой на риф, и този план може да се разгърне чак много след смъртта ти.
Киели знаеше какво щеше да каже дядо му за този момент: че прекалено се е тревожил и че е трябвало просто да забрави притесненията и да остави на боговете да му донесат волята си. Знаеше, че и баща му щеше да каже същото; и щеше да добави, че за да можеш да ловуваш и да даваш добър съвет в дългата къща, или да бъдеш добър съпруг, първо трябва да се научиш да бъдеш търпелив и да слушаш.
Затвори очи и се вслуша в планинския вятър. Той му говореше с шумоленето на кедрите и боровите иглици. Вятърът понякога можеше да е жесток спътник, да реже и през най-дебелите кожи със смразяващо острие. В други моменти носеше блажено облекчение, разхлаждаше най-горещите летни дни. Баща му го бе научил да разпознава гласовете му и също така го бе поучавал, че за да научиш езика на вятъра, трябва да станеш едно с него, като ястребите и орлите, които градят гнездата си сред нащърбените скални върхове.
Рязък писък разцепи утринния въздух и Киели извърна рязко глава. Един сребърен ястреб връхлиташе над едно зайче няма и на десетина разтега от него. Сребърните ястреби бяха най-редкият вид по високите планини. Перата им всъщност бяха сиви, с черни петна около главата и раменете, но мазният гланц по тях им придаваше блясък със сребрист оттенък в ясното небе. Ястребът сграбчи здраво в ноктите си борещото се зайче, изпляска с криле и се издигна във въздуха. Като котенце, понесено от майка му, заекът провисна отпуснат в птичите нокти, примирил се сякаш със съдбата си. Киели знаеше, че животинчето е изпаднало в шок — милост на природата, с която болката и мисълта се притъпяват. Веднъж бе видял елен, лежащ неподвижен на земята в очакване ловецът да му дари сетна милост с ножа, след като бе поразен от стрела, която не го беше убила.
В далечината видя други птици, кръжаха лениво в утринния въздух, улавяха издигащите се от бързо нагряваните скали топли течения, за да се реят високо в търсене на храна. Пуйкови лешояди. Широкият размах на крилете им позволяваше да се носят без усилие във въздуха, докато оглеждат за мъртви и умиращи твари долу. Тромави и грозни на земята, когато подскачаха към леша на някое паднало животно, в полет те изглеждаха величествено.
По на юг видя черноопашата каня: крепеше се във въздуха с насочена надолу опашка. Крилете й удариха бързо дватри пъти, после спряха, за да може леко да пропадне надолу, отново удариха, за да задържат канята над набелязаната й жертва. След това със зашеметяваща бързина тя се спусна надолу, изпънала нокти, и с точност, граничеща със свръхестественото, удари земята и се извиси отново без нито миг колебание, стиснала в ноктите си писукаща жално полевка.
Горските звуци го достигнаха от далечината. Ритмите на деня и нощта бяха различни и присъствието на дневните обитатели на лесовете вече се усещаше, докато нощните им съседи си търсеха подслони, в които да спят. Кълвач затърси усърдно насекоми в кората на едно близко дърво. По ритъма на звука Киели разбра, че е голям пъстър кълвач: почукването му беше бавно, гръмко и настойчиво, за разлика от по-изтънченото стакато на по-малкия му синекрил братовчед.
Слънцето се издигна в утринното небе, огънят загасна, вече ненужен, след като дневният зной се върна на скалите. Киели устоя на изкушението да довърши последните си глътки вода — знаеше, че трябва да ги запази, докато не стане готов да се спусне по пътеката. Можеше да се напие до насита долу при поточето, но първо трябваше да стигне дотам, а ако изпиеше водата сега, нямаше гаранция, че жаждата няма да го измъчва още повече.
Рядкост беше момче да загине тук в планините, но се беше случвало. Племето подготвяше всяко момче колкото може по-пълно, но неуспелите в тежкото изпитание с получаването на име ги смятаха за осъдени от боговете като недостойни и скръбта на семейството им се превръщаше в горчив контрапункт на веселието по Средилетие.
Горещината се усили, въздухът стана сух и Киели изведнъж осъзна, че връхлита сатата. Вятърът от север духаше студен през цялата година, но летният западен вятър понякога ставаше горещ и сух за броени минути. Момчето бе виждало трева да покафенява и да става трошлива за по-малко от три дни и плодът да изсъхва на клона от този вятър. Мъжете ставаха неспокойни, а жените раздразнителни, когато сатата се задържеше повече от няколко дни; кожата започваше да те сърби. Киели и брат му ходеха да плуват в езерата и реките в такива дни, но докато се върнат в селото, ставаха отново сухи, все едно изобщо не са почувствали хладния допир на водата.
