Киели също така знаеше, че вече е в опасност, защото са тата можеше да изсмуче влагата от тялото му, ако се задържеше. Погледна небето и разбра, че до обед му остават още само два часа. Погледна към слънцето, вече на по-малко от половината си път до средата на небето, и примига, щом в очите му се сбраха сълзи.
Остави ума си да се зарее няколко мига, зачуден на коя ли ще разрешат да седне до него. Защото докато Киели се бавеше тук горе в очакване боговете да му пратят видение, баща му щеше да се срещне с бащата на някое от младите момичета в околните села. В собственото му село имаше три възможни за бъдеща съпруга момичета: Рапануана, дъщерята на Дим в гората; Джанатуа, дъщеря на Много скършени копия, и Око на синекрил примкар, дъщеря на Пеещ на вятъра.
Око на синекрил примкар беше с година по-голяма от него и си беше спечелила женското име предната година, но в околните села нямаше момче на подходяща възраст, което да й се врече. Тази година имаше шест, включително Киели. Тя притежаваше странно чувство за хумор, което го караше да се чуди какво толкова намира за смешно. Често пъти като че ли й ставаше смешно от него и той се чувстваше неловко. Но Рапануана беше дебела и зла, а Джанатуа беше с пъпчиво лице и срамежлива дотам, че онемяваше в присъствието на момчета. Око на синекрил примкар имаше стегнато високо тяло и пламенни меденоцветни очи, които се присвиваха, щом се засмееше. Кожата й беше по-светла, отколкото на другите момичета, и напръскана с лунички, а сърцевидното й лице бе обкръжено от буйна гривеста коса с цвят на лятно жито. Киели се молеше на боговете баща му да се е срещнал с нейния баща в нощта преди Средилетие, а не с някой от бащите на другите момичета. После, в изблик на паника, осъзна, че баща му може да се е срещнал с бащата на някое от момичетата от близките села, бавно схващащата Пиалуа или пък хубавичката, но винаги мрънкаща Нандия!
Въздъхна. Не зависеше от него. Разказваха за мъже и жени, които копнеели един за друг, саги, редени от разказвачи край огъня, много от които заети от певци от низините, когато минаваха през планинските земи на оросините. Но все пак според обичая на неговия народ бащата трябваше да избере невяста за своя син или съпруг за дъщеря си. Случваше се някое момче — не, мъж, поправи се той — да се върне от божието си видение и да открие, че не го очаква невяста, която да седне до него на празника на мъжеството му, и трябваше да чака още година, за да му намерят жена. А макар и рядко, някой мъж откриваше, че никой баща не е пожелал дъщеря му да се омъжи за него, и трябваше да напусне селото, за да си намери съпруга или да се примири да живее сам. Беше чул как някаква вдовица — баща й умрял преди съпруга й — взела в колибата си такъв мъж, но това никой не го приемаше за правилна женитба.
Въздъхна отново. Копнееше всичко това най-после да свърши. Искаше да хапне и да отпочине в постелята си и искаше Око на синекрил примкар — нищо, че го караше да се чувства неловко.
Вятърът донесе до ушите му рев и той веднага разбра, че е мечка с мечета. Прозвуча тревожно и Киели бе готов да се закълне, че малките й вече се катерят тромаво по някое дърво, предупредени от рева й. Огледа се. Какво можеше да разтревожи една кафява мечка толкова близо до върха? Голяма котка би могла, ако наоколо дебнеше леопард или пума. Твърде високо бяха за големите пещерни лъвове. А може би някой виверн беше излязъл на лов? Изведнъж се почувства мъничък и уязвим.
Малък братовчед на дракона, вивернът можеше да удържи срещу половин дузина или повече воини, тъй че едно момче само с церемониална кама и кратунка за вода щеше да се окаже доста задоволителна закуска за такъв звяр.
Глутници също можеше да подплашат кафявата мечка; дивите псета и вълците обикновено отбягваха мечки, но едно мече можеше да се окаже нелоша храна, стига да успееха да отвлекат мечката от малките й.
Или можеше да са хора.
В далечината кръгът от лешояди се увеличи. Киели стана, за да може да види по-добре, и изведнъж се замая — беше седял много дълго. Подпря се с ръка на скалите и се взря в далечината. Слънцето вече се бе издигнало достатъчно високо, за да разсее утринната мъгла, и той можа ясно да види кръжащите далеко лешояди и канята. Зрението му бе станало легендарно в селото: малцина можеха да виждат толкова далече като него и никой в спомените на клана не бе могъл да вижда по-добре. Дядо му се шегуваше, че каквото и друго да му липсва, поне има ястребови очи.
Дълго време очите на Киели виждаха, без той да може да проумее, после изведнъж осъзна, че птиците кръжат над село Капома! Тревогата го прониза като нажежен шиш и той без колебание забърза надолу по пътеката. Капома беше селото най-близо до неговото.
Имаше само едно възможно обяснение за толкова лешояди над Капома: битка. Обзе го паника. Нещо повече, мъртвите бяха останали на бойното поле. Ако из долините се бяха развилнели мародери, Кулаам щеше да е следващото село за набега им!
При мисълта, че семейството му се бие без него, му се зави свят. На два пъти като малко момче беше стоял в кръглата къща с жените, докато мъжете бранеха селото от щурм. Единия път беше кланова битка с мъжете от село Каханама, втория път група развилнели се таласъми се бяха опитали да отмъкнат деца за нечестивите си жертвоприношения, но здравото укрепление се оказа достатъчно, за да отблъсне нашествениците. Кой можеше да е, чудеше се той, докато залиташе по тясната пътека към дърветата долу.
Моределите — онези, които обитателите на низините наричаха Братството на тъмния път — не бяха идвали насам от детството на дядо му, а тролите обикновено се държаха настрана от селата на оросините. В днешно време нямаше кръвни кланови вражди. Хората, живеещи при Високи предели на североизток, сега бяха мирни, а херцогство Фаринда на юг нямаше търкания с оросините.
Разбойници значи. Търговци на роби от град Инаска или от Стражеви връх долу в Мискалон навлизаха понякога в планините. Високите силни червенокоси и русокоси оросини се ценяха високо на робските тържища долу, в империята Велики Кеш. Страх обзе Киели, умът му се смрази.
Допи водата, върза кратунката на кръста си, направи десетина отмалели стъпки надолу по пътеката и залитна. Опита да се задържи, падна и се удари силно. Прониза го болка в лявата ръка. Не изглеждаше счупена, но от рамото до лакътя му бе избила голяма червена ивица и ръката скоро щеше да отече. Когато я раздвижи, го заболя. Опита се да се изправи, догади му се от болката, седна на земята и повърна.
Зави му се свят, всичко стана яркожълто. Той падна по гръб на пътеката. Небето стана съвсем бяло, горещината сякаш опърли лицето му, очите му постепенно изгубиха фокус. Земята под него се завъртя и той пропадна в тунел от непрогледен мрак.
Събуди го болка и той отвори очи. Присви ги от светлината, отново ги отвори… И го видя.
На ръката му се беше отпуснал птичи крак. Киели не извърна глава, само очи. Само на педя от носа му на ръката му бе кацнал сребърен ястреб. Ноктите се бяха впили в кожата, но не я пронизваха. Все едно се опитваше да събуди замаяния младеж, ястребът сви нокти отново, стисна по-силно.
Киели се усети, че се е взрял в черните очи на птицата. Ноктите отново се стегнаха и болката прониза ръката му. Очите на Киели се впиха в птичите и думите дойдоха: „Вдигни се, малък братко! Вдигни се и бъди Нокът за своя народ! Както усещаш ноктите ми на ръката си, помни, че можеш да държиш и да браниш, или можеш да разкъсваш и да мъстиш“. Чу думите в ума си. Изправи се на крака и птицата поразпери криле, за да се задържи.
За миг болката беше забравена. Киели стоеше и се взираше в птицата. Ястребът го гледаше втренчено; след това тръсна рязко глава, като в съгласие. Очите им се сплетоха още веднъж, а после птицата с писък скочи нагоре, плесна с криле и профуча покрай ухото на младежа. Отново го жегна болка и той посегна и докосна дясното си рамо. Очите му се спряха на дирите, останали дълбоко в ръката му от птичите нокти.
„Това ли беше видението ми?“ — зачуди се. Никой ястреб никога не беше правил това в историята на народа му. После, все още леко замаян, си спомни защо се беше забързал от планинския връх.
Дневният зной все още къпеше скалите. Киели бе изтощен, лявата му ръка пулсираше, но умът му вече бе ясен и той знаеше, че ще стигне до ручея. Тръгна предпазливо между скалите, стъпваше внимателно, за да не падне и да се нарани още. Ако към близките му долу се приближаваха врагове, ранен или не, той вече бе мъж и щеше да застане редом до баща си, до чичовците и до дядо си, за да брани своя дом.
Залиташе по прашната пътека, лявата ръка току го жегваше непоносимо в рамото. Припомни си монотонното заклинание, затъпяващите ума думи, които трябваше да намалят болката, и тихо запя. Болката
