нашите врагове“.
Последната му мисъл беше за птицата.
Глава 2
При Кендрик
Болката прониза мрака.
Не можеше да накара очите си да се отворят, но знаеше, че е жив. Усети нечии ръце, сякаш от много далече, и чу как нечий глас каза:
— Този е още жив. Друг глас отвърна:
— Да го отнесем във фургона. Загубил е много кръв.
С частица от ума си Киели осъзна, че чува думи на езика на търговците, тъй наречената Обща реч, а не на езика на оросините.
Когато го вдигнаха, изстена и отново изпадна в безсъзнание.
Болката пронизваше цялото му тяло. Този път с усилие отвори очи и се опита да вдигне ръка. Това доведе до нова вълна от агония и стомахът му се обърна, но в него нямаше нищо, което да повърне. Разкъсващата болка го накара да изохка.
Очите му не можеха да се фокусират, така че не успя да види чии са двете грижливи ръце, които го надигнаха да приседне, чу само думите:
— Лежи спокойно, момко. Дишай бавно.
Киели видя неясни фигури: скрити в сянка глави, мълнии в небето над тях. Примига.
— Пий — каза друг глас над него и някой опря до устните му кратуна с вода.
— Пий бавно — каза първият глас. — Загубил си много кръв. Не мислехме, че ще се оправиш.
Първата глътка върна спазмите в стомаха му и той я повърна.
— По-полека — каза гласът. — По мъничко.
Киели го послуша и този път глътката се задържа. Изведнъж се почувства неописуемо жаден. Понечи да глътне отново, но дръпнаха кратунката от устните му. Опита се да вдигне ръка да я хване, но ръката не му се подчини.
— По мъничко, казах — сряза го гласът. Долепиха отново кратуната до устните му, той отпи едва-едва и студената вода потече в гърлото му.
Киели съсредоточи жалките си остатъци от сила, за да задържи водата в стомаха си. После вдигна очи и се опита да различи чертите на непознатия си благодетел. Видя само грубо очертание на лице и сив покрив над него. След това отново потъна в мрак.
По едно време спряха за няколко дни в някаква постройка — плевник или сайвант, Киели не можа да разбере какво точно. Знаеше само, че от доста време вали, защото въздухът бе натежал от миризмата на мокра пръст, мъх и дърво.
След това образите идваха и бягаха. Намираше се в някакъв фургон и за кратък миг един следобед усети, че са в гора, но не като горите в родния му край. Не знаеше как го е разбрал — мярнали му се бяха дървета, които не приличаха на високите кедри и трепетликите в горите у дома. Имаше дъбове, брястове и дървета, които му бяха непознати. Скоро отново потъна в неспокоен сън.
Помнеше, че му пъхаха в устата късчета храна и как ги гълташе, със стегнато гърло и пламнали гърди. Помнеше трескави сънища и няколко пъти се събуди подгизнал от пот, с разтуптяно сърце. Помнеше, че бе викал името на баща си.
Една нощ сънува, че е на топло, у дома в кръглата къща с майка си и другите жени. Чувстваше се окъпан от обичта им. След това се събуди на коравата земя, с миризмата на мокра пръст в ноздрите, на дима от наскоро напален огън; двама мъже спяха от двете му страни. Отпусна се отново, зачуден как е попаднал тук. Паметта му се върна и си спомни нападението над селото. Сълзите бликнаха неволно и той усети как всякаква надежда и радост умират в гърдите му.
Не можеше да отброява дните. Знаеше, че двамата мъже се грижат за него, но не можеше да си спомни дали са му казали имената си. Знаеше, че му бяха задавали въпроси и той им беше отговарял, но не можеше да си спомни за какво бяха.
А след това, една сутрин, яснотата се върна.
Киели отвори очи и въпреки слабостта си откри, че може да вижда ясно и да разбира. Намираше се в голяма конюшня с врати от двете страни. Чуваше хрупането на коне в яслите наблизо. Лежеше върху постеля от слама, покрита с двойно одеяло, завит с други две. Въздухът бе станал мъглив от дима от малката лагерна печка, куб от ковано желязо, нажежен от горящите вътре въглени. По-безопасно в пълна със сено конюшня, отколкото открит огън. Киели се надигна на лакът и огледа наоколо. Пушекът щипеше леко очите му, но повечето излизаше през една отворена врата към плевника. Беше тихо и той прецени, че вече не вали.
Тялото го болеше и беше схванат, но лекото движение не причини нови вълни от болка като преди.
На дървено столче седеше някакъв мъж и го гледаше с тъмните си очи. Повечето му коса бе посивяла, но тук-таме бяха останали черни косми. Дългите му мустаци висяха от двете страни на устата, стисната, сякаш мъжът мислеше съсредоточено. Тежък кичур скриваше повечето му чело, а косата му висеше до раменете.
Киели примига да махне спеклата се мръсотия в ъгълчетата на очите си и попита тихо:
— Къде съм?
Мъжът го погледна с любопитство.
— Е, върна се значи при нас? — попита риторично, след което помълча замислено. — Робърт! — подвикна през рамо към вратите за плевника.
След миг те се разтвориха широко и друг мъж влезе и коленичи до Киели.
Този беше още по-стар, с посивяла и изгубила всякакъв цвят коса. Очите му се впиха в очите на момчето.
— Е, Нокът, как се чувстваш?
— Нокът ли?
— Каза ни, че името ти е Нокът на сребърния ястреб — подхвърли другият мъж.
Момъкът примига и се помъчи да събере мислите си, да разбере защо ли е могъл да каже такова нещо. След това си спомни за съня и осъзна, че наистина е било неговото назоваващо видение. Далечен глас отекна в ума му: „Вдигни се и бъди нокът за своя народ“.
— Какво си спомняш?
— Спомням си битката… — Тъмна яма се отвори в стомаха му и той усети как сълзите напират. Избута с усилие скръбта от ума си и каза: — Всички те са мъртви, нали?
— Да — отвърна Робърт. — Какво помниш след битката?
— Фургон… — Киели, който трябваше да свикне вече да мисли за себе си като за Нокът, затвори очи за малко и продължи: — И как ме вдигнахте и ме карахте.
— Да — съгласи се Робърт. — Не ни даде сърце да те оставим да умреш от раните си. — И добави тихо: — Освен това има някои неща, които трябва да узнаем за теб и за битката.
— Какви? — попита Нокът.
— Може да почакат за по-късно.
— Къде съм? — повтори Нокът.
— В една конюшня в чифлика на Кендрик.
Нокът се опита да си спомни. Чувал беше за това място, но не помнеше подробности.
— Защо съм тук?
Мъжът с провисналите мустаци се засмя.
— Защото като спасихме жалкия ти леш, се бяхме запътили за насам.
— Освен това тук е много добро място за почивка и изцеряване — добави Робърт. Стана и се отдръпна наведен, за да не чукне главата си в ниския таван. — Това е заслон за горски работници, не е използван от години. Кендрик ни позволява да използваме плевника му без заплащане. В хана му има по-топли стаи, по- чисти постели и по-добра храна…
