— Но и твърде много очи и уши — подхвърли първият мъж.
Робърт го погледна през рамо и бавно поклати глава. Първият рече:
— Носиш мъжко име, но не виждам татуировки по лицето ти.
— Битката беше в деня на именуването ми — немощно отвърна Нокът.
Първият, Робърт, погледна за миг приятеля си, след което отново насочи вниманието си към момчето.
— Битката беше преди две седмици, момко. Пътуваш с нас, откакто Паско те намери в селото ти.
— Някой друг оцелял ли е? — попита Нокът със задавен от скръб глас.
Робърт се върна при него, коленичи, прегърна го през раменете и отвърна:
— Не.
— Много старателни са били кучите му синове, признавам им го — каза Паско.
— Кои са те? — попита Нокът.
Ръката на Робърт леко го избута на постелята.
— Отдъхни. Паско ще ти даде топла супа. Беше на прага на смъртта. Не мислехме, че ще оцелееш, честно. Гледахме те как повръщаш водата и супата. Време е да посъбереш малко сила. — Замълча за миг. — Много неща имаме да обсъдим, но пък имаме време. Много време имаме, Нокът на сребърния ястреб.
Нокът не искаше да почива: искаше отговори, но изтощеното тяло му измени, той се отпусна и усети, че сънят го обгръща отново.
Птича песен го поздрави, когато се събуди прегладнял. Паско му донесе голяма глинена купа горещ бульон и му каза да сърба бавно и внимателно. Другия, Робърт, го нямаше никакъв.
Бульонът пареше, но Нокът го изпи и попита тихо:
— Що за място е това?
— „При Кендрик“ ли? Ами… хан в горите на Латагор.
— Защо?
— Защо какво? Защо сме тук или защо си жив?
— И двете всъщност — каза Нокът.
— Най-напред второто — отвърна Паско, седна на трикракото столче и надигна своята купа с бульон. — Намерихме те сред такава касапница, каквато не бях виждал от младини, когато бях войник на служба на херцога на Дънгарън, във Фар Лорън. Щяхме да те оставим за храна на враните с другите, но те чухме, че изстена… е, то не беше и стон като хората, по-скоро силна въздишка. Оцеля само благодарение на съдбата. Толкова кръв ти беше изтекла и толкова лоша рана имаше на гърдите, че и двамата те взехме за умрял отначало. Все едно, дишаше и господарят каза да те прибера. Добросърдечен е много, вярвай ми.
— Трябва да му благодаря — отвърна Нокът, макар да се чувстваше толкова окаяно, че е жив, докато всички от семейството му са загинали, че изобщо не му беше до благодарности.
— Подозирам, че ще измисли начин да му се отплатиш — рече Паско и стана. — Какво ще кажеш да се поразтъпчем малко?
Нокът кимна. Понечи да се надигне, но главата му се замая. Нямаше сили.
— Леко, момчето ми — каза Паско и побърза да му подаде ръка. — По-слаб си от еднодневно коте. Трябва ти повече почивка и храна, докато що-годе се пооправиш, но точно сега трябва малко да се пораздвижиш.
Паско му помогна да се добере до вратата и излязоха навън. Утрото беше прохладно и свежо и Нокът разбра, че са в долина в низините. Въздухът миришеше някак по-различно, отколкото по високопланинските ливади в родния му край. Краката му трепереха и се наложи да пристъпва бавно и ситно. Паско спря и го остави да се огледа.
Намираха се в голям двор за конски впрягове, ограден с висока стена от зидани камъни. Момчето веднага разбра, че по замисъл това е отбранително съоръжение, защото близо до голямата сграда, за която реши, че трябва да е самият хан, на няколко места към горницата на стената водеха стъпала. По стената се виждаха зъбци и бойници, и пасаж, достатъчно широк, за да могат да се разминат двама души, докато охраняват.
Ханът беше най-голямата сграда, която Нокът бе виждал, кръглата и дългата къща в селото му изглеждаха нищожно дребни в сравнение с него. Издигаше се на цели три етажа, а покривът бе покрит с каменни плочи вместо със слама или дърво. Ханът беше бял, дървените каси на вратите и прозорците, кепенците и самите врати бяха във весело зелено. Няколко комина бълваха към небето сив дим.
До плевника се бе долепил един фургон и Нокът реши, че трябва да е онзи, с който го бяха докарали. Зад стената видя върхове на дървета, но доста далече, и предположи, че сигурно са изсекли гората около хана.
— Какво виждаш? — неочаквано го попита Паско.
Нокът се обърна през рамо. Мъжът го гледаше изпитателно. Младежът понечи да му отвърне, но си спомни съвета на дядо си винаги да се опитва да вижда отвъд очевидното, тъй че си замълча и само махна с ръка на Паско да му помогне до най-близките стъпала. Изкачи се бавно по тях, стъпи на върха на стената и огледа всичко по-добре.
Ханът бе разположен в центъра на поляна, но пъновете по краищата й показваха, че преди години е била разширявана. Бяха обрасли с треви и тръни, но пътят между тях беше чист.
— Какво виждаш? — повтори Паско.
Нокът пак не отвърна, а погледна към хана. Планът на сградата и околността се разгърна в ума му. Поколеба се. Владееше Общата реч най-добре от всички момчета в селото, но рядко я говореше, освен когато идваха търговци… При мисълта за селото хладната безнадеждност се върна в душата му. Той потисна болката и внимателно премисли думите, които му трябваха. Накрая каза:
— Това е крепост, не хан. Паско се ухили.
— И двете всъщност. Кендрик има някои доста неприятни съседи.
Нокът кимна. Стените бяха дебели, а гората от всички страни беше разчистена достатъчно, за да даде на стрелците по стената добра видимост. Пътят излизаше от гората, завиваше рязко на средата на поляната пред хана и въртеше покрай стената до предполагаемата порта от другата му страна. Никакъв таран или горящ фургон не можеше да бъде подкаран лесно, за да разбие портата.
Огледа разположението на сградата. Стрелци по горните прозорци щяха да осигурят втора линия защитници за поддръжка на бранителите по стената. Погледът му се върна на портите. Бяха тежки, обковани с желязо. Много здрави мъже с тежки брадви щяха да трябват, за да ги разбият. Вдигна очи нагоре и видя отворите над всяка врата. Горещо масло или вряла вода, или стрели можеха да отблъснат всеки озовал се пред вратата.
Накрая каза:
— Да, личи, че са неприятни. Паско се изсмя.
— И още как.
От хана излезе младо момиче, носеше ведро. Видя ги, махна и извика:
— Здравей, Паско!
— Здравей, Лела!
— Кой е този хубавец? — попита момичето закачливо. Беше поне с две-три години по-голяма от Нокът, но за разлика от момичетата на оросините, беше мургава. Кожата й беше смугла, с леко маслинов цвят, а косата й бе черна като нощ. Големите й кафяви очи заискриха, щом се засмя.
— Намерихме го по пътя. Не го закачай. Достатъчно обожатели си имаш вече.
— Никога не са достатъчно! — подвикна тя игриво, люшна празното ведро, врътна се и си продължи по пътя. — Не бих отказала малко помощ в носенето на вода — подхвърли със закачлива усмивка.
— Ти си съвсем здрава, моме, а момчето е ранено. — Паско помълча, после попита: — Къде са Ларс и Гибс?
— Кендрик ги прати навън — отвърна Лела и се скри зад конюшнята.
Нокът помълча, после попита:
— Какво да правя сега?
Изпитваше пълна безнадеждност, липса на желание и воля, каквито не бе познавал в младия си живот. Без семейството му… При спомена за селото сълзите отново напълниха очите му. Оросините бяха
