е предотвратен. Калеб поръча на ханджията да налее на Крийд, после хвана Нокът за лакътя и го поведе към една маса в ъгъла. Бутна го грубо да седне, седна и той и го загледа. След продължително мълчание каза:
— За човек, който обикновено мисли и преценява, преди да действа, наистина се държа ужасно безразсъдно.
Нокът кимна. Мъчеше се да надвие отчаянието и яда си. Още малко и щеше да се разплаче.
— Видях го и… нещо вътре в мен просто се надигна и ме надви. Сигурен бях, че е… един от онези, с които се бих, когато унищожиха селото ми.
Калеб даде знак на едно от сервиращите момичета да им донесе пиене и храна, после смъкна ръкавиците си и ги хвърли на масата.
— Млад си още. Както каза Крийд, ще надраснеш безразсъдството, стига да оцелееш достатъчно дълго.
Нокът мълчеше. Момичето им донесе пиенето и яденето и двамата започнаха да се хранят без повече приказки. Нокът се замисли над случилото се и след като свършиха с яденето, попита:
— Калеб, защо не ми каза?
— Какво да ти кажа?
— Че знаеш кой унищожи селото ми.
Очите на Калеб за миг трепнаха и Нокът разбра, че го е хванал натясно.
— Много пъти си ми разказвал за това как сте ме намерили. Но така и не ми каза, че главатаря им го наричат Гарвана. А си знаел кои са!
Калеб въздъхна тежко.
— Е, добре. Гарвана и бандата му са добре известни. Сигурно просто съм пропуснал.
— Нещо друго има тук. Какво?
— Нищо. — Гласът на Калеб беше тих, но погледът му предупреждаваше Нокът да не настоява.
— Има — каза кротко младежът. — Кажи ми. Калеб го изгледа мълчаливо, след което отвърна: — Не днес.
— Кога?
— Когато ще можеш да разбереш.
— Сред моя народ вече съм мъж от почти две години, Калеб. Ако… селото ми още съществуваше, щях почти със сигурност вече да съм баща. Какво е толкова трудно да се разбере тук?
Калеб отпи от ейла и въздъхна:
— Много повече неща са замесени в този избор, за да мога да ти ги разкрия. Смятам те за способен в много неща, Нокът. По-способен от повечето младежи на годините ти и дори от някои два пъти по-големи от теб, но решението не е само мое.
— На кого тогава? На Робърт ли? Калеб кимна и каза:
— Да. Той отговаря за обучението ти. Нокът го прикова с очи.
— Обучение за какво?
— За много неща, Нокът. За много неща.
— Например?
— Това определено е тема, която ще трябва да обсъдиш с Робърт. Но мога да ти кажа следното, Нокът на сребърния ястреб. Ако изучиш добре всичко, което ти се дава да усвоиш, ще се превърнеш в необикновен и много опасен човек. А ще трябва да си точно такъв, ако си решил да отмъстиш за своя народ.
— Всъщност нямам никакъв избор — отвърна хладно Нокът. — Щом се освободя от дълга си към Робърт, ще трябва да намеря хората, които избиха съплеменниците ми.
Калеб разбираше много добре какво смята да направи с тези хора.
— Тогава бъди усърден в работата си и се учи добре, Нокът, защото онези, които търсиш, имат могъщи и смъртно опасни приятели и господари.
Нокът се смълча, обмисляше думите на Калеб. В гостилницата влязоха няколко души и тръгнаха към тезгяха. Сред тях бяха и Дъстин Уебанкс и спътникът му от предния ден.
— Здрасти! — подвикна им Дъстин, щом ги забеляза в ъгъла. — Боях се, че няма да се появите, но се радвам, че ви виждам, защото наистина съм ви много задължен.
Калеб го покани да седне с приятеля си на масата им, но Уебанкс отказа.
— Имаме още много работа, тъй че скоро ще тръгваме. — Свали една кесия от колана си. — Животът няма цена, но приемете, моля ви, това злато като отплата за онова, което направихте за мен.
Приятелят му гледаше настрани, може би притеснен от това, че беше избягал и бе оставил Уебанкс на сигурна гибел. Кесията тупна тежко на масата. Калеб погледна Нокът и след като той не помръдна, му каза:
— Идеята да помогнем беше твоя: ти скочи от фургона и събори убиеца от коня му. Ти заслужаваш възнаграждението.
Нокът погледна кесията. Беше служил достатъчно дълго в хана, за да добие някаква представа колко монети има толкова голяма кесия, и прецени, че златото в нея ще е повече, отколкото можеше да очаква да спечели за десет години тежък труд. Въпреки това се поколеба. Накрая се пресегна и избута кесията обратно към Уебанкс.
— Отказваш я? — попита изумено търговецът.
— Както ти каза, животът няма цена — отвърна Нокът. — Но вместо злато бих поискал една услуга.
— Казвай.
— В случай, че някога дойда в Опардум, тогава ще те помоля.
Уебанкс изглеждаше объркан от молбата му, но каза:
— Е, добре, в дълг съм ти. — Вдигна златото и погледна съдружника си, който изглеждаше също толкова озадачен от отказа на младежа да приеме парите. Двамата се спогледаха объркано, после леко се поклониха и отидоха до тезгяха.
— Защо? — попита тихо Калеб.
— Със злато мога да си купя неща, които не ми трябват — отвърна Нокът. — Храна си имам, дрехи също, имам приятели в хана на Кендрик. Но ако това, което казваш, е вярно — че враговете ми имат опасни приятели и могъщи господари, ще ми трябват повече приятели. Търговецът Уебанкс може да се окаже такъв приятел в бъдеще.
Калеб скръсти ръце се усмихна.
— Бързо се учиш, млади ми приятелю.
Но вместо да благодари за похвалата, Нокът изведнъж пребледня и ръката му светкавично посегна към дръжката на меча. Само че този път вместо да скочи, младежът остана да седи, изопнат като тетива на лък. Калеб бавно се извърна да види накъде гледа.
— Какво има?
— Този наистина е един от мъжете, които унищожиха селото ми.
— Сигурен ли си?
— Да. — Гласът на Нокът излезе като съсък на увита за скок змия. — Носеше табарда на херцога на Оласко и беше на черен кон. Командваше убийците, които избиха близките ми.
След непознатия влязоха четирима мъже. Озъртаха се нащрек, сякаш очакваха неприятност. Първият мъж отиде право при Уебанкс.
— Какво предлагаш да правим? — попита Калеб.
— Наблюдаваме.
— Добре. Наистина се учиш бързо.
Останаха да седят наглед спокойно, отпиваха бавно от полупразните халби, докато петимата не си тръгнаха. Нокът моментално стана, отиде при Уебанкс и го попита сдържано:
— Господин Уебанкс, един въпрос.
— Разбира се, млади приятелю.
— Преди малко говорихте с един мъж, стори ми се познат. Мисля, че може би е посещавал хана, в който работим с Калеб. — Калеб вече бе дошъл при тях. — Но не мога да си спомня името му.
Леко объркан, Уебанкс помисли и отвърна:
