— Той е просто охрана, един от хората, които наех за връщането ни до Опардум. Чака ни с четиримата си мъже да приключим сделките си и след това тръгваме. — Засмя се изнервено и добави: — Казва се Старк.
— Благодаря ви — каза Нокът. — Сигурно съм се припознал.
След което излезе от хана толкова бързо, че Калеб почти трябваше да се затича, за да го догони. Отвън младежът се озърна наляво и надясно и видя за миг петимата мъже, които тъкмо завиваха на ъгъла.
— Какво правиш? — попита Калеб.
— Следя.
Калеб кимна и двамата тръгнаха след мъжете. Изключителното зрение на Нокът му помогна да не ги изтърве, колкото и бързо да се движеха през гъстата тълпа на оживения пазар и после по задръстените с фургони и пешеходци улици. Накрая петимата спряха, огледаха се да видят дали някой не ги следи, явно решиха, че нямат преследвачи, и влязоха в някаква невзрачна сграда.
— Сега какво? — попита Калеб.
— Чакаме.
— Какво?
— Да видим какво ще стане — отвърна Нокът, клекна и се опря на стената като ловец, облегнал се на някое дърво да отдъхне.
— Сигурен ли си, че го позна онзи?
— Да. Старк.
Калеб се облегна на стената и се взря във вратата. Времето течеше бавно. Отнякъде изникнаха двама мъже и влязоха през вратата, без да чукат.
— Край — каза Калеб.
— Какво?
— Прибираме се.
— Искам да видя какво ще стане.
Калеб го хвана за ръката и го дръпна да се изправи.
— Това, което ще стане, млади ми приятелю, е война.
— Какво?!
Без да отговори, Калеб се обърна и закрачи към „Слепият жонгльор“.
— Ще ти кажа, щом напуснем града. Нокът бързо го последва.
Фургонът изтрополи от крепостната порта и Нокът погледна назад. Беше необичайно фургон, натоварен със стока, да напуска града толкова късно през деня, поради това пред тях нямаше друг фургон за оглед от градската стража и излязоха бързо. Нощта щяха да прекарат в хана „Щастливият селяк“.
Калеб приключи с покупките невероятно бързо и уреди много от стоките да се докарат в хана на Кендрик, вместо да чакат да им ги натоварят във фургона. Щеше да струва повече, но Калеб, изглежда, смяташе, че това няма значение.
Когато излязоха на пътя и нямаше кой да ги подслуша, Нокът го подкани:
— Хайде, кажи.
— Този Старк не е никакъв наемник.
— Това го разбрах и аз. Нали носеше табарда на Оласко, когато нападна селото ни.
— Казва се Куентин Хавревулен и е четвъртият син на дребен благородник от Ролдем. В момента служи на Каспар, херцога на Оласко. Капитан Куинт, така го наричат. Изключителен войник. Поема най-трудните задачи на херцог Каспар.
— Какво ще търси един от капитаните на херцога на Оласко в Латагор, предрешен като охранител на някакви търговци?
— Среща с двама офицери от войската на Латагор.
— Двамата, които видяхме да влизат в сградата ли?
— Същите. Единия го разпознах по външност, но другия го знам по име и съм разговарял с него. Капитан Джаноиш. А щом идва да говори с Куинт, това означава, че Латагор е предаден.
— Защо?
Калеб подкара по-бързо.
— Защото Джаноиш отговоря за отбраната на града. Да говори с офицер от войската на друга държава, това означава измяна.
— Значи наближава война?
— Войната вече е дошла, млади ми приятелю. Бих заложил всяка монета от тези, дето ти предложи Уебанкс, че войската на Оласко е тръгнала в поход.
— Но защо херцогът на Оласко ще напада Латагор?
— Питай Робърт — отвърна Калеб.
Нокът го погледна, видя, че е стиснал зъби, и разбра, че няма смисъл да задава повече въпроси.
Пътят обратно им отне повече време, тъй като фургонът беше натоварен и конете трябваше да почиват по-начесто. Усещането за тревога се усилваше с всеки ден.
Най-сетне стигнаха до чифлика и щом минаха през портата, Калеб му каза да се погрижи за конете и да прати Гибс и Ларс да разтоварят стоката; той самият щял да иде да намери Кендрик. Нокът да дойдел веднага. Младежът изпълни заповедта и след като се оправи с конете, забърза към хана.
Мина през кухнята, всъщност почти профуча покрай Лео, Марта и Меги, и нахълта в гостилницата.
Робърт, Паско и Кендрик изглеждаха увлечени в някакъв разговор, но при появата му се смълчаха. Робърт даде знак на Нокът да седне. После се обърна към Калеб и каза:
— Ще пратя веднага вест до баща ти и ще го помоля да накара брат ти да се върне тук колкото може по-бързо.
— Което означава, че Магнус ще е тук минута след като съобщението ти пристигне на острова — отвърна с кисела усмивка Калеб.
Робърт се обърна към Нокът.
— От това, което ми каза Калеб, е ясно, че си разбрал за неща, които щеше да е по-добре да си останат неизвестни за теб.
Нокът сви рамене.
— Не мога да твърдя дали това е вярно, или не. Знам само, че сте крили някои неща от мен и че знаете повече за унищожаването на народа ми, отколкото сте ми казвали. Знам също, че някои от хората, виновни за този ужас, сега се намират в Латагор и кроят заговор за свалянето на доминара и неговия съвет.
Кендрик погледна Робърт, сякаш искаше разрешението му да заговори. Робърт поклати глава и отново се обърна към Нокът.
— Знаем всичко това, и повече. — Изгледа го твърдо и попита: — Ти какво мислиш за всичко това?
Нокът се разкъсваше между естественото си безсилие пред тези привидно безсмислени въпроси и подозрението, че те съвсем не са безсмислени. Замълча и помисли. Накрая отвърна:
— Има няколко начина, по които може да се погледне на положението, Робърт. Първо: политически. От това, което подслушах, когато гостуваше граф Дебарже, знам, че в Латагор съществува роялистко движение. Калеб се усмихна.
— Тъй че е възможно херцогът на Оласко да е преценил, че ще е в негова изгода да помогне за свалянето на доминара и възстановяването на внука на стария крал. Но възниква въпросът защо херцог Каспар ще се интересува кой седи начело на Съвета на Латагор.
— Имаш ли предположения? — попита Робърт.
— Мога да предположа причините, но не знам със сигурност — отвърна Нокът. — Освен ако причината не е военна.
— И каква по-точно? — попита Кендрик.
— До тази седмица изобщо не можех да си представя защо хората на херцога на Оласко ще помагат на банда убийци да унищожат моя народ. Но сега разбирам, че съм бил обърнал нещата. Всъщност Гарвана и неговите хора работят за херцога. За тях единствената награда са парите… и може би роби. Херцогът обаче явно е искал оросините в планините да бъдат избити. — Помълча, премисляше следващите си думи. — Не можех да си представя причината за това. Досега.
