достатъчно дълго.
Но изведнъж го споходи тревожна мисъл: той бе живял с лудостта много преди да се появи тук и да срещне тези мъже.
Глава 11
Махарта
Откъм палубата се разнесе сигнал. Каспар махна на спътниците си да слизат от койките.
— Пристанахме. Докато излезем на палубата, мостчето ще е спуснато. Ще сляза да потърся да наемем фургон.
— Купи, ако се наложи — рече Флин. Вече бе извадил злато от ковчежето и подаде пълна кесия на Каспар.
Флин и Кенер излязоха първи и помъкнаха ковчежето по тесните стъпала. Каспар огледа за последен път малката каюта, да не би някой да е забравил нещо. Затвори вратата и се заизкачва след тях.
На палубата забеляза две неща, почти едновременно. Обичайният пристанищен шум липсваше. Беше влизал в достатъчно пристанища през живота си, за да знае какво да очаква, а приглушените гласове, накъсващи сега иначе пълната тишина, не бяха нещо обичайно. Другата странност бе, че единствената дейност по палубата беше на няколкото души от екипажа, които вдигаха с макарата ковчега от трюма.
Бързо се огледа и му отне само миг, докато погледът му обхване всичко. Кенер и Флин бяха оставили ковчежето и Кенер сочеше над перилото. Каспар погледна натам и видя най-малко двеста въоръжени стражи — бяха разчистили целия кей. Там, където спускаха мостчето, стоеше нещо, което можеше да се нарече жреческа делегация, от непознат за Каспар орден. Зад тях стояха офицери от местния гарнизон на раджа, а още по-отзад — тежък товарен фургон, в който бяха запрегнати два коня. Тъкмо го подкарваха към мястото, където спускаха ковчега. От дясната страна чакаше изящна каляска.
— Не мисля, че ще се наложи да се грижиш за фургон — каза Флин. — Изглежда, ни очакват.
В мига, в който мостчето падна на кея, няколко въоръжени стражи бързо се качиха на борда. Носеха светлосини ливреи със златни и бели ширити, стоманените им шлемове бяха излъскани до сребрист блясък. Щом смъкнаха ковчега от трюма, старшият войник застана пред Каспар и приятелите му и каза:
— Вие ли сте чуждоземците, които придружават това? — Посочи сваления ковчег.
— Да — отвърна Каспар.
— Елате с нас.
Войникът се обърна, без да изчака да види дали ще му се подчинят, а двама от стражите награбиха ковчежето в нозете на Флин.
Каспар изпита леко облекчение, че не му взеха меча. Не че хранеше каквато и да било илюзия, че би могъл да се бие сам с двеста от най-отбраните войници на раджа в Махарта, но това поне означаваше, че не е пленник… засега. Знаеше, че разликата между въоръжена стража и почетен ескорт е съвсем нищожна. Но все пак тя понякога отделяше удостоените с почит от обречените.
На кея към тях пристъпи богато облечен възрастен мъж. Халатът му беше пурпурен, обшит с хермелинова кожа и златен ширит, а на главата си носеше висока конична шапка, украсена със златни руни. Махна с ръка и неколцина духовници се приближиха към фургона, на който смъкваха ковчега.
— Аз съм отец Елект Вагаша от храма на Калкин. Моля, елате с мен и ще поговорим.
— Благодарен съм ви за илюзията, че имаме някакъв избор по въпроса — отвърна Каспар.
Старият духовник се усмихна.
— Разбира се, че нямате, но е хубаво да се придържаме към доброто възпитание, не мислите ли?
Поведе ги към каляската и двама лакеи им отвориха вратата. Щом всички се настаниха, каляската потегли. Каспар погледна през прозорчето.
— Това посрещане, изглежда, е предизвикало суматоха в ежедневната търговия, отче. И беше неочаквано. Поне за нас. Допускам, че брат Аншу ви е известил за предстоящото ни пристигане?
— Естествено. Свързахме се с неговия орден, който на свой ред потърси моя. Братята на Гешен-Амат са съзерцателни, отдадени са на езотерични и мистични размишления. Макар да отдават висока почит на въпросите на духовността, има някои неща, които е по-добре да бъдат оставени на други. Както разбирам, вие сте чуждоземци?
— Да — отвърна Флин. — От една задморска земя.
— Островното кралство — каза отец Елект Вагаша. — Знаем за него. Знаели сме за него още преди идването на Изумрудената кралица. Както знаем за Кеш и за обитаващите други части на света. Търговският обмен между нашите полукълба е рядкост, но не и нещо нечувано.
— Нашата религия не се практикува във вашата част на света — продължи той. — Би могло да се каже, че сме военен орден, след като много от братята и отците са били войници, преди да прегърнат нашата вяра, докато други са служили под оръжие още в първия миг, в който са приели светите обети. Нещо повече, ние сме братство на учени и историци. Стремим се към познанието като един от многото пътища към просветлението, тъй че бяхме логичният избор за проучването на тази…
— Реликва? — подсказа Каспар.
— Това определение е толкова добро, колкото всяко друго, засега. Все едно, защо не ми разкажете какво знаете за нея, от самото начало, докато пътуваме към храма?
Каспар погледна Флин, а той пък Кенер. Кенер даде знак, че би трябвало да разказва Флин. Флин започна.
— Преди две години се събрахме в Крондор. Бяхме всичко трийсет търговци и учредихме консорциум…
Каспар се отпусна на седалката. Помнеше всяка подробност от историята, затова остави гласа на Флин да заглъхне в общия фон, зареял поглед към гледките на Махарта.
Повече от всяко друго място, което бе посетил досега на този континент, градът му напомняше за дома. Толкова далече на юг климатът беше умерен и лятното време — по-меко от всичко, което бе изтърпял досега. Сградите близо до пристана бяха от тухли и хоросан, не като по-паянтовите, макар и по-груби на вид постройки, на каквито се беше натъквал на север. Улиците бяха павирани, а морският бриз отвяваше повечето воня от гъстите тълпи, която бе изтърпял в Змийска река и други градчета, които бе посетил по пътя си дотук.
Пазарът, в който навлязоха, изглеждаше един от най-процъфтяващите от всички, които бе виждал досега. Хлапетата, затичани след каляската, и тръгналите да пазаруват жени все едно бяха взети от улиците на Опардум и пренесени тук. Заля го вълна на носталгия по родния край, тъга, каквато не бе изпитвал от деня на изгнанието си.
Когато впрягът затрополи по друг широк булевард, Флин рече: — … и тогава намерихме Каспар.
— Значи не сте били част от компанията им от самото начало? — обърна се към него отец Елект.
— Не бях — отвърна Каспар. — Дойдох на тази земя само няколко месеца преди да срещна Флин и другарите му. По чиста случайност се озовах на пазара в деня, в който търсеха четвърти меч, който да им помогне да докарат… реликвата до град Змийска река.
— Значи преди това не сте имали никакъв интерес към тази вещ?
— Просто търсех начин да ускоря пътя си до дома. Не дойдох тук по свой избор.
— О? — Старият прелат се наведе напред. — И как така пътува човек до другия край на света, ако не по свой избор? Със сигурност не като пленник?
— Не в традиционния смисъл, отче. Не бях окован в трюма на някой кораб, ако това питате. — Каспар се отпусна на седалката и въздъхна. — Бях пренесен тук от един могъщ магьосник, с когото по силата на обстоятелствата влязох в конфликт, и, честно казано, той се оказа по-скоро снизходителен, защото ако позициите ни бяха обратни, почти със сигурност щях да го убия.
— Но поне признавате снизходителността на своя противник.
— Баща ми често казваше: „един ден, прекаран в дишане, е добър ден“.
— Това как сте влезли в конфликт с този магьосник вероятно е възхитителна история — отбеляза старият жрец. — Но нека да я оставим за по-късен разговор, стига обстоятелствата да позволят, и да се върнем на онова, което се е случило, след като сте се присъединили към тримата оцелели от тази злополучна експедиция.
Каспар подхвана разказа от срещата си с Флин, Макгоин и Кенер и наблегна на по-важните моменти от
