запад.
Каспар почти подскочи — спомни си казаното от Бек, когато им бе показал картата си.
— Павилионът на боговете?
Четиримата жреци се спогледаха и отец Елект Вагаша попита:
— Вие знаете за Павилиона?
— Един ханджия в Шамша ни даде карта. На нея е означено едно място в планините на запад. Извън това не знаем почти нищо.
Вагаша погледна Рамал и той каза:
— Говори се, че в планините Ратн’гари има много удивителни неща. Много от онова, което може да се види там, не е за смъртни очи. В подножието на двата най-високи върха, Небесните стълбове, се намира Градът на Мъртвите богове. Строителите на храмовете са неизвестни за нас, но делото им се е съхранило. Казват, че на върховете обитават живите богове или техните аватари и единствено най-надарените от смъртните могат да постигнат дори само да ги зърнат за миг. Но под билото, над Некропола, има бастион. В него живеят Пазителите.
— Пазителите на Портата — каза Вагаша. — Секта, която почти не общува с други хора, дори с нашите храмове, но за тях се казва, че са стражи на пътя към боговете. И че ако човек, тласнат от силна нужда и отдаден на целта си, може да намери своя път до Пазителите и бъде оценен за достоен, ще му разрешат да поднесе молбата си на боговете.
— Истина ли е това? — попита Каспар. Отец Елект Вагаша се усмихна примирено.
— Липсва ни сигурно знание. Каспар се изсмя.
— Но все пак смятате, че трябва да отидем там?
— Длъжни сте да отидете там, иначе рискувате да ви сполетят толкова гибелни последствия, колкото са понесли вашите двадесет и осем предшественици. Какво ще откриете там, можем само да предполагаме. — Старият жрец махна на слугата. — Ще ви чака кораб и ще ви осигурим придружители до подножията под Некропола. Повече от това не можем да сторим. Когато стигнете до пътеката, която води нагоре в планините, ще трябва да продължите сами. Е, сега можете да се върнете в покоите си до вечерната храна.
Тримата се прибраха в покоите си и Каспар рече:
— Не ми изглежда добре това. Мисля, че трябва да заминем за Звезден пристан.
— Още ли те е грижа за златото? — попита Флин. — Искам това проклятие, или джеас, или каквото да е, да се махне! Искам животът ми да си е мой.
Кенер кимна, явно притеснен, но загубил сякаш дар слово. Каспар въздъхна.
— Животът ви не е ваш, откакто сте намерили това проклето нещо, нито моят си е мой, откакто ви срещнах. Обречени сме да доведем до край това… приключение, по липса на по-добра дума, така или иначе.
Нямаше защо да си казват каква е алтернативата. Трябваше на всяка цена да изпълнят тази загадъчна мисия — или да загинат.
Глава 12
Ратн’гари
Корабът се блъскаше с грохот във вълните. Каспар, Кенер и Флин стояха до перилото, загърнати плътно в дебелите си наметала, и наблюдаваха как корабът заобикаля нос Матаба и обръща срещу вятъра, за да се добере до заслонения донякъде от бурята залив Ратн’гари. Въпреки че беше лято, толкова далече на юг при буря вятърът бе студен. Точно на север от тях, високо горе на носа, над стръмните скали се извисяваха дървесата на Великия южен лес, тъмни и злокобни.
Бяха на три седмици и половина път от Махарта, на кораб, осигурен от жреците на Калкин, и наближаваха крайната си цел: залива Ратн’гари под южния край на планините Ратн’гари.
Откакто бяха напуснали Махарта, бяха потиснати от безпомощността си пред лицето на онова, което бяха разбрали за джеаса, властващ над живота им. Кенер се беше затворил в себе си и почти не говореше. Флин непрекъснато търсеше решение, за което все още никой не се е досетил. Много от разговорите, които подхващаше, засягаха неща, които според него може би бяха недогледали, и всеки път, щом не успееше да открие нещо, което са пропуснали, той изпадаше в мрачно мълчание за часове. Каспар пък просто беше ядосан.
През целия си живот Каспар, наследник на трона на Оласко и след това херцог, никога не бе искал разрешението на никой човек, освен на баща си. Правеше каквото си иска и когато го поиска и единствения път, когато го бяха спрели, за това бяха нужни предатели и цели три армии. И въпреки това все още беше жив! Самата идея, че някаква си сила би могла просто да му наложи подчинение, го докарваше до ръба на яростта.
Откакто бе дошъл в тази земя, Каспар беше премислил много неща. Неща, които като младеж щяха да го разбунтуват, сега само го разсмиваха. Спомняше си колко придирчив беше у дома за всяка част от облеклото, която трябваше да е изрядно чиста и огладена, и нагласена точно така, а не другояче, преди да се облече за утринния дворцов съвет или за вечеря. Не се интересуваше от това само когато излизаше на лов с баща си.
Какво ли щеше да си помисли баща му, ако можеше да го види как сече дърва във фермата на Йойхана или да изрива торта от обора й? Нито веднъж на никого освен на Аленбурга не бе му хрумнало да предположи, че може да е от знатно потекло. А и бяха минали няколко вечери в разговори, преди Аленбурга да стигне до това заключение. Но той поне бе уважил желанието на Каспар за анонимност. Каспар знаеше, че Флин и Кенер подозират, че е възможно да е бил офицер и да е благородник, което можеше да обясни образованието и поведението му, но никой от двамата не бе настоял да им каже. Каспар не знаеше дали това е тяхна естествена черта, или е от въздействието на джеаса.
Бореше се с един факт, който му причиняваше повече страдание от всичко, което бе преживявал: че животът му не е негов и че е така много отпреди да се озове в тази земя.
Вече бе сигурен, че Лесо Варен, неговият „съветник“, е прилагал магическите си изкуства, за да го манипулира, да разгаря амбицията му до краен предел. Каспар беше седял кротко зад писалището в покоите си и бе заповядвал унищожението на цели народи, като част от погрешен и несръчен план да подведе Островното кралство. Хиляди бяха загинали, за да отвлече вниманието на Морето на кралствата от истинската си цел, трона на Ролдем.
По онова време беше изглеждало просто. Седем удобни смъртни случая и изпадналото в скръб население на Ролдем щеше да обърне очи на север и да посрещне с радост Каспар, херцога на Оласко, като свой законен владетел. Какво си беше мислил! Осъзна, че беше мислил само онова, което Лесо Варен му бе позволявал да мисли.
Не знаеше кое го ядосва повече: това, че бе допуснал толкова лесно магьосника до себе си, или че бе загубил способността си да види лудостта, сътворена от магьосника. Днес, докато стоеше на хлъзгавата мокра от водните пръски палуба в тази далечна земя, Каспар можеше да изброи поне десет причини защо планът на Варен беше безумен. Единственият резултат от опита му да заграби властта щеше да е война и хаос. Каспар вече съзнаваше, че всъщност това трябва да е бил планът на магьосника през цялото време. По причини, които навярно никога нямаше да може да разбере, Лесо Варен беше искал Източните кралства, Островното кралство и може би дори Велики Кеш да затънат във война.
Изобщо не можеше да проумее кого би облагодетелствало това. Знаеше, че има времена, когато за една държава е изгодно съседите й да са заплетени в конфликт. Самият той бе предизвикал няколко такива през годините, но те бяха само погранични стълкновения, политически интриги или дипломатически предателства, не и война, включваща трите най-могъщи държави в северното полукълбо. Дестабилизирането на този район беше опасно. Не беше нужно много, та войната между Кеш и Островите да прелее извън границите и да въвлече и Източните кралства.
И той бе видял резултатите от въвличането на тези три държави. Но вместо да дестабилизират района, неговите провалени заговори ги бяха убедили да обединят усилията си по начин, унищожителен за самия него: столицата му беше превзета за един-единствен ден! Дори ако Талвин Хокинс не бе открил тайния проход в цитаделата — проклет да беше предшественикът, който бе решил, че цитаделата е непревзимаема! — обединените Ролдем и Кеш щяха за месец да сринат на прах и руини крепостта му. Нещо
