децата винаги бяха представлявали възможен продукт от дипломатически брак, мънички гаранти за добро поведение от страна на съседни държави. Идеята, че човек може да обича собствените си деца, винаги му се беше струвала в най-добрия случай чудата.
Събуди Кенер, тихо, за да не обезпокоят Флин, после легна.
Но сънят не дойде, защото вътре в себе си Каспар изпитваше тъпа набъбваща болка, болка, непозната за него, и тя го накара да се зачуди дали не се поболява.
След малко осъзна какво е това странно чувство и когато го разбра, му се прииска да заплаче, но не знаеше как.
Вълкът нападна час преди разсъмване. Каспар долови нещо миг преди Кенер да изкрещи. Двамата с Флин скочиха с извадени оръжия, но вълкът вече бе разкъсал гърлото на Кенер.
— Грабвай главня! — изрева Каспар.
Най-големият вълк, който Каспар бе виждал, беше огромен. Беше го убил в планините на Оласко. Беше почти шест стъпки от муцуната до опашката и тежеше над петдесет кила. Този обаче беше почти двойно по-голям. Кенер не беше имал никакъв шанс. Каспар стисна меча по-здраво и съжали, че няма копие. Не искаше това чудовище да се доближи, но мечът вършеше работа само за забиване. Нужно беше почти съвършено забиване, за да го убие с един удар.
Вълкът пусна тялото на Кенер на земята и изръмжа предупредително. Флин беше взел горяща главня от огъня и я държеше в лявата си ръка, а с дясната размахваше меча.
— Какво ще правим?
— Ще го убием — отвърна Каспар. — Човекоядец е и е достатъчно умен, след като е огледал бивака предната нощ и се е върнал. Трябва да го убием или да го нараним така, че да изпълзи нанякъде и да умре. — Огледа се трескаво. — Заобиколи отдясно, дръж главнята пред теб. Ако нападне, забий я в муцуната му и се опитай на всяка цена да го посечеш, докато се отдръпва. Ако не, привлечи го покрай огъня към мен.
За изненада на Каспар, Флин прояви необичайна решимост — този звяр можеше да накара и най- опитния ловец да се поколебае. Вълкът се присви, както осъзна Каспар, за убийствен скок.
— Внимавай! Кани се да скочи!
Флин замахна с горящата главня към звяра и той отскочи наляво.
„Ех, да имах копие!“, помисли Каспар и се хвърли напред Вълкът вече скачаше срещу него.
Многото години опит спасиха живота на Каспар, защото вместо да отскочи, както диктуваше инстинктът, той приклекна и замахна с меча успоредно на земята.
Острието порази звяра в гърдите и той нададе жален вой. Каспар се изправи и замахна пак. В същия миг дотърча и Флин и двамата едновременно забиха мечовете си в звяра.
Вълкът потръпна и застина.
— Не бях чувал дори за толкова голям — задъхано каза Флин.
— И аз — отвърна Каспар. — Тази порода не съществува в Оласко, нито никъде по познатите ми места.
— Какво ще правим сега? — попита Флин. Каспар сложи ръка на рамото му.
— Ще го оставим на лешоядите. Но първо ще погребем Кенер.
Глава 13
Небесните стълбове
Каспар изпъшка.
С Флин бяха нагласили бронята така, че да могат да я носят като хамак, с Каспар откъм главата и Флин при краката. Бяха метнали и по една торба на гръб и сега се мъчеха да минат през един тесен пролом.
От двете им страни се издигаха почти отвесни скали. Усещането за заплаха бе осезаемо. Беше все едно, че могат да бъдат премазани във всеки момент между две гигантски длани. Дори под яркото сутрешно слънце в тясната клисура беше сумрачно, високо над главите им се виждаше само тясна ивица небе.
— Как си там отзад? — попита Каспар.
Безпокоеше се за Флин. След смъртта на Кенер като че ли и последните резерви от сила го бяха напуснали. Приличаше на човек, примирен с неизбежната смърт. Каспар беше виждал това изражение на лицата на затворници, отведени долу в тъмниците му, хора, които щяха да бъдат изтезавани или убити по една или друга държавна причина.
— Добре съм — отвърна Флин, но гласът му не прозвуча убедително.
— Проломът свършва — каза Каспар. И наистина, след малко излязоха от цепнатината на широко плато. — Да отдъхнем.
Флин не възрази. Оставиха бронята на земята, смъкнаха и торбите.
— Виждаш ли някакви фигури ей там, при скалите? — каза Каспар.
Флин примижа срещу светлината. Беше един от онези летни дни, когато слънцето е високо, въздухът е почти оживял от дневния зной. Светлината грееше ярко след няколкото часа, прекарани в клисурата.
— Мисля, че да.
Починаха няколко минути, след което отново взеха торбите и нарамиха бронята. Докато крачеха през платото, странните форми бавно се очертаха. Плътно до планинските склонове се виждаше съграден малък град, а платото преминаваше в равен площад.
Някои сгради бяха изсечени в скалата, други се издигаха сред площада. Формите им зашеметяваха ума, с линии и извивки, които объркваха окото и дразнеха сетивата. Многостенни пирамиди, ромбоид, огромни обелиски, стърчащи между сградите. Те също бяха изваяни чудато — тук лице, там плоска повърхност, предизвикателна тристранна кула до спирала.
— Дай да оставим бронята — предложи Каспар. Сложиха бронята на земята и свалиха и торбите. Каспар се приближи до един от обелиските.
— Покрит е с руни.
— Можеш ли да ги разчетеш? — попита Флин.
— Не, и се съмнявам, че някой жив човек може — отвърна Каспар.
— Това трябва да е градът на Мъртвите богове, така ли?
— Би трябвало. — Каспар махна с ръка. — Виж стила. Никой човешки ум не би могъл да си въобрази това.
— Тогава кой е построил всичко това?
Каспар сви рамене.
— Боговете вероятно. Тези, които още са живи. — Огледа се отново. — Виждаш ли нещо друго освен гробници?
Флин бавно се завъртя в пълен кръг.
— На мен всички ми приличат на гробници.
Каспар отиде до една и видя дума, изписана над входа.
— Това можеш ли да го разчетеш? — попита Флин. — Нищо подобно не съм виждал.
— Виждал съм я преди, но не мога да я разчета. — Руни, подобни на тези, Каспар беше виждал по пергаментите в покоите на Лесо Варен. — Някакъв вид магическо писмо трябва да са.
— Сега какво ще правим? — попита Флин.
— Отец Елект каза, че Пазителите обитават в един бастион над Некропола, но под Павилиона на боговете. Значи трябва да намерим път нагоре.
Навлязоха навътре в града на Мъртвите богове.
Площадът свършваше пред висока фасада, изсечена в планинската скала. На нея бяха вдълбани четири думи.
— Що за място е това? — попита Флин.
— Боговете знаят, аз — не — отвърна Каспар. — Входът като че ли продължава право навътре в планината.
Флин се огледа.
— Каспар, виждаш ли някакъв път нагоре?
