Вслушан в дискусията, Каспар долавяше обещание за предстоящи неща, прозрения от време на време ако не за оригинална мисъл, то поне за прилежно усилие. Някои от тези млади хора щяха да съзреят и да се издигнат до проникновени мислители, осъзна Каспар, и дори най-ограничените между тях щяха да се облагодетелстват от дългото си пребиваване тук.
За миг Каспар усети, че е на ръба на яростта. „Това си струва! — помисли си. — Това е хуманното усилие, към което би трябвало да се насочи човечеството, да разбере света около нас, не просто да го завладява!“ Спря се, изумен от силата на чувствата си и зачуден откъде извират. Не бе изпитвал такива чувства досега. Откъде се бе появил у него този гняв? Все едно бе изживял живота си в пълен мрак и изведнъж му бяха показали, че светлината съществува и че цялата красота и чудо на живота винаги са били едва на стъпка от него, а той просто не го е знаел! Кой го беше държал в тъмнина? Каспар никога не бе имал навика да се вглежда в себе си и това прозрение дълбоко го смути.
С усилие сдържа реакцията си и насочи ума си встрани от тези въпроси, отново насочи вниманието си към текущите неща. Развълнуван, че преживява такъв конфликт, се обърна и напусна залата. Прибра се в стаята си.
Само строгите правила на храма против алкохола го опазиха трезвен тази нощ.
През остатъка от седмицата Каспар остави ума си да се забавлява със споровете на младите ученици, но съзнателно се държеше настрана от въпроси като онези, които бяха предизвикали такова дълбоко вълнение в душата му.
След седмица ги поканиха в покоите на отец Елект.
Щом влязоха, старият жрец каза:
— Моля, седнете. Знам, че с нетърпение чакате решението ни. Вече имаме някаква представа какво трябва да се направи.
Никой не проговори. Други трима духовници влязоха в стаята и старият прелат ги представи.
— Това са отец Джалиел, отец Гашан и отец Рамал. — Тримата бяха облечени в същите халати като всички членове на ордена, освен по една малка игла под яката — Каспар бе забелязал, че повечето учители в голямата зала носят такива игли. Първият бе очевидно стар, но другите двама бяха по-скоро на възрастта на Каспар, някъде малко над трийсет. Или малко повечко. Вагаша каза:
— Отец Джалиел е нашият експерт по древни артефакти и реликти. Отец Гашан е теологът ни и неговото задължение е да интерпретира откритията ни съобразно нашата доктрина и вяра. Отец Рамал е нашият историк. — Махна с ръка на тримата да пристъпят напред. — Отец Гашан, бихте ли започнали вие? Моля обяснете на нашите приятели нашите възгледи за познанието.
Отец Гашан заговори:
— Ако ви се стори, че говоря прекалено объркано, моля, помолете ме да се изясня. — Огледа тримата един по един и започна: — И така, ние гледаме на познанието като на несъвършено разбиране. Винаги се появява нова информация, която ни предизвиква да преразглеждаме своята вяра от гледна точка на вселената. Ние категоризираме знанието в три категории: съвършено знание, сигурно знание и недостатъчно или непълно знание. Съвършеното знание е в компетенцията на боговете, а дори и тяхното възприятие е ограничено. Само Истинската божественост, онзи, който се почита от някои като Ашан-Генет, го възприема съвършено. Останалите богове са само аспекти или аватари на божествеността и тяхното съвършено знание е ограничено до областта, която им е възложена. Нашият господар, Калкин, е учител, но дори и той има съвършено разбиране само за учителстването, не и за онова, което се учи.
— Сигурно знание е онова, което вярваме, че представлява точно отражение на природата, живота и вселената. Такова знание може да е или правилно, или неправилно. Когато открием нов съществуващ факт, ние не го отхвърляме като противоречащ на съществуващата доктрина, а по-скоро преразглеждаме доктрината, за да видим дали тя не би могла да е сгрешена. Недостатъчното знание е онова, за което знаем, че е непълно, че му липсва нещо, което ще ни издигне до сигурно знание. — Огледа ги пак. — Както можете да си представите, огромното множество от онова, което знаем, е непълно знание и дори нашето сигурно знание е под подозрение.
— Искате да кажете, че никога не можем да сме сигурни в това, което знаем, защото не сме богове — каза Каспар.
Жрецът се усмихна.
— По същество — да. Това е опростен отговор, но засега ще свърши работа. — Помълча и добави: — Знанието също така може да има и друг аспект, на добро или зло.
Каспар потисна нетърпението си. Това започваше да му напомня за наставленията, които беше търпял като дете.
— Повечето знание не е нито добро, нито зло. Знанието как се пали огън не предопределя дали ще сготвиш храна, за да нахраниш гладните, или ще подпалиш нечия къща, за да убиеш стопанина й. Но някои знания, определено онези, които са извън разбирането на човечеството, може да бъдат изрично добри или зли. — Отец Гашан се обърна към другите двама жреци, които кимнаха мълчаливо. — Няма да задълбавам в тази тема, но просто ми се доверете, като ви кажа, че във вселената съществува знание, способно да преобрази човек, да го постави в състояние на вечна благодат или да го прокълне за вечно мъчение и страдание само заради това, че той го е овладял.
Каспар и другарите му се напрегнаха — изводът от казаното им беше почти ясен. Каспар попита:
— Да не би да твърдите, че само знанието ни за това… нещо, което е в наше притежание, вече ни е… обрекло на определени последствия?
— Може би — отвърна отец Гашан. Обърна се към отец Рамал и той кимна.
— Нашата история ни учи, че преди човекът да дойде на Мидкемия, този свят е бил обитаван от други раси — започна Рамал. — Елфите са един от видовете, дошли преди човека. Някои от тази дълговечна раса все още обитават на север, макар да са в бавен упадък. Ще устоят още столетия, преди най-сетне да се предадат на тленността. Дракони тук също е имало преди нашата раса, както и техни господари.
— Господарите на дракони? — Флин се обърна към другите двама. — Казах ви.
— Да. Поне така твърдят древните текстове — продължи Рамал. — Но за тези същества ние знаем много малко. Елфите не казват нищо за тях и се вярва, че малко от тях са оцелели след Войните на хаоса. Някъде може да съществуват хора, притежаващи повече знание от нас, но не са ни известни.
— Ние носим реликвата до Звезден пристан, в Академията на магьосниците — каза Флин. — Може би…
Отец Вагаша вдигна ръка да го прекъсне.
— Знаем нещо за онази… организация. Нашите храмове отдавна гледат на магьосниците с подозрение. Мнозина от тях си играят със знание и сила без верния усет за контекст. Практикуващите магията са се опитвали да прилагат знание, което е очевидно зло в предназначението си — некромантика или общение с тъмни духове — за своя лична изгода. Дори хора, които се гордеят, че разпространяват знанието, като Академията в Звезден пристан, са се доказали като прекалено опасни, за да им се довери нещо като това, което притежавате. — Погледна отец Джалиел и той пристъпи напред.
— Бронираният артефакт няма място в нашия свят. Това нещо е от някъде другаде.
Каспар се стъписа. Не беше очаквал това.
— Не е ли реликва от Господар на дракони?
— Не. Не е дори от Мидкемия.
— Да не е от Цурани? — попита Флин.
— Не — отвърна Джалиел. — Никой цуранин не е стигал до нашия бряг по време на Войната на разлома. Ние научихме за тази война едва след години.
— Тогава какво е? — попита Флин.
— Не знаем точно — отвърна Джалиел. — Прехвърлихме много възможности, което е добра стъпка, но се боя, че изчерпахме границите на своята мъдрост и знание.
— Тогава — въпреки недоверието ви — все пак мисля, че трябва да отидем до Звезден пристан и да се посъветваме с магьосниците — каза Каспар.
— Има друг избор. Мислим, че нашият добър брат Аншу ви е посочил пътя. Макар да сме орден, признат с нашето учение и мъдрост, други, като братята от Гешен-Амат, имат понякога проблясъци на прозрение или интуитивен опит, които ние не можем да повторим. Има един възможен отговор, който се намира на
