пътуването. Другите двама от време на време добавяха по някоя подробност. Когато стигна до описанието на съществото, убило Макгоин, жрецът зададе няколко уточняващи въпроса и след като остана доволен от отговорите на Каспар, му даде знак да продължи.
— Няма много повече за разказване. — Каспар сви рамене. — Останахме в Шамша два дни, после взехме лодка за Змийска река. Единственото, което се случи там, бе нашата среща с брат Аншу, а съм сигурен, че за това имате пълен доклад от неговия храм. В град Змийска река прекарахме три дни, преди да се качим на кораба, който ни докара тук.
— И вече сте тук — каза отец Елект. — Е, пристигнахме. Каспар погледна навън и видя, че са на огромен площад, обкръжен от всички страни с храмове. Този, пред който спряха, съвсем не беше най-разкошният, но съвсем не и най-скромният. Слязоха от каляската и прелатът каза:
— Имаме стаи за вас, господа. По заповед на раджа, по наша молба, ще ни бъдете гости тук, докато не се реши какво да се прави с вас и с вашия странен товар.
— А колко време ще отнеме това? — попита Каспар.
— Ами, толкова, колкото отнеме — отвърна старецът. Каспар погледна Флин и Кенер. Те само свиха рамене.
Храмът на Калкин не приличаше на нито един от храмовете, които Каспар бе посещавал. Вместо тишината или приглушените молитви на посветените, или пеенето на химни, главната зала на храма кънтеше от гласове. Младежи стояха на групи, често около стар жрец, понякога сами, понякога слушаха внимателно стария жрец, на други места разгорещено обсъждаха нещо и спореха. Други братя бързаха наоколо, но Каспар никъде не видя онази мълчалива религиозна отдаденост, с която бе така привикнал в другите храмове.
— Тук става малко шумно понякога. Да се оттеглим в моето жилище, докато приготвят стаите ви — каза отец Елект.
Жилището му беше оскъдно обзаведено, но беше пълно с книги, ръкописи и пергаменти, държани в големи кошове покрай стената. Иначе имаше само една писалищна маса и пет стола. Жрецът ги подкани с жест да седнат, нареди на слугата да донесе освежителни напитки и също седна.
— Храмът ви не прилича на нито един от храмовете, които съм посещавал, отче — каза Каспар. — По- скоро прилича на училище.
— Защото е точно това в известен смисъл — отвърна Вагаша. — Наричаме го университет, което означава…
— Целостта — подсказа Каспар. — Universitas Apprehendere?1
— Videre — поправи го старият жрец. — Съвършеното разбиране е достъпно за боговете. Ние просто се стремим да разберем всичко, което ни е позволено да видим.
Кенер и Флин ги гледаха неразбиращо и отец Вагаша поясни:
— Вашият приятел говори много древен език.
— Древен квегански, при това съвсем малко. Учителите ми ме учиха на класика от няколко държави.
— Учители? — учуди се Кенер. — Нали каза, че си бил войник и ловец.
— Бях, наред с други неща.
Слугата пристигна с поднос със закуски, сладкиши и чай.
— Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-силно, но орденът ми спазва въздържание. Чаят обаче е добър.
Слугата напълни четири чаши и излезе.
— Е, какво да правим с вас? — каза духовникът.
— Пуснете ни да си заминем — предложи Флин. — Убедени сме, че ако не направим каквото иска онова нещо, то ще ни убие.
— Ако се съди по историята с наскоро загиналия ви приятел, то всъщност е спасило живота ви.
Каспар кимна и каза:
— И ние така предполагаме.
— Това, което ме изненадва, е относителното ви спокойствие — каза жрецът. — Ако аз се бях оказал подвластен на някоя непонятна за мен тъмна сила, сигурно щях да се побъркам.
Флин и Кенер се спогледаха и Кенер отвърна:
— След известно време… човек просто привиква. Донякъде. Искам да кажа, когато отначало нещата започнаха да отиват на зле, много обсъждахме какво да направим. Някои от мъжете искаха да оставим това нещо в пещерата и да вземем златото, но… не можехме. То просто не ни позволяваше да го оставим.
— Тъй че не е като да сме имали избор — добави Флин.
— Това беше и причината да потърсим брат Аншу — каза Каспар. — Знаех, че нещо тук не е наред и че би трябвало да съм ядосан от това. Не съм от хората, които са свикнали да им се казва какво трябва да правят. Тъй че предполагам, бих могъл да кажа, че бях притеснен от това, че не съм притеснен.
— Трябва да ти е било трудно, когато си бил във войската — подхвърли Флин, колкото да разведри настроението.
Каспар се усмихна.
— Понякога.
— Има… джеас, поставен над вас — каза жрецът.
— Не знам тази дума — каза Флин.
— Аз също — призна Каспар.
— Това е магическо принуждение. Заклинание, което ви принуждава да изпълните определена задача — отвърна отец Вагаша. — Това е една от причините да се случат всички онези гибелни неща с вашите приятели, но вие въпреки това сте сравнително непритеснени от тях.
Кенер се завъртя неловко в стола си и рече:
— Мислех, че просто… че съм…
— Закоравял? — подсказа Каспар.
— Да. Още когато първият от групата ни умря… не почувствах нищо.
— Не бихте и могли, иначе не бихте изпълнили този джеас — каза старият жрец. — Моите братя в момента проучват тази ваша реликва и когато приключат, ще направим каквото можем, за да ви помогнем да се освободите от нея.
— Значи е нещо зло? — попита Флин така, все едно още не беше сигурен.
— Има времена, когато добро и зло престават да са толкова прости понятия — каза жрецът. — Ще можем да ви кажем повече, след като приключим с изследването на реликвата. Защо не отидете да си починете? Ще вечеряте с братята. Храната ни не е богата, но е засищаща. Навярно утре ще разполагаме с повече, за да говорим.
Стана и тримата го последваха. Сякаш очаквал какво ще му потрябва на отец Елект, слугата се появи, за да ги отведе до стаите им. Жрецът каза:
— Ще изпратим да ви поканят за вечерята. Докато вървяха след слугата, Флин подхвърли:
— Май все пак беше добре, че дойдохме тук.
— Освен ако онова не ни избие всичките, разбира се — каза Каспар.
Вечеряха с отец Вагаша, но разговаряха с него не на следващия ден, а чак след близо седмица. През това време ги оставиха да правят каквото искат. Кенер и Флин предпочитаха да си стоят в стаите, да спят, да играят карти и да идват за храна.
Каспар посвети времето си на това да обикаля из голямата зала. Сядаше кротко и се вслушваше в беседите на учители и ученици. Много от нещата, които чуваше, звучаха елементарно и предсказуемо — идеализирани възгледи за живота и за това как би трябвало да действа светът, — но дори участниците, които поддържаха опростени гледни точки, се изразяваха добре.
На втория ден в залата Каспар се спря, за да послуша един особено сложен дебат, в който жрецът, надзираващ подготовката на младежите, поставяше въпроси, без да предлага отговори, но позволяваше на учениците да обсъждат всеки аспект и да стигат до свои собствени заключения.
