повече, ако бе пристигнала и онази армия на Островното кралство, за която се носеше слух, тогава опустошаването на Опардум щеше да е още по-бързо.
Не, в цялата картина нямаше никаква логика. Не повече, отколкото в този проклет джеас. Повече от всичко друго Каспар се молеше дано да преживее тежкото изпитание и да намери някой, който да му обясни всичко.
Един от придружаващите ги войници каза:
— По залез-слънце оставаме на дрейф. Капитанът каза, че трябва да прекараме нощта на борда и да опитаме да подходим на заранта.
Тримата се върнаха в каютата си мълчаливо, всеки обзет от собствените си мисли.
На сутринта им отне почти цял час да свалят ковчега на брега. Приливът беше висок и вълните безмилостни, но накрая Каспар и спътниците му стояха на песъчливия бряг с ескорт от тридесет войници от Бахарта и техния офицер.
Младият лейтенант, казваше се Шегана, огледа ковчега: беше овързан така, че четирима души да могат да го носят. Възложената му задача явно не му допадаше и той се постара да го изтъкне на Каспар още щом се бяха качили на кораба. Все още не бяха напуснали залива, когато му каза:
— Заповедта ми е да ви заведа до определена точка, отбелязана на картата, дадена ми от отец Елект. Също така ми е заповядано да се отнасям с вас вежливо и да се погрижа хората ми също да проявяват уважение. От това, което ми беше казано, разбирам, че вие сте възпитан човек и вероятно дори благородник, макар че това не бе изказано изрично. Така че, сър, ще се постарая да изпълня задачата си по най-добрия начин, но държа да сме наясно за следното: ако се стигне до избор между това да опазя живота на своите хора или на вас тримата, моите хора ще останат живи, а вие тримата ще разчитате единствено на себе си. Ясно ли е? Каспар помълча, после отвърна:
— Ако оцелеем след това изпитание, лейтенант, обзалагам се, че ще станете един от онези офицери, които хората им са готови да последват и в ада. Но също така трябва да се научите да сте по-дискретен, когато дадените ви заповеди не ви харесват.
Младият лейтенант даде знак и хората му вдигнаха ковчега и тръгнаха по пътеката, отвеждаща към скалните стръмнини. Каспар погледна Кенер и Флин, кимна и тримата ги последваха.
Първите три дни поход по пресечения терен бяха мъчителни, но минаха без произшествия. Пътеката ги изведе на насечено от дерета плато и макар походът да беше тежък, все пак се справяха.
Имаше следи от многоброен дивеч, както и от едри хищници: мечки, вълци и планински котки. Когато се изкачиха по-нависоко, стана по-студено, нощем температурата падаше почти до точката на замръзване, въпреки че все още беше късно лято. Скоро навлязоха в гористи хълмове с много потоци.
На четвъртата вечер спряха на почти плоско каменисто било и Каспар каза на Шегана:
— Лейтенант, можете да намалите охраната наполовина и да позволите на хората си да поспят. Аз съм опитен следотърсач. Няма следа от друг човек, откакто стъпихме на брега. Единственото, от което можем да се боим, са хищниците, но огънят би трябвало да ги държи на разстояние.
Лейтенантът само кимна, но по-късно през нощта Каспар забеляза, че има само двама на пост вместо обичайните четирима.
Следващите два дни минаха спокойно, но на заранта на третия един от съгледвачите се върна с вестта, че не могат да определят пътеката към планините. След час цялата група стигна мястото, където пътеката се раздвояваше — на север, като заобикаляше хълмовете, и на запад, стръмно по склоновете.
Лейтенант Шегана каза:
— Е, господа, ако указанията на отец Елект са верни, оттук се катерим, докато не стигнем до подножието на Небесните стълбове, над които е Павилионът на боговете.
Поредните четирима носачи на ковчега го надигнаха и групата пое нагоре.
Пътуваха още ден и някъде към залез-слънце стигнаха до дълбоко дефиле. Лейтенантът каза:
— Тук ние трябва да спрем и да останем да чакаме. Отец Елект каза, че от тази долина трябва да продължите сами.
— Ще тръгнем призори — каза Каспар.
Планините изглеждаха почти безлики, шир от сенки и сумрак, малкото светлина от гаснещото слънце се поглъщаше от тежките облаци.
— Това място е злокобно, сър — каза лейтенантът. — Указанията, които ми дадоха, са ясни: трябва да изчакам тук две седмици и ако не се върнете за това време, да се кача на кораба без вас.
— Разбирам — каза Каспар. Кенер погледна Флин и каза:
— Ние ли трябва да мъкнем ковчега нагоре по тези планини?
— Очевидно — отвърна Каспар.
— Не ви завиждам — каза лейтенантът. — И носенето е най-малкото.
Войниците напалиха огън. Докато се хранеха, нямаше много разговори.
Каспар се събуди и скочи с изваден меч, преди да осъзнае, че звукът, който го е събудил, е викът на Флин. Огледа се и разбра причината за паническия му вой. Около пепелта на загасналия огън лежаха лейтенант Шегана и хората му, с разкривени от ужас лица, с облещени очи, всичките мъртви.
Кенер също беше скочил и се озърташе, все едно се кани да побегне.
— Какво? — извика той, все едно че отговорът щеше да накара ужаса да се махне. — Какво е това? — Местеше погледа си от лице на лице. — Кой го направи това?
Каспар прибра меча си.
— Някой или нещо е решило, че тези войници са се доближили твърде много до Павилиона на боговете.
— Всички ще умрем! — изрева Кенер, беше на ръба на истерията.
Каспар го сграбчи за рамото и го раздруса.
— Всички умират. Просто няма да умрем днес. Ако онова, което е убило тези войници, искаше и ние да сме мъртви, щяхме да сме мъртви.
Кенер се поокопити, но на лицето му все още бе изписан ужас.
— Но защо? — пошепна той.
— Нямам представа — отвърна Каспар. — Предупреждение може би?
— Защо са ни още предупреждения? — изкрещя Флин. Ужасът му се бе сменил с ярост. — Защо ни е още смърт, за да побързаме ли?
— Я се стегни — викна му Каспар. — Мислех, че вече си свикнал със смъртта.
Флин млъкна.
— Как ще мъкнем сами продоволствието и онова… нещо? — попита Кенер.
Каспар се огледа. Небето изсветляваше.
— Май ще трябва да вървим на етапи. Ще носим бронята и част от храната половин ден, после един от нас остава да пази, а другите се връщат да донесат останалия багаж. Придвижването ще е бавно, но разполагаме с две седмици, за да стигнем там, където отиваме, и след това да се върнем. Според мен корабът ще остане още няколко дни след двете седмици.
— Да тръгваме тогава! — каза Кенер.
Каспар носеше бронята за краката. Изваждането и от ковчега бе облекчило товара значително, а въжетата, използвани дотук за носенето му, свършиха работа и за бронята. Сега той я носеше откъм краката, въжетата бяха преметнати през раменете му. Това беше по-неудобното място, защото се изкачваха и краката често се люшваха надолу и го удряха в корема или по бедрата, ако се разсееше и оставеше въжетата да се разхлабят. През час сменяха местата си, така че до края на деня никой от тримата не остана без отоци.
Каспар беше затегнал меча на проклетото нещо през рамото си, прибран в грубо скалъпената ножница от колани, които беше събрал от мъртвите войници. Беше им отнело цял ден, докато изкопаят плитък гроб и го покрият с пръст и камъни. За миг го жегна жал, докато хвърляше пръст върху лейтенант Шегана.
