власт и привилегии, каквото и да сториш.
— След няколко минути Флин ще се съвземе и тогава трябва да влезете в пещерата. Там има пътека, върви покрай подземна река. Трудно е да се намери тази пътека, но ако я потърсиш откъм лявата си страна, ще я намериш. Не трябва да прехвърляте реката, защото на другия бряг е земята на мъртвите. Вървете по пътеката и ще намерите пътя си до бастиона на планината. Там ще се срещнете с Пазителите. Те няма да искат да говорят с вас. Когато се опитат да ви върнат, дай им това. — Протегна ръка и Каспар пое някакъв знак от нея. Огледа го. Най-обикновен меден диск с руна на едната страна и лице на жена на другата.
— Прилича на тебе.
— Да, прилича, нали? — Не го остави да пита повече. — Времето привършва. Пазителите няма да ви удовлетворят много, но все пак трябва да отидете там и да научите каквото имат да ви научат. Разбери следното: те ще ти кажат истината, но само истината, както те я знаят. Тяхната гледна точка е ограничена. Когато приключите там, ще разбереш какво трябва да правиш. Но помни едно: съдбата на този свят виси на косъм. Така е още от един век преди човека, още от времето на Войните на хаоса. Съществуват сили, които са неумолими: още по-лошо, те са коварни и е почти невъзможно да бъдат засечени. Ти беше неволният инструмент на тези сили.
— Лесо Варен — промълви Каспар, не беше изненадан. — Той ме използва.
— Тъй както е използвал и други — и ще го прави отново.
— Той е мъртъв — каза Каспар. — Талвин Хокинс му счупи врата.
— Бил е мъртъв и преди — отвърна Хилди. — Ако пътищата ви отново се пресекат, ще разбереш, че е като хлебарка. Само си мислиш, че си я смазал.
— Ако го видя отново, с радост ще проверя тази теория с върха на меча си.
— Може да не го познаеш. Той има дарбата да променя облика си. За мен той е досада, но за теб е гибелен риск. Ако отново го срещнеш, ще ти трябват могъщи съюзници.
— Къде ще ги намеря?
— Ще ги намериш, когато се отървеш от това — каза тя и посочи бронята.
— Какво е то?
— Нещо, оставено от времена преди човека. Част от истината ще научиш от Пазителите. Сега трябва да си отивам. Събуди Флин и го отведи до реката, а после тръгнете по пътеката. И запомни, избрала съм тебе, не Флин. Накрая ще се окажеш сам.
Тя отстъпи назад.
— Почакай! — каза Каспар. — Какво значи „сам“? Но нея вече я нямаше.
Каспар остана неподвижен за миг; усещането за доволство и радост, което внушаваше присъствието й, се изцеди. Когато се обърна, видя, че Флин се съвзема.
— Къде е тя? — попита спътникът му, докато ставаше.
— Отиде си.
Флин отново изглеждаше унил и отпаднал. Доброто, сторено му от жената, си бе отишло с нея.
— Хайде — каза Каспар. — Чака ни път. Поне вече знам къде отиваме. — Вгледа се в лицето на спътника си и разбра, че Флин отново е обзет от отчаяние. — Не е далече — каза Каспар, за да го окуражи. Лъжеше, но беше обезпокоен от предупреждението на Хилди. — И ще можем да оставим това проклето нещо и да хапнем топла храна!
Без да отвърне нищо, Флин отново нагласи въжената сбруя на раменете си и взе торбата си. Каспар направи същото и когато бронята се люшна в хамака помежду им, тръгнаха.
Залата бе окъпана в меко кехлибарено сияние, но в пещерата напред цареше сумрак. В далечината се виждаше смътна светлина, тъй че Каспар реши да не търси дърва за факли. Пък и едва ли щеше да намери тук. Спряха за миг на прага и влязоха.
Смътната светлина отпред сякаш се отдръпваше, докато вървяха през сумрака на пещерата. В един момент Флин попита:
— Къде сме?
— Така и не попитах — отвърна Каспар. Беше решил, че ще е неразумно да казва на Флин, че се приближават към бреговете на Реката на смъртта.
Светлината започна да става по-ярка и най-сетне се озоваха пред отверстие към много по-голяма пещерна зала. Стените се издигаха толкова високо, че очите им не можеха да ги проследят нагоре, а повърхността изглеждаше странна и хлъзгава. Каспар посегна и я докосна. Да, наистина бе хлъзгава като сапун. Пътят им напред бе преграден от широка река, а в реката се виждаше нещо, което се приближаваше към тях. Каспар усети, че каквото и да, идва от отсрещния бряг. Приближи се още и се видя, че е ладия. Караше я мъж с тежък халат.
— Каспар — каза Флин. — Прехвърляме ли се? — Остави товара си и бързо смъкна въжената сбруя. — Мисля, че трябва да се прехвърлим.
Каспар настръхна. Знаеше къде са.
— Флин, върни се! — извика той, щом спътникът му закрачи към ладията. — Ние сме в Залите на мъртвите! Ако прехвърлиш реката, влизаш в царството на Лимс-Крагма! Трябва да потърсим пътеката от тази страна.
Забърза след Флин и го сграбчи, за ръката. Флин се обърна и Каспар видя на лицето му израз на пълно облекчение.
— Не, за мен свърши. Вече го знам. Аз преминавам. Каспар пусна ръката му, а ладията докосна брега. Мъжът с халата протегна подканващо ръка.
— Той чака — каза Флин. — Трябва да ида. — Свали кесията от колана си и я подаде на Каспар. — Пръстенът и още някои редки вещи. — Каспар я взе и остана замръзнал на място, а Флин отиде до брега, качи се на ладията и тя потегли. Флин го погледна през рамо. — Ако успееш, намери семейството ми в Крондор, нали? Ще се погрижиш за тях, нали?
Каспар не можеше да отвърне нищо. Гледаше смълчан как спътникът му се стопява в речната мъгла. Вече беше сам.
За първи път от началото на това странно пътешествие Каспар се почувства безпомощен. Погледна бронята и почти се предаде на отчаянието. Стоя скован цели пет минути, замаян от невероятността на всичко, което го бе сполетяло, откакто бе изгубил трона си. След това започна да се смее.
Не можеше да се спре. Ако съществуваше по-колосална шега, изиграна от съдбата на смъртен, не можеше да си въобрази каква ще е тя. Смя се, докато не го заболяха гърдите. Осъзна, че е на ръба на същата истерия, която бе обхванала Флин.
Отметна глава и изрева в диво предизвикателство:
— Тук ли свършва това? — И си отговори сам, с вик, който отекна в огромната зала: — Не! — Най-сетне се овладя и тихо добави: — Не.
Погледна отново бронята. След като беше мъкнал половината от нея през този континент, трябваше да се примири да понесе и цялата.
Нави дългото въже и го стегна около бронята, под мишниците. Приклекна, пъхна ръцете си през клуповете, приведе се напред и надигна бронята на гърба си.
Колкото и силен да беше, съзнаваше, че ще е смъртно изтощен, когато стигне там, където трябва да стигне. Но както често казваше баща му, колкото по-скоро започнеш, толкова по-скоро свършваш.
Изтласка от ума си образа на Флин, обърна се наляво, далече от реката, и тръгна да намери пътеката.
Не можеше да определи колко е вървял. Гърбът го болеше, стъпалата също, но продължаваше. В един момент му се стори, че се изкачва, и скоро след това видя пред себе си светлина.
Изкатери се с усилие и се озова в нова пещера. Тук усещането не бе така злокобно като в голямата зала. Каспар си помисли, че навярно е преминал някаква граница и отново се е върнал в онова, което наричаше в ума си обикновения свят.
Видя светлина в другия край на пещерата и забърза към нея. Загубил беше усет за време. Можеше да е бил дни в пещерата край Реката на мъртвите. Зачуди се дали хората там изобщо се уморяват и огладняват.
