Излезе на планинския склон, на тясна пътека, водеща нагоре вляво и надолу вдясно. Погледна надолу с надеждата, че бастионът може да е под него — точно в този момент спускането бе много по-примамливо. По местоположението на слънцето прецени, че е към обед, тъй че трябваше да е бил в пещерите поне един пълен ден.
Тръгна нагоре.
Нямаше усет за разстояние на тази планина и това го дразнеше. Като ловец се беше гордял с острия си усет винаги да знае къде е. Но знаеше поне, че е изтекло време. Беше спал на пътеката, привързан за бронята, след като падна нощта, и отново наближаваше пладне, когато видя бастиона в далечината. Изглеждаше изникнал от самата скална фасада, с лице на изток, към издигащото се слънце. По негови изчисления бяха подходили към Града на мъртвите богове от изток, тъй че трябваше да е обиколил в пълен кръг около планината, за да се озове тук.
Затътри се нагоре по пътеката и скоро тя свърши пред голяма дъбова врата, достатъчно широка, за да пропусне малка кола. Не видя никаква дръжка, лост или чукало, затова заблъска с юмрук.
Няколко минути не последва нищо, после вратата се отвори широко. Отвори я мъж в напреднала възраст, сивокос и сивобрад, в груб домашнотъкан халат.
— Да?
— Търся Пазителите.
— Те не се виждат с никого — отвърна старецът и понечи да затвори вратата.
— Каспар, херцог на Оласко, едва ли е „никой“ — изръмжа Каспар и я запъна с крак. — Ето, покажи това на когото там трябва да го покажеш.
Мъжът погледна медния диск и кимна.
— Почакай тук.
След няколко минути се върна с друг, още по-стар мъж, и той попита:
— Кой ти даде това?
— Жената, чийто образ е запечатан на него. Нарече се Хилди, макар да подозирам, че това не е истинското й име.
— Така е — каза по-старият. — Можеш да влезеш.
Каспар пристъпи вътре и видя, че се намира в малък двор, почти изцяло зает от зеленчукова градина. Щом портата зад него се затвори, той свали брон[???]
Двамата мъже я погледнаха и по-старият каза:
— Какво е това?
— Надявах се, че вие можете да ми кажете — отвърна Каспар. — Отец Елект от храма на Калкин ми нареди да донеса това на вас.
— Какво общо можем да имаме с него? — попита по-младият.
— Представа нямам. Но петдесетина души загинаха, за да се донесе тук.
— Божичко — възкликна по-младият. — Едва ли е било нужно. Искам да кажа, много мило, но както виждате, тук не се нуждаем много от броня.
— Мисля, че не ме разбирате — каза Каспар. — Тук съм, за да се видя с Пазителите. Къде мога да ги намеря?
Двамата се спогледаха.
— Ами, ние сме Пазителите — рече по-старият. — Намери ни. Аз съм Джелеми, а това е Самас. — Посочи бронята. — Това го остави там. Никой няма да го открадне.
Самас се изкиска на шегата.
— Ние сме единствените тук.
— Влез вътре — покани го Джелеми. — Този диск, който донесе, ти спечели храна, топло легло и малко разговор, преди да си заминеш утре.
— Утре ли?
— Да — каза Самас и подкани с жест Каспар към входа на бастиона. — Не са ни позволени забавления. Това е част от работата ни. Трябва да сме бдителни и нащрек. Гостите биха ни разсейвали.
— Разсейвали от какво?
— Ами, да пазим боговете, разбира се.
Каспар залитна, но се задържа. Реши, че ще е най-добре да седне и да хапне нещо, преди да се опита да разгадае тази странна мистерия.
Глава 14
Пазителите
Каспар дъвчеше бавно.
Чак когато поставиха храната пред него осъзна колко е прегладнял. Знаеше също, че ако яде бързо, може да си докара стомашни спазми. Храната беше проста — варени зеленчуци, хляб, опечен преди няколко дни, но все още ставащ за ядене, резен много миризливо, но вкусно сирене и чаша вода. Все пак беше много засищаща.
Джелеми и Самас се хранеха мълчаливо, с по някое изръмжаване или жест от време на време, каквито човек обикновено свързва с хора, живели дълго време заедно и които не изпитват голяма нужда да си приказват. През това време Каспар прехвърли в ума си онова, което му бяха казали в Залата на мъртвите.
Когато вечерята привърши, Самас прибра чиниите и чашите, а Джелеми погледна Каспар. Имаше пронизващи сини очи и въпреки немощната му външност и разстроената донякъде реч Каспар беше сигурен, че умът му нито е хилав, нито разстроен, а че всичко това е поза, която да обезоръжи посетителите.
— Обещах ти малко разговор, преди да си тръгнеш утре. Е, за какво би искал да си говорим?
— Мисля, че и за вас, и за мен ще е от полза, ако ви разкажа историята си — отвърна Каспар.
Започна със своето изгнание, без да разкрасява своята роля или да омаловажава грешките си, просто разказа на двамата как е паднал толкова ниско. После описа срещата си с Флин, Кенер и Макгоин и странстванията им.
Докато разказваше, свещта догоря. Когато приключи, Джелеми зададе няколко въпроса, за да измъкне подробности, които Каспар бе пропуснал или замазал.
Каспар знаеше, че вече е след полунощ, но не изпитваше нужда от сън, толкова беше нетърпелив да придаде малко здрав разум на цялото безумие, в което беше попаднал. След дълго мълчание попита:
— Можете ли да ми кажете какво представлява тази броня?
— Не — отвърна Джелеми. — Мога да ти кажа само, че е древна и че е нещо зло и прокълнато.
— Можете ли да направите нещо с проклятието?
— Не. За това е нужна силата на боговете.
— Добре тогава — каза Каспар. — Можете ли да се застъпите за мен пред боговете?
— Трябва да отидеш в някой храм и да се помолиш за застъпничество.
Каспар не се опита да прикрие безсилието си.
— Но нали храм ме изпрати тук! Джелеми стана.
— Часът е късен и ти си уморен. Можем да поговорим още малко на закуска.
— Ще те заведа до стаята ти — каза Самас.
Каспар го последва по главния коридор, който беше съвсем гол, до каменно стълбище в дъното.
— Някога в бастиона е имало над хиляда Пазители — заговори Самас. — Сега сме само трима.
— Трима? Видях само вас двамата.
— Пазител Андани е долу в Крайморски Испар, пазарува някои неща, които са ни нужни.
— Но това е… колко? На триста-четиристотин мили оттук! Самас кимна.
— Ходим там на всеки пет години, все едно дали ни трябва нещо жизненоважно, или не. Повечето от това, което ни трябва, си го отглеждаме тук. Редуваме се. Ако не се махаме от бастиона за малко от време на време, може да стане досадно. Аз съм следващият на ред.
— От колко време служите тук? Самас спря пред една врата и каза:
— Можеш да спиш тук. — Помълча, сякаш пресмяташе. — В бастиона ще да съм някъде от около четиристотин трийсет и две години, до идущото Средилетие.
