Каспар се поколеба за миг, после хукна след Томас и Пъг, които тичаха подир създанието от другия свят. Обзе го яд. „Тези чудовища, как дръзнаха да нахлуят в това спокойно и възхитително място!“ Част от ума му осъзна, че ядът предвещава лудостта, идваща от носенето на пръстена, и че до час трябва да го свали; но засега рискът за Елвандар беше прекалено голям.
Изкатери на бегом едно стълбище и се озова на горната площадка. Очите и дробовете му горяха от лютивия дим: дъждът загасяше пламъците горе, но горещината изпълваше въздуха с пара.
Каспар си пое дъх. Видя как Томас скочи през перилото, стъпи леко на крака на четиридесет стъпки по- долу върху друга огромна платформа, на която няколко елфи лежаха проснати сред локви кръв, скочи й от нея… не можеше да види по-надолу през зеленината и пушеците. Томас се скри от погледа му, но Каспар чу ясно грохота от битка. Огледа се, видя водещите надолу стълби и забърза към мястото на боя.
Докато се добере до долната платформа, боят отново се беше преместил. Той продължи забързан към звуците, но те все оставаха някъде пред него. Шумът беше свиреп, по-безумен от всичко, което Каспар беше чувал по време на битка.
На следващата платформа се наложи да спре, за да си поеме дъх. Едва можеше да стои прав, камо ли да се бие. Дробовете му изгаряха от парата и дима. Закашля се и изплю. Грохотът на оръжие заглъхна и най-сетне се възцари тишина.
Каспар дишаше с мъка. Чуваше само дъжда и воя на усилващата се буря. Вдиша дълбоко и забърза натам, откъдето за последно бе чул боя.
Завари Томас, Пъг и талноя да стоят сред кървава касапница. Виждаха се телата на четирима елфи, гротескно разкривени в смъртта, други десетина привързваха раните си — от съвсем незначителни до застрашаващи живота.
Елфи от всички страни на поселението прииждаха да помогнат на пострадалите.
— Какво стана все пак? — попита Каспар.
Пъг се обърна и вдигна ръка да го накара да замълчи. И когато Томас се обърна към него, Каспар разбра. Никога в живота си не беше виждал такава ярост.
— Кой смее? — изръмжа Томас. Погледна нападалите тела и гласът му се извиси. — Кой смее да причинява това на народа ми?
— Някой, който иска това — отвърна Пъг и посочи талноя.
— Може да не знаят какво точно представлява, но знаят, че е важно. Усетили са мощната черна магия, скитаща по земята, и искат да я контролират.
— Откъде знаеш? — попита Каспар и най-сетне свали пръстена от ръката си.
— Няма други възможни причини — каза Пъг. — Нещо повече, сигурен съм, защото знам кой изпрати танцьорите на смърт.
— Кой?
Пъг го изгледа и Каспар видя срещу себе си маска на едва сдържан гняв, страховита като гримасата на Томас, а може би и повече, заради железния му контрол. Пъг каза тихо:
— Твоят стар приятел Лесо Варен. — И с широк жест обхвана полето на битката. — Това доказва, че той се е върнал, защото е единственият маг, достатъчно силен, за да може да сътвори толкова много танцьори на смърт.
— Но защо тук? — попита изумено Каспар. Пъг посочи талноя.
— Сигурно е доловил присъствието му, когато Татар и заклинателите свалиха защитите на Елвандар, за да ми позволят да си замина. — Погледна Томас. — Чувствам се виновен, защото ако ни бях прехвърлил само до реката, той изобщо нямаше да проникне във вашата светая светих.
Томас поклати глава.
— Не, стари приятелю. Вината не е твоя. И вярвам, че той все едно щеше да може да разруши преградите ни. Не забравяй, докато ти беше пленник на света на цураните, бяха нужни уменията на Макрос Черния, за да отблъснем цуранските Велики, когато нападнаха. Щом те можеха да минат през защитите ни, защо не и Варен?
Пъг кимна.
— Може би си прав. Ще пратя Миранда при вас, щом се върна у дома, за да обсъди с Татар и останалите укрепването на защитата ви. — Погледна изпълнения с пушеци въздух, заслушан във виковете на болка и гняв, и промълви: — Това трябва да се спре.
Каспар само кимна.
Срещата в двора на кралицата беше скръбна. Шестнадесет елфи бяха пожертвали живота си, за да защитят отечеството си. Дванадесет бяха изгорели в пожара, три от тях — деца.
Пъг отведе Каспар настрана и му каза:
— Това, което трябва да разбереш, е, че елфите имат дете само веднъж на столетие или повече. Това е най-голямата загуба, която са претърпявали след Войната на разлома. Много години занапред ще бъдат в траур.
Каспар каза тихо:
— Усетих. Това е истинска трагедия. Акайлия заговори на кралицата:
— Преградите ни бяха пометени, ваше величество. Беше все едно, че някой ги е проучвал от много време, тихо и ненатрапчиво, пасивно. В момента, в който паднаха, удариха други две заклинания. Пламъците не бяха нещо повече от огнено заклинание, но в голям мащаб. — Обърна се към Пъг. — Не беше заради вашето заминаване, приятелю. Дори преградите да бяха в пълната си мощ, мисля, че изходът щеше да е същият.
Татар пристъпи напред. Старите му очи, засенчени от рунтавите бели вежди, пламтяха от гняв.
— Точно така е, както казва Акайлия, Пъг. Това не беше случайна атака. — Погледна неподвижния талной. — Засичането на присъствието на това нещо може да е накарало стария ти враг да се вкопчи за мига, но ефикасността на нападението и старателната му подготовка, нужна, за да се разбият преградите ни, да се подпалят дърветата и да се прехвърлят толкова много танцьори на смърт в лоното на нашия лес, подсказва за подробно, търпеливо планиране. Нападението на Елвандар е било замислено отпреди много време. Навярно само началото му е било оставено за последния момент.
Пъг кимна и каза:
— Да, Варен трябва да се е подготвял да атакува Елвандар като възможност, защото няма как да е знаел, че ще донесем това нещо тук. Ефективен план, прост по замисъл, но изискващ голямо изкуство. Объркващото заклинание бе хвърлено, докато преградите падаха, а внезапното прехвърляне на танцьорите на смърт също е сериозно постижение. Ясно е, че атаката бе отвличаща маневра — силна, кървава и жестока маневра — за да могат да отвлекат талноя. — Чародеят въздъхна. — И все пак не мога да се отърва от чувството, че ако не бях донесъл талноя тук, всичко това можеше да ви бъде спестено.
— Хайде, успокой се, Пъг — каза Томас и погледна талноя. — Иронията е, че ако това нещо не беше под контрола на Каспар, щяхме да претърпим още по-големи щети. Аз вероятно щях да унищожа танцьорите на смърт, но пък щяха да загинат много повече от нашия народ. След като вече видях на какво е способно това същество, знам следното: трябва да решите този проблем бързо, защото ако ни нападне армия от такива същества, това със сигурност ще е краят за всички ни. — Пристъпи към приятеля си. — Спомените ми като Ашен-Шугар са едно, но опитът ми тук като Томас е друго. Пъг, цялата обединена мощ на Кралството и Кеш, всички магьосници на Звезден пристан и Острова на чародея, всички те взети заедно не биха могли да устоят на десет хиляди от тези неща.
— Трябва да тръгваме, и то бързо — съгласи се Пъг. — Ясно е, че Варен отново владее сили, които съперничат на Конклава, и че действа дръзко, безскрупулно дори. Да пробиеш преградите, защитаващи Елвандар, не е дребно постижение, а да пратиш две дузини танцьори на смърт… — Пъг погледна приятеля си от момчешките години и кралицата — е толкова чудовищно деяние, колкото създаването на този талной, защото всеки танцьор на смърт е създаден с доброволно отдаване на душата сина магьосник, деяние, на което би могъл да се съгласи само фанатик.
Томас се върна при Агларана, наведе се и й заговори тихо. Кралицата държеше ръката му и като че ли реагираше на думите му с безпокойство. Най-сетне наведе примирено глава и Томас я целуна, след което се отдалечи.
— Почакайте тук, моля ви — каза на Пъг и Каспар, докато минаваше покрай тях, и влезе в кралските
