Той превръщаше в ад живота на пехотата, която беше получила трудната задача да изкопае окопи около обсадения град Бадахос, който се намираше веднага зад испанската граница.
Адютантът отдаде чест.
— Вести от разузнавателната служба, сър. — Приближи се до масата и остави плик с документи.
Уелингтън изръмжа нещо неразбрано, напусна мястото си до камината и отиде до масата, за да разгледа документите. Дългият му нос потръпна в знак на отвращение. След малко погледна към другите двама офицери, които седяха пред огъня.
— Французите са хванали Ла Виолет.
— Кога, сър? — Полковник Джулиън Сейнт Симон протегна ръка и взе документа, който му подаде Уелингтън.
— Очевидно вчера. Хората на Корниш са обкръжили разбойническата й банда в околностите на Оливенца. Според сведенията на нашите разузнавачи сега Ла Виолет е във военен лагер извън града.
— Надеждни ли са новините? — Полковникът прочете внимателно посланието.
Уелингтън вдигна рамене и хвърли въпросителен поглед към адютанта.
— Агентът е един от най-добрите ни хора, сър — увери го младият мъж. — А информацията е съвсем прясна, готов съм да се закълна, че е вярна.
— Проклятие — промърмори Уелингтън. — Ако малката е попаднала в лапите на французите, те ще измъкнат от нея всяка информация, която им е нужна, до последната подробност. Тя познава всички проклети проходи в тези планини, оттук до Байона, и знае всичко за местните партизани.
— Значи трябва да я измъкнем — отговори полковникът, сякаш това беше най-простото нещо на света. Той остави документа на масата и се облегна назад. — Не можем да допуснем французите да получат сведения, които ние нямаме.
— Точно така. — Уелингтън поглади брадата си. — А ако Ла Виолет вече е дала исканите сведения на французите, ние също трябва да ги получим, за да сме наравно. Трябва да я доведем тук и да я убедим да ни се довери.
— Защо французите я наричат Ла Виолет? — попита заинтересовано майорът. — Всъщност, сега се сещам, че и испанците я наричат Виолета.
— Доколкото знам, свързано е с начина й на работа — отговори полковник Сейнт Симон и в гласа му имаше неприкрит сарказъм. — Или може би с игричките й… нали теменужките се крият в тревите и храстите. Вече няколко пъти узнаваме, че именно тя се крие зад най-големите успехи на партизаните. Докато френската армия се ограничава в партизанска война, малката теменужка цъфти в тила и нанася удари там, където изобщо не я очакват.
— При това обаче не забравя и собствената си изгода — допълни Уелингтън. — Казват, че не обича войниците, все едно от коя армия са. Когато помага на испанските партизани, иска да й плащат услугите… или поне дава възможност на хората си да грабят безнаказано и да се сдобият с богата плячка.
— С други думи, малката води наемнически отряд — заключи майорът и презрително изкриви устни.
— Точно така. Но съм склонен да мисля, че французите не се ползват с благосклонността й или поне не колкото нас. Никога не им е предлагала помощ, все едно на каква цена. — Главнокомандващият изрита с ботуша си един тлеещ пън, за да го бутне обратно в камината.
— Засега — възрази спокойно полковникът. — Може би точно в тази минута французите й предлагат подходяща цена за сведенията, които има. — Той беше едър мъж с широки рамене и силен гръден кош. Под гъстите златно-червени вежди блестяха яркосини очи. Гъстата коса имаше същия цвят като веждите, една немирна къдрица непрекъснато падаше на високото чело. Той излъчваше естествения авторитет на мъж, роден в богато и привилегировано семейство, мъж, който никога не поставя под въпрос съществуващия обществен ред. Над червената си куртка беше наметнал небрежно пелерината на кавалерийски офицер, на хълбока носеше масивна, богато украсена крива сабя, окачена на широк, обкован с гвоздеи колан. От цялото му същество се излъчваше неукротима енергия. Тясното помещение изглеждаше твърде малко за такъв човек.
— Чувал съм, че името се дължи на външността й, сър — обади се почти плахо адютантът. — Казват, че приличала на теменужка.
— Велики боже! — изсмя се презрително полковникът и смехът му отекна под ниския таван. — Тази жена е безогледна, коварна креатура, която предлага съмнителните си услуги на партизаните само за да получи добро възнаграждение.
Адютантът пристъпваше уплашено от крак на крак, майорът обаче заяви рязко:
— Не, Сейнт Симон, момъкът има право. И аз съм чувал, че прилича на теменужка. Казвали са ми още, че момичето е съвсем дребно и всеки порив на вятъра може да го прекърши.
— Значи няма да издържи, ако майор Корниш приложи и върху нея изкуството си да убеждава — промърмори мрачно Уелингтън. — Майорът е зъл, брутален тип и обича такива разпити. Нямаме време за губене. Джулиън, ще поемете ли задачата?
— С удоволствие. Ще се радвам да измъкна плячката на Корниш. — Полковникът не можа да скрие въодушевлението си от получената задача. Той удари токове и шпорите му иззвънтяха. — Освен това ще се радвам веднъж завинаги да пресека игричките на таза така наречена виолетка. Твърде много неприятности ни е създавала, за да й позволим да продължи да се обогатява за наша сметка. — По аристократичното лице пробягна сянка на презрение. Джулиън Сейнт Симон не понасяше наемниците. — Ще взема със себе си двайсет войници.
— Дали ще са ви достатъчни да нападнете предния пост? — попита със съмнение в гласа майорът.
— О, аз нямам намерение да щурмувам лагера, драги — отговори ухилено полковникът. — Малко коварство, някоя и друга хитринка — и ние можем да си играем на партизани, ако разбирате какво имам предвид.
— Направете го, Джулиън. — Уелингтън му подаде ръка. — Доведете ни онова малко цвете, за да откъснем листчетата му първи.
— След пет дни ще го имате! — Полковникът се обърна и излезе от стаята с присъщата му енергия.
Пет дни, това не беше суетно самохвалство и главнокомандващият го знаеше. Джулиън Сейнт Симон, наскоро навършил двадесет и осем години, беше войник вече почти десет лета и всички познаваха необичайните му методи и постоянните му успехи. Цялата армия беше убедена, че Сейнт Симон изпълнява с чест и най-трудните задачи, а хората му бяха готови да го последват и в ада, стига само да им заповяда.
Френският преден пост се състоеше от струпани безредно колиби и палатки в малка горичка извън градските стени на Оливенца. Дъждът продължаваше да се лее от оловносивото небе, тежките капки падаха от клоновете на дърветата и наводняваха палатките. Покривите на колибите пропускаха и повечето бяха вече мокри.
Ла Виолет, която близките наричаха Тамсин, дъщерята на Сесил Пенхалан и Ел Барон, се бе свила в едно ъгълче на колибата и трепереше от допира до влажната глинена земя. Около врата й беше стегната плетена кожена яка. За нея беше вързано въже, закрепено за стената. Тамсин се дръпна малко настрана, за да избегне дъждовните капки, които падаха от дупката в покрива и се стичаха по гърба й.
Беше й студено, умираше от глад и жажда, мускулите й бяха схванати от дългото седене, но нищо не убягваше от острия й поглед. Ушите й улавяха и най-тихите шумове и въпреки непрестанно стичащия се дъжд тя успяваше да следи разговора. Майор Корниш и двамата му офицери седяха край масата в средата на колибата. Ароматът на чеснов салам и мазно сирене я измъчваше непоносимо, но лицето й не помръдваше. След малко един от офицерите извади шумно тапата на поредната бутилка и Тамсин усети тръпчивия аромат на местното вино. В гърлото й се надигна гадене и тя едва успя да го потисне. Господи, колко беше гладна…
Държаха я тук вече два дни. Сутринта й бяха хвърлили парче хляб и макар че бе паднало в калта до нея, тя го изтри грижливо и го изяде до последната трошичка. После отметна глава назад и улови с уста няколко капки дъждовна вода, която се стичаше от покрива. Слава богу, поне вода имаше достатъчно и досега не й се беше налагало да изтърпи други мъчения освен неудобното положение и униженията на пленничеството.
Е, малко неудобства и унижения не бяха болка за умиране. Тя си припомни думите на баща си, който я
