— Шестима при мен! — В следващия миг краката й вече не докосваха земята. Той я вдигна на ръце и я понесе през горичката, без да се тревожи от дъжда и от ужасната бъркотия, като умело избягваше униформените французи.
Мъже в тъмни наметки се събраха на полянката, където ги чакаха двадесетина тревожно цвилещи коне. Животните риеха с копита в калта и искаха да избягат по-далече от пожара.
Полковник Сейнт Симон вдигна лекия си товар на гърба на коня и в следващия момент се метна на седлото.
— Габриел! — извика отчаяно момичето. — Трябва да намеря Габриел! — Тя се хвърли светкавично настрана и скочи от коня.
Сейнт Симон нямаше време да размисли. Скочи след нея и се втурна като обезумял след плячката си, която се скри в мрака. Настигна я само след няколко метра и ръката му се сключи около китката й.
— По дяволите? Къде сте тръгнали?
Тамсин не можеше да го види, различаваше само неясните му очертания. Тонът му отново събуди гордостта й, но който и да беше този човек, тя му дължеше спасението си, затова удържа напиращия на устните й рязък отговор и се постара да обясни спокойно, макар че гласът й трепереше от нетърпение:
— Много съм ви благодарна, че ме избавихте от това неприятно положение, сър. Не знам защо го направихте, но съм ви безкрайно задължена и ще се постарая да ви се отблагодаря. Сега обаче мога да се справя и сама и трябва непременно да намеря Габриел. — Тя се врътна настрана и се опита да изтръгне ръката си.
Неприятно положение! Полугола, с проклетата кожена яка на шията, с перспективата да бъде измъчвана до смърт — това ли беше неприятното й положение! И му бе благодарила, сякаш си мислеше, че или е действал от чиста безкористност или че спасението й е било случайност. При други обстоятелства Сейнт Симон би се изсмял с глас на такова очевидно недоразумение.
Той свали наметката си с бързо движение и уви съпротивляващата се фигурка с плътната материя, за да й попречи да се движи. След това я метна на рамото си като чувал с картофи и се усмихна доволно, когато буйният поток на думите й изведнъж пресекна.
Тамсин бе открила червената куртка и полковнишките еполети, преди наметката да я покрие изцяло и носът й да се опре в златния шнур и блестящите копчета. За втори път през последните няколко минути положението й се промени драматично, но все още беше в плен на военни и не можеше да се надява на нищо добро.
Спасителят й, който се бе превърнал в похитител, възседна коня си, без да се тревожи от товара в ръцете си. После издаде рязка заповед и малката група облечени в черно фигури последва примера му. Без да се бавят, мъжете обърнаха конете си и препуснаха в мрака.
Тамсин осъзна много бързо, че е безсмислено да се съпротивлява. Пелерината беше от дебела и здрава материя и нямаше как да освободи ръцете си. Мъжките рамене бяха корави като желязо, а конят галопираше с такава скорост, че ако се опиташе да скочи, щеше да си счупи врата.
Тя се опита да отпусне схванатите си мускули и да успокои хвърчащите из главата й мисли. Какво искаха англичаните? Вероятно същото като французите. Дали и те щяха да приложат същата тактика? Проклети войници — всички бяха като диви животни, все едно каква униформа носеха. Синя, червена, зелена или черна. Златните еполети и шнурове също бяха еднакви.
В мислите й отново се надигнаха страшните картини от нощта, когато войниците нахлуха в селото Сан Педро. В ушите й още кънтяха виковете и писъците на нападнатите, а миризмата на кръв в носа й беше все така жива като тогава. Двамата с Габриел се бяха свили зад скалите и наблюдаваха безпомощно страшната сцена… Къде беше Габриел?
Мисълта, че Габриел все още е в плен на французите, докато английските кавалеристи я отнасяха бог знае къде, прогони призраците от паметта й. В гърдите й се надигна луд гняв, енергията й се събуди и тя направи нов опит да се освободи от ръцете на похитителя си.
Единствената му реакция беше да стегне още малко хватката си. Ръката му притисна главата й към куртката и тя се уплаши, че няма да може да си поеме дъх. Този мъж знаеше как да сломи съпротивата й.
Тамсин въздъхна примирено. Тази луда езда все някога щеше да свърши и тя трябваше да опази цялата си енергия за мига, когато щяха да я пуснат на земята. Много добре знаеше какво ще направи, когато отново усети твърда земя под краката си. Този самонадеян и властен кавалерийски офицер не притежаваше достатъчно интелигентност и бързина, за да се мери с нея, с Ла Виолет. Тя познаваше тази земя до последните подробности и беше майсторка в изкуството да се измъква от трудни положения.
Джулиън усети енергията, която се излъчваше от крехкото същество в пелерината му и неволно потрепери. Даже когато седеше тихо и се опитваше да изглежда примирена, тази мачка женичка беше изпълнена с решителност и недобри намерения. Ла Виолет имаше свои собствени закони, също както беше с баща й, Ел Барон, тя умееше да надхитря и двете неприятелски армии, надминаваше ги по бързина и изпълняваше достойно незаконната си, но много доходна дейност. Джулиън осъзна, че трябва да бъде постоянно нащрек. Само защото в момента държеше това разбойническо изчадие в прегръдката си, не биваше да отслабва бдителността си.
Когато малкият отряд стигна до бреговете на Гуардиана, направиха кратка почивка. Не се чуваха преследвачи, само водата на реката ромонеше приспиващо. Нощното небе беше съвсем черно и в мрака не можеше да се разбере дали мястото беше безопасно за прекосяване на реката.
— Сержант!
— Сър? — Една от черните фигури се отдели от групата и препусна към полковника.
— Ще почиваме тук до разсъмване и после ще потърсим брод. Проучете дали не можем да се подслоним някъде наблизо, за да се отървем от този отвратителен дъжд. Опитайте с онези дървета. — И той посочи черната групичка дървета зад полянката.
Сержантът даде заповед на хората си и отрядът потегли към дърветата. Полковникът ги последва със смръщено чело. Трябваше да реши какво ще прави с пленницата си, когато слязат от конете.
Оказа се, че между дърветата има малка колиба и навес за сено. Половината покрив на колибата беше цял и осигуряваше известна защита срещу дъжда. Хората от шеста дивизия бяха свикнали да нощуват и при най-тежки условия и сега бяха доволни от намереното. Вече четири години се опитваха да изгонят Наполеон от Испания и Португалия и познаваха много добре жежките лета и леденостудените и дъждовни зими на Иберийския полуостров. Войниците завързаха конете под дърветата и бързо събраха съчки, за да запалят огън под навеса. Всеки носеше суха прахан и много скоро към небето се издигна облак дим.
Полковникът скочи от коня, без да изпуска пленницата от ръцете си, и се запъти към колибата.
— Вие също можете да запалите огън тук и ще ви е топло и удобно — заяви сержантът, който бе влязъл след него в изоставената колиба. — Момчетата имат достатъчно прахан и ще ви донесат всичко необходимо. Мисля, че всички имаме нужда от чаша топъл чай.
— Великолепно, сержант — отговори с отсъстващ вид полковникът. — Разположете постове около дърветата. Не искам огънят да събуди вниманието на неприятеля.
Той се приведе и погледна крехката фигура в ръцете си. Ла Виолет беше извърнала глава от гърдите му и той се взря в две теменужени очи, осветяващи сърцевидно лице. Момичето отговори на изпитателния му поглед с кротко любопитство, което веднага би заблудило някой не толкова опитен и твърд мъж.
— И какво сега, английски полковнико? — Английският й беше безупречен, със съвсем лек акцент; само острото ухо можеше да различи чуждия тон и полковникът беше безкрайно изненадан.
— Говорите добре английски.
— Но разбира се! Майка ми беше англичанка. Няма ли най-после да ме пуснете на земята?
— Ако го направя, трябва да ми дадете думата си, че няма да избягате.
Очите й засвяткаха развеселено.
— Нима ще повярвате в думата на една разбойничка, полковник?
— Значи да не го правя?
Тамсин избухна във весел смях.
— Това знам само аз, а вие трябва да го откриете, колонел.
Подигравателният й смях звучеше доста неприятно. Удари го вълна от враждебност. Очевидно тази жена не беше наясно, че за сегашното си достойно положение трябваше да благодари само на добрата му
