съветваше: „Миличка, научи се да разбираш какво може да изтърпи един човек и какво не, кои битки си струва да води и кои не.“
Но кога щяха да свършат с любезностите? Кога щеше да започне сериозният разпит? Разбира се, тя можеше веднага да се съгласи и да им даде онова, от което имаха нужда, като поиска да й платят хубавичка сума. Но това беше битка, която си заслужаваше да се води. Тя не можеше да помогне на французите, не можеше да предаде партизаните, без да предаде спомена за баща си. По дяволите, кога най-после щяха да започнат?
Сякаш чул неизречения въпрос, майор Корниш стана и отиде при нея. Погледна я изпитателно и прокара пръсти по гъстия си мустак. Тамсин отговори на погледа му с цялото безстрашие, на което беше способна.
— Е, добре — промърмори мъжът. — Мисля, че ще пожелаете да ми кажете някои неща, които ме интересуват.
— Какви неща? — попита дръзко младото момиче. Устата й беше суха и въпреки студа и мокротата тялото й беше горещо и трепереше като в треска. Дъщерята на Ел Барон не беше страхливка, но не беше нужно да си страхливец, за да се боиш от онова, което предстоеше.
— Не подлагайте на изпитание търпението ми — проговори предупредително майорът, макар да се стараеше да бъде любезен. — Можем да получим желаните от нас сведения без болки, но и с много болки. За мен е все едно.
Вместо отговор, Тамсин скръсти ръце пред гърдите си и облегна глава на стената зад себе си. Без да обръща внимание на студената дъждовна вода, тя затвори очи.
Изведнъж мъжът дръпна с все сила въжето, което беше закрепено за кожената й яка и тя скочи на крака. Примката беше стегнала шията й толкова силно, че не й достигаше въздух.
— Не ставайте глупачка, Виолет — продължи съвсем тихо Корниш. — Накрая ще научим всичко, което искаме. Ще ни кажете дори неща, които изобщо не ни интересуват, само за да сложите край на непоносимите болки. Знам го аз, знаете го и вие. Затова не бива да губим време и да хабим усилия.
Не, тя нямаше да издържи на мъченията. Много скоро щеше да пропее. Но трябваше, трябваше да издържи!
— Къде е Лонга? — Тихият въпрос заглуши за миг равномерното капене.
Лонга водеше партизанските отреди в северната част на страната. Хората му непрестанно нападаха армията на Наполеон и й причиняваха големи вреди. Атаките им бяха безшумни, партизаните сякаш идваха от нищото и после отново се разтваряха в нищото. Те връхлитаха върху маршируващите колони, изненадваха патрулите и опожаряваха селата, за да затруднят снабдяването на армията с храна.
Тамсин знаеше къде беше Лонга. Надяваше се, че новината за залавянето й е стигнала до партизанския водач, преди тя да рухне от мъченията и да го предаде. Лонга беше предпазлив човек и щеше да изчезне. Дано някой от хората й се беше сетил да тръгне към убежището му, за да го предупреди. Можеше само да се моли новината да стигне по-скоро до Памплона. Засадата, която им устроиха французите, беше толкова неочаквана, че хората й бяха разпръснати във всички посоки, а повечето бяха безмилостно убити. Не, Габриел със сигурност не беше убит. Но къде е сега? Сигурно бяха хванали и него и го бяха хвърлили в някоя от тези ужасни дупки. А може би верният й помощник и телохранител не беше вече между живите? Не, това не можеше да бъде истина. Сигурно точно в този момент исполинът се опитва да се освободи от затворничеството. Никой обикновен смъртен не може да държи в плен човек като Габриел. Той щеше да се освободи и да дойде да я вземе.
Тя трябваше да издържи.
Някой разхлаби въжето, после ръката на Корниш се плъзна към ризата й. Вместо да я разкъса, той започна съвсем бавно да я разкопчава.
Кожата й беше ледена, но като че ли изстина още повече, когато очите й откриха ножа в другата ръка на французина. Отново я обзе гадене. Не можеше да понася ножове. Дали и Корниш го знаеше? Дали познаваше ужаса, който я обземаше при мисълта за собствената й наранена кожа, за червената кръв, която се стича от раната? Черни точки затанцуваха пред очите й и тя се вкопчи с всички сили в желанието да не загуби съзнание.
Един от другите мъже пристъпи към тях и се усмихна. Застана зад нея и свали ризата от раменете й, без да бърза. След това хвана китките й и дръпна ръцете й назад, за да види дръзката извивка на гърдите й. Накрая уви китките с дебело въже. Тамсин усети треперенето на гърдите си и лицето й пламна.
— Колко жалко — прошепна Корниш и прокара върха на ножа по меката закръгленост на гърдата й. — Каква прекрасна кожа. Кой би очаквал това от една партизанка, от една крадла и мръсница. — Върхът на ножа обикаляше около зърното на гърдата. — Не допускайте да ви нараня — продължи настойчиво той. — Кажете ми къде е Лонга!
Тамсин не каза нито дума. Опита се да се пренесе мислено на друго място, много далече от жалката колиба с трепкащите свещи и безкрайното шумолене на дъжда. Представи си, че не усеща студеното острие на ножа, което мъжът притисна към гърдата й и заби в меката плът, но не прониза кожата.
— Ще ми кажете къде е Лонга — продължи със същия тон офицерът. — А после ще ми опишете планинските проходи, които минават през планината Гуадарама, проходите, които използвате вие и приятелите ви.
Тамсин продължаваше да мълчи. След малко Корниш дръпна въжето и я обърна с лице към стената. Тя трябваше да се надигне на пръсти, защото въжето беше много стегнато. Мъжете го закрепиха на куката в тавана. След миг Тамсин усети острието на ножа в гърба си и това беше много по-страшно, защото не можеше да види какво й правят. Ножът се плъзна по гръбначния стълб и тя зачака първата рана. Знаеше, че мъчението ще бъде бавно и постепенно, че щяха да режат кожата й на ивици, докато кръвта почне да се стича на ручейчета по гърба.
Изведнъж в колибата се разнесе странна миризма. Тамсин не бе забелязала нищо необичайно, защото се бореше да преодолее ужаса и чакаше следващата рана. Някой зад нея се покашля. Въздухът беше странно тежък и притискаше гърдите й. Яката беше толкова тясна, тя се страхуваше… Не, не, това беше дим! Гъст черен дим проникваше под вратата и пълнеше стаята. Мазен, хапещ, задушаващ дим.
Корниш изруга ядно и се обърна към вратата. Един от офицерите се бе озовал там преди него и я разтвори с трясък. В следващия миг в стаята нахлу огромен облак дим и мъжът извика задавено. После уплашено се втурна назад, за да избяга от неочакваната опасност.
Прозвуча сигнал. Пронизителен и режещ. И изведнъж настана хаос. В задушаващия дим изникнаха облечени в черно мъже с маски и извадени саби. Прокънтя изстрел. Чуха се ругатни, дрезгави викове. Прозвуча писък.
Тамсин се опита да се обърне, да се махне от стената, но ръцете й бяха стегнати зад гърба, а въжето не й позволяваше да стъпи здраво на краката си и да запази равновесие. Можеше само да си представя какво ставаше в стаята. Мислите се надпреварваха в главата й. Трябваше веднага да се възползва от ситуацията, за да избяга. Но беше в положение, от което нямаше как да се измъкне сама. Дали пък целият този хаос не беше предизвикан от Габриел?
След минута въжето, което я държеше до стената, падна прерязано и тя се свлече на колене.
— Станете — проговори енергичен глас на английски. Някой освободи китките й.
Тамсин изобщо не си даде труд да потърси причината за щастливото си избавление. Тя скочи на крака и изохка мъчително, защото гъстият черен дим й пречеше да диша.
— Бързо! — заповяда гласът. — Размърдайте се! — Някой сложи ръка на гърба й и я бутна към изхода.
Начинът, по който спасителят й издаваше заповеди, я слиса. Но обстоятелствата не й позволяваха да протестира. Тя се опита да се изплъзне от ръката на гърба си, като се приведе и вдигна ризата си, захвърлена на пода. Облече я набързо и сложи ръка пред носа и устата си. Хукна към вратата, но се спъна и едва не падна.
Около нея тичаха мъже, ругаеха и кашляха и се опитваха да си пробият път през гъстата мъгла. И навън беше същото. Всички колиби горяха. Към небето се издигаха кълба черен дим, войниците тичаха като безумни насам-натам и се опитваха да спасят поне част от вещите си.
Отново прозвуча сигнал и Тамсин реши, че е за оттегляне. Мъжът я бутна към близките дървета и извика:
