воля.
— Благодаря за предупреждението — отговори спокойно той. — Ще постъпя според съветите ви. — Той огледа колибата. — Мисля си, че бих могъл да се възползвам от чудесната яка на майор Корниш, за да ви държа близо до себе си.
Тамсин се обърна рязко. Най-после й стана ясно, че не можеше да се шегува безнаказано с този мъж. Трябваше да промени тактиката.
— Не е нужно да прибягвате до яката — побърза да го увери тя. Изведнъж очите й станаха меки и отстъпчиви. — Моля ви, полковник, пуснете ме да стъпя на земята. Нима мислите, че бих могла да ви избягам, след като сме заобиколени от верните ви хора?
Тази Ла Виолет е чудесна малка артистка, каза си развеселено Джулиън и се усмихна мрачно. Само че няма да постигне нищо с този израз на заблудено малко момиче, не и пред него.
— Много ми се иска да ви пусна на земята — обясни провлечено той, — но първо трябва да взема известни предпазни мерки. Надявам се, че ще ме извините. Сержант, донесете едно въже.
Тамсин се прокле за глупостта си. Очевидно беше подценила безобразно този необикновен екземпляр от армията на Уелингтън. В първия момент не можа да се овладее и гневът й избухна с дива сила. Наруга го с най-грозни думи, нарече го надменно войнишко изчадие, което се перчи със златните си еполети и излъсканите копчета, но той дори не се помръдна. Скоро й стана ясно, че този полковник съвсем не е толкова сляп и глупав, колкото й внушаваха предразсъдъците.
Накрая мъжът я постави на земята, но все още не й позволи да се раздвижи. Наметката стягаше ръцете и краката й.
— Седнете, сеньорита — покани я англичанинът. Гласът му беше гладък като коприна. — Земята е малко влажна и се боя, че гостоприемството ми ще бъде ограничено. — Той улови въжето, което му хвърли сержантът, и когато Тамсин не последва веднага поканата му, сложи две ръце на раменете й и я натисна да седне.
Всяка съпротива беше безсмислена. Тамсин не се възпротиви, отпусна се на пода и се облегна на мократа стена. Беше в трудно положение; очевидно беше попаднала от трън, та на глог. Зачака полковникът да върже въжето за кожената яка, но за нейно облекчение той стегна с него глезените й и завърза другия край за кожения си колан. Въжето беше достатъчно дълго и той можеше да се разхожда свободно в малкото помещение.
Най-после ръцете й бяха свободни и тя захвърли наметката. След време щеше да направи опит да развърже въжето и да освободи и глезените си — бдителният полковник все щеше да отклони вниманието си или може би дори да заспи. Тя свали кожената яка от шията си и я захвърли колкото можеше по- далече.
Полковникът вдигна предизвикателно едната си вежда, но не каза нищо. Не си направи труд и да вдигне яката, за да я сложи отново на врата й. Очевидно предпочиташе собствените си методи. Тамсин се уви по- плътно в наметката и седна по-удобно, за да изчака развитието на събитията.
Много скоро под покрива на малката колиба пламна буен огън и сержантът окачи над пламъците котле с вода. Донесе и запалена газена лампа, която хвърляше гротескни сенки по стените. Полковникът свали куртката си, отвори чантата и затърси нещо в преградките й. Отвън долитаха приглушени гласове и стъпки; очевидно мъжете се приготвяха за нощувка.
След малко англичанинът извади от чантата си парче хляб и голям къс студено месо и Тамсин усети как устата й се напълни със слюнка. През това време сержантът правеше чай. Първо накисна малко скъпоценните листенца, после предпазливо изля отгоре им горещата вода.
Тези англичани умеят да си създават удобства и при най-тежките условия, помисли си ядосано Тамсин. Що за хора!
Джулиън се нахрани с видим апетит. После благодари сърдечно на сержанта и пое чашата чай. Сержантът излезе навън, за да вечеря с хората си, а полковникът се разположи удобно в един сух ъгъл, за да изпие на спокойствие чая си. При това приятно занимание съзнателно избягваше да поглежда към пленницата си. Беше решил да я остави още малко да погладува. Може би това щеше да пооправи поведението й.
— Какво издадохте на Корниш? — попита внезапно той.
Тамсин вдигна рамене и затвори очи. Незнайно по каква причина обичайната й съпротива изчезна, очите й се напълниха със сълзи. Толкова копнееше за чаша чай, повече, отколкото за ядене. В момента беше готова да убие човек за чаша от горещата тъмна напитка.
— Нищо.
— Да приема ли, че тъкмо е започнал да ви разпитва?
Тя не отговори.
— Какво искаха да знаят?
— Какво право имате да ме държите в плен? — попита остро тя. — Аз не съм враг на англичаните. Аз помагам на партизаните, не на французите.
— Но само ако си струва, както съм чувал — отзова се също така остро мъжът. В тази сумрачна дупка гласът му я прониза като с нож. — Няма защо да се правите на патриотка. Всички знаят къде са интересите на Ла Виолет.
— Какво ви засяга моят живот? — попита гневно Тамсин. Гладът и умората се изпариха в миг. — Не съм ви сторила нищо лошо. Не се меся в работите на английската армия. Вие тъпчете страната ни, държите се като изпратени от бога герои. Всички англичани са самонадеяни и нахални…
— Дръжте си езика зад зъбите! — Полковникът скочи на крака и очите му засвяткаха гневно. — Вече четири години кръвта на англичаните напоява този проклет полуостров. Ние свършихме работата на сънародниците ви, опитахме се да спасим вас и страната ви от онзи негодник Наполеон. Загубих повече приятели, отколкото мога да броя, за да защитим това жалко парче земя, а вие се осмелявате да ги наричате надменни и още какви ли не! Млъкнете и да не съм чул нито дума повече, ясно ли е?
Той застана пред нея и Тамсин потисна с мъка импулса си да се отдръпне. Той се приведе над нея, улови брадичката й и обърна лицето й към трепкащата светлина на лампата.
— Разбрахте ли ме? — Гласът му беше съвсем тих, но в ясните сини очи пламтеше гняв, устата беше опъната в тънка линия.
— Англичаните имат свои собствени основания да се бият в нашите земи — отговори сърдито младата жена, опитвайки се да издържи на погледа му. — Ако Наполеон завладее Испания и Португалия, това означава гибел за Англия. Той ще затвори пристанищата за английската търговия и вие ще измрете от глад.
И двамата знаеха, че това е истината, затова замълчаха. Джулиън продължаваше да държи брадичката и. Лицето му беше съвсем близо до нейното и тя усети болезнения натиск на пръстите му и топлината на кожата му. Той изпълваше цялото й полезрение, образът му се разтегли до безкрайност и тя не виждаше нищо, само него. Жалката обстановка и дори яркото сияние на огъня изчезнаха в мрака.
Джулиън я гледаше втренчено. За първи път имаше възможност да види лицето й отблизо й справедливият му гняв се изпари, защото тя бе казала истината. Косата й беше светла, с цвета на зряла пшеница. Гъста и къдрава, тя обгръщаше тясната й главица и къдриците падаха по челото й. Очите бяха бадемовидни, тъмни мигли закриваха замайващото виолетово-синьо, над тях се извиваха изписани вежди и придаваха на лицето и въпросителен израз.
— По дяволите, сравнението с теменужка не е било преувеличено — промърмори той и прекъсна напрегнатото мълчание. Но вие сте по-скоро от цветята с бодли, струва ми се…
Пръстите му стиснаха брадичката й и Тамсин едва не извика от болка. Устата му беше толкова близо до нейната, че горещият му дъх опари устните й. Чувството, че в това пространство и време съществуваха само те двамата, се засили до безкрайност. Когато устните им се срещнаха, това беше съвсем естествено и Тамсин потъна в топъл, приятен мрак, пленница на аромата на мократа му кожа, усещането на наболата брада до бузата си и коравите, настойчиви устни върху нейните.
Много скоро мигът отлетя. Тя отметна глава назад, замахна и с все сила му удари плесница.
— Копеле! — Гласът й затрепери. — Нахалник! Вие изнасилвате пленниците си, нали, полковник? А аз си мислех, че само простите войници се забавляват по този груб начин. Но сега ми стана ясно, че вземат пример от офицерите си.
