да издържи още дълго в ледената вода. Въпреки това си заповяда да се потопи още веднъж, за да я потърси. Тъкмо когато се приготви да се гмурне, той хвърли бърз поглед към брега и откри бледа сянка край скалата. Само след миг обаче сянката изчезна и той не беше сигурен дали наистина е видял нещо подозрително. В следващия момент обаче разбра, че най-лошите му подозрения са се потвърдили.
Гневният му вик разкъса утринната тишина на брега на Гуардиана. Една птица отговори с дрезгав крясък, а ято диви патици се издигнаха с мощни удари на крилете от нощното си убежище в тръстиката, когато мъжът зацапа през водата към брега.
Тамсин изруга полугласно и се втурна да бяга. Хукна по равната, обрасла с мъх земя право към малкия, осеян от гъсти храсталаци хълм. Нямаше време да се облече, затова притисна дрехите до мокрото си тяло. За съжаление полковникът я бе открил твърде рано и тя можеше само да се надява, че има достатъчно преднина. Той трябваше да излезе от водата, да се изкатери по брега, а и тя със сигурност беше по-бърза от един едър и тромав войник.
Ала Тамсин не знаеше, че в училище Джулиън беше печелил награди по бягане, и дългите му крака бързо скъсиха разстоянието помежду им. Ослепял от гняв, той тичаше след нея — гневеше се на себе си, че беше допуснал едно момиче да го измами толкова лесно, гневеше се и на пленницата си, че си бе позволила да го води за носа. Никога досега не се беше провалял в изпълнението на поставените му задачи. И този път нямаше да бъде надхитрен от една дребна, коварна и жестока наемница и разбойничка.
Той увеличи темпото и почти я настигна; ледената вода на реката по кожата му се превърна в пот, но Тамсин беше почти на хълмчето. Джулиън знаеше, че ако тя изчезне в гъстите храсталаци, търсенето ставаше безсмислено. Той и хората му щяха да обикалят с часове между дърветата и храстите, от опит знаеше как изчезваха партизаните, без да оставят нито една следа.
Тамсин дишаше тежко, а когато излезе на височинката, от гърлото й се изтръгна задавено хълцане. Тя не чуваше преследвача си, но усещаше близостта му. Крачките му бяха заглушени от мекия мъх, но тя знаеше, че разстоянието между двамата непрекъснато намалява. С последно напрежение на волята тя се втурна към най-близкия храст, но изведнъж кракът й се закачи в разклонените корени, които покриваха земята.
Тамсин нададе гневен вик и падна на колене. В следващия миг Джулиън се хвърли напред и ръката му се сключи около глезена й. Тамсин не бе предполагала, че преследвачът й е толкова близо. Тя се изви като змия и отчаяно се опита да го ритне със свободния си крак, но той я държеше здраво и дори не трепна, когато петата й го улучи болезнено. Тамсин се улови с две ръце за яките корени и се опита да събере достатъчно сили, за да се освободи от яката му хватка, но той бе успял да хване и другия й крак и я дръпна към себе си. Корените се изплъзнаха от пръстите й, тя загуби равновесие и се строполи на земята. Когато Джулиън я дръпна към себе си, коремът и гърдите й се хлъзнаха по влажната земя, корените и камъчетата я одраскаха.
— Мръсно копеле! — изрева вбесено тя и се претърколи по гръб. Връхлетя върху него с намерението да му издере очите. — Причинявате ми болка!
— Значи искахте да ме измамите, така ли? — изкрещя гневно лорд Сейнт Симон. — Дяволче! Хитра, коварна, проклета малка маймуна! — Той хвана с една ръка двете й китки и издърпа ръцете й над главата, с другата улови брадичката й. — Вие сте готова да прибегнете към всякакви хитрости, нали? Искам да ви кажа, момичето ми, че са необходими поне десет змийчета като вас, за да ме надхитрят!
Тамсин се обърна настрана, за да свие колене и да ги забие в долната част на тялото му. Мъжът разбра намерението й и я притисна с цялата си тежест към земята. Ръцете му стискаха безмилостно китките и главата й, цялото й тяло беше неподвижно.
— Копеле! — изсъска още веднъж тя. — Аз може да съм бандитка, но вие сте брутален тиран, полковник. Веднага ме пуснете.
— Не.
Простият отговор прогони гнева й и тя се вгледа като замаяна в лицето му. Очите над нейните бяха съвсем спокойни, едва ли не безизразни. Сякаш седяха един срещу друг в някой английски салон. Този мъж очевидно се чувстваше съвсем добре в кожата си. Тя усети мокрото му бельо до бедрата си. Значи той не беше скочил във водата съвсем гол.
Учуденото й мълчание не продължи повече от секунда и бе последвано от дива канонада ругатни, толкова изразителни и разнообразни, че полковникът зяпна смаяно. Тамсин ругаеше безупречно на три езика, сменяше ги без преход, а проклятията и обидите бяха толкова цветисти, че всеки пехотинец би се гордял да ги овладее.
— Престани да ругаеш, момиче! — Джулиън се освободи бързо от първоначалната изненада и задуши потока от думи с буйна целувка. Притисна още по-силно ръцете й към земята, цялото му тяло падна тежко върху нейното.
Тамсин едва не се задуши от натиска на устните му. Тя се раздвижи отчаяно под него, замята се като риба на сухо. Кожата й пареше, кръвта й закипя, зад спуснатите мигли се разстла червена мъгла. Мъжът мушна езика си в устата й, а нейният език не се скри, не избяга — той се раздвижи и заигра с натрапника.
Мислите й се объркаха. Усещаше гняв — див гняв, но той беше примесен с безумна страст, не по-малко силна и огнена. Изпитваше страх и в същото време див копнеж. Тялото й гореше и в главата й не остана нето една разумна мисъл. Мъжът все още държеше ръцете й над главата, но другата му ръка бе пуснала брадичката и се движеше по тялото й. Той помилва гърдите й, после продължи към влажния корем. Без да съзнава какво прави, тя вдигна хълбоци, за да го посрещне. Бедрата й се отвориха пред търсещите му пръсти и им позволиха да проникнат в нея. Когато го усети в себе си, от гърлото й се изтръгна дрезгав вик.
Ръцете му милваха тялото й, докато се движеше в нея с дълбоки, силни тласъци, които я отведоха в свят, където въздухът трепереше и телата им бяха обгърнати в пламъци. А после попаднаха в самия център на огъня и Тамсин се загуби в тялото над своето, позволи му да я завладее без остатък, толкова пълно, че границите на собственото й тяло престанаха да съществуват. А над това пламтящо великолепие владееше ужасът на унищожението.
Джулиън се върна бавно в действителността. Първо усети топлото слънце върху гърба си и едва после осъзна влажното, буйно дишащо същество под себе си. Погледна в лицето й. Тя беше затворила очи, кожата й беше зачервена, устните полуотворени. Ръката му все още стискаше китките й, другата беше между телата им. Той я погледна отново, не можейки да повярва в случилото се… и изведнъж топлото слънце върху гърба му се превърна в студена стомана.
Той не виждаше нищо, но знаеше, че някой е опрял острието на сабята си в гърба му. Усещаше го в основата на гръбначния си стълб, чуваше тежкия дъх на застаналия над него мъж и косъмчетата на тила му настръхнаха.
— Кажете си последната молитва, човече. Имате тридесет секунди, за да сключите мир със създателя. — Гласът имаше мекия тон на шотландските планини, но беше леден като гробища. Острието на сабята се раздвижи, притисна се в меката кожа и се подготви за окончателния удар, който щеше да прониже гърба му до самото сърце.
За първи път в живота си Джулиън усети сковаващ ужас. Смъртта на бойното поле не беше нищо в сравнение с онова, което преживяваше сега. Там мъжете се биеха разгорещено и много често съдбите им се решаваха от късмета и съдбата, а това тук беше екзекуция, студена и бавна. Незнайно по каква причина, той не беше в състояние да каже или да стори нещо, за да се спаси или поне да отложи малко мига на смъртта. Макар че нямаше представа защо искаха да го убият в това топло утро, след тези несравними мигове на буйна страст.
— Не! — Момичето под него изведнъж заговори с отчаяна настойчивост. Тя се бе свестила от вцепенението си и започваше да разбира какво става. — Не, Габриел, не! — Тя задърпа ръцете си, които все още бяха стиснати в желязната хватка на Джулиън, и той я освободи. После го отблъсна от себе си и се опита да се изправи, но той не можеше да се раздвижи, защото смъртоносното острие на сабята щеше да се забие в тялото му. Затова остана да лежи между бедрата й и сред целия този ужас изпита ужасен срам, защото си представи колко жалък изглеждаше и какъв фарс беше да намери смъртта си в такава ситуация.
— Пусни го, Габриел, всичко е наред! — Тамсин говореше с отчаяна настойчивост. Познаваше много
