Той обърна глава и огледа спящата фигурка до себе си. Един ден щеше да си потърси жена, но не можеше да се отърве от съкрушаващата мисъл, че великолепният свят на любовта, който беше опознал с тази малка бандитка, щеше да го лиши завинаги от възможността да си намери жена, която би била образцова господарка на Трегартън.
Споменът за нощта беше жив в паметта му, тялото му също нямаше да го забрави. Едно от качествата на Тамсин беше, че любовта с нея всеки път беше единствена по рода си, че тя беше нещо съвсем особено, оставящо скъпоценен спомен.
Той седна в леглото и хвърли поглед към часовника. Беше едва шест, а в осем имаше среща с лорд Ливърпул.
Тамсин промърмори нещо и се претърколи по корем. Зарови лице във възглавницата и попита недоволно:
— Какво правиш?
— Ставам. — Джулиън се приведе и я целуна по тила; тя се отдръпна, защото топлият му дъх я гъделичкаше. — Ще се върнеш ли с мен в Испания, Тамсин?
— А защо, мислиш, дойдох чак в Лондон? — попита сънено тя.
— И ще се откажеш от идеята да търсиш семейството на майка си? — Ръката му се плъзна надолу по гръбнака.
Тамсин вдигна глава.
— Защо каза, че за мен няма да е добре да остана в Корнуол? Мислех, че се справям прилично. Гостите на приема бяха на мнение, че им подхождам.
— Но ти само играеше роля. И двамата знаем, че ако искаш да си такава, каквато си в действителност, няма да намериш място в нашия начин на живот. Само след няколко седмици ще ти доскучае, особено след като изчезне очарованието на новото.
— Все пак аз изиграх добре ролята си — настоя тя.
— Да, трябва да ти го призная.
Тамсин отново зарови глава във възглавницата. Той беше прав, този живот не беше за нея, а и тя никога не беше имала намерение да остане завинаги в Англия. Но тя умееше да се нагажда към променените условия и да харесва новия си живот. Е, Джулиън поне бе признал, че тя умее да се приспособява, стига да иска. Това беше крачка в правилната посока.
— Наистина ли се отказа от идеята да търсиш семейството на майка си? — попита отново той и в гласа му имаше странна настойчивост.
— Да — отговори тя и се опита да си внуши, че това не беше истинска лъжа, защото тя отдавна знаеше кои са роднините й.
Облекчението му беше безкрайно. Той помилва гърба й и я зави с одеялото.
— Продължавай да спиш, глухарче. — Тя промърмори протестиращо, но не го задържа, когато стана от леглото. Той спусна завесите на леглото и позвъни да му донесат топла вода.
Джулиън се облече бързо. Днес щеше да носи яркочервената куртка и кожената наметка на кавалерийските офицери. Закопча колана и намести кривата си сабя. Отново работеше за армията и това го изпълваше с дълбоко удовлетворение. Беше чудесно да облече отново привичната униформа и да се заеме с работа, която беше важна за делото, което определяше целия му живот. Разбира се, той предпочиташе да е на предната линия, но и това щеше да стане, и то скоро. Двамата с Тамсин щяха да се върнат в Испания. Гневът и проблемите щяха да бъдат забравени, никой нямаше да живее с чувството, че другият го използва, нищо нямаше да помрачи взаимната им радост.
Преди да тръгне, той вдигна за малко завесата пред леглото. Тамсин спеше с гръб към него. Едната й ръка беше под бузата, лицето й беше зачервено от съня. Джулиън не можеше да откъсне очи от нея. Изобщо не забеляза, че се е усмихнал, знаеше само, че желанието му отново се събуди. Но не беше обичайната настойчива жажда, а много по-дълбоко и по-меко чувство.
Той спусна отново завесата и излезе на пръсти от стаята. Затвори безшумно вратата и слезе по стълбата. Преди да напусне къщата, каза на стария иконом, който отговаряше за слугите, че в стаята му спи млада жена.
— Когато се събуди, обслужете я учтиво.
— Тъй вярно, милорд. — Старецът се поклони и му отвори вратата. Негово благородие често водеше жени в лондонската си къща и в нарежданията му нямаше нищо необичайно.
Щом вратата се затвори зад Джулиън, Тамсин отвори очи и седна в леглото. Умората й беше изчезнала. Работата беше там, че никак не й се искаше да разговаря с Джулиън за семейството си, и най-лесният начин да сложи край на разговора беше да се престори, че спи. Много й се искаше никога вече да не разговарят за семейството на майка й. Много й се искаше полковникът да забрави, че майка й изобщо е имала семейство.
Тамсин знаеше съвсем точно какво трябваше да направи. Ако Джулиън откриеше истината за семейство Пенхалан, както и причината, поради която тя беше дошла в Англия, всичко щеше да свърши. Той нямаше да понесе мисълта, че е бил само инструмент на измамата й, затова не биваше да узнае нищо. Но след като играта със Седрик беше започнала, тя трябваше да я доведе докрай. Не можеше да си позволи да го изложи публично, защото това би означавало да разкрие коя е. Само че Седрик не знаеше това и заплахата, която беше надвиснала над него, представляваше мощно оръжие. Ако изиграеше добре картите си, щеше да получи прочутите диаманти на Пенхалан.
Това беше добро обезщетение и Сесил и Барона щяха да се радват. Щом си поговореше със Седрик, тя щеше да се върне в Испания с полковника и да работи за общото им бъдеще.
Изпълнена с енергия, тя скочи от леглото, напръска лицето си със студена вода, взе си малко от прахчето за зъби, използва гребена на Джулиън и се облече. После хукна надолу по стълбището. Преди да замине обратно за Корнуол, за да изпълни мисията си, щеше да позабавлява малко полковника, и то така, че да я запомни завинаги и да не тъгува до завръщането й.
Един възрастен мъж чакаше в салона. Той вдигна глава и примигна смаяно с помътнелите си очи, когато Тамсин заподскача надолу по стълбата.
— Добро утро, вие сигурно сте Белтън — поздрави весело тя. — Лейди Фортескю ми разказа, че поддържате къщата в много добро състояние.
Лейди Фортескю?! Старецът зяпна изумено. Тя буквално прочете какво ставаше в главата му при вида на облечената в кожен панталон млада жена, която беше прекарала нощта в леглото на Сейнт Симон и на всичкото отгоре познаваше сестра му.
— Ако лорд Сейнт Симон се върне преди мен, кажете му, моля, че ще си дойда късно следобед — каза бодро тя и се запъти към вратата.
— Добре, мис — промърмори старецът. Едва сега се сети, че трябваше да й отвори вратата.
— Няма нищо, ще се справя и сама, благодаря, Белтън. — Тамсин отвори тежката входна врата. — Господи, пак вали! Ама че противен климат! — Тя нахлупи качулката на главата си и махна с ръка на замаяния Белтън. — До скоро! — И в следващия миг беше изчезнала. Изтича надолу по стълбището и прекоси улицата със сведена глава, за да се пази от дъжда.
Белтън разтърси глава, за да се опомни, и се запита дали пък не беше твърде остарял за работата, която вършеше. Нима дамата наистина носеше панталон? Негово благородие беше придобил странни вкусове в Испания. Всички разправяха, че хората там били езичници. Старецът затвори вратата и закрачи тежко към трапезарията, където пазеше бутилка медицинско бренди специално за мигове като този.
Тамсин спря един наемен файтон и помоли кочияша да я закара на Кингс Хед в Чаринг Крос. Облегна се на неудобната седалка и отново премисли плана си. Днес имаше много работа и беше жалко, че валеше толкова силно.
Габриел беше в кръчмата и тъкмо унищожаваше голяма чиния с яйца и бекон.
— Рано си станала — поздрави я той.
— Да, и още не съм закусила. — Тя си придърпа един стол и седна. — Господин гостилничар, и аз искам една порция.
Гостилничарят измърмори нещо неразбрано. Кръчмата беше слабо осветена и той можа да види само очертанията на дребното момче, седнало срещу огромния шотландец. Изчезна в кухнята и след няколко минути се върна, следван от младо момиче, понесло табла с ядене.
